— Значи и ти, и ти си жаден? — попитах го аз.

— Vadinasi, ir tu ištroškęs?

Но той не отговори на въпроса ми. Той каза простичко:

Tačiau į mano klausimą jis neatsakė. Tik paprastai tarė:

— Водата също тъй помага на сърцето…

— Vanduo gali būti ir atgaiva širdžiai…

Аз не разбрах неговия отговор, но млъкнах… Знаех, че не бива да го разпитвам.

Nesupratau jo žodžių, bet tylėjau… Puikiai žinojau, kad nereikia klausinėti.

Той беше уморен. Седна. Аз седнах до него. И след кратко мълчание той добави:

Jis buvo pavargęs ir atsisėdo. Aš atsisėdau šalia. Kiek patylėjęs jis tarė:

— Звездите са хубави поради едно цвете, което не се вижда…

— Žvaigždės gražios, nes kažkur auga gėlė, kurios nematyti…

Аз отговорих — „разбира се“ и без да кажа нещо, погледнах гънките на пясъка, огрени от луната.

Atsakiau „žinoma“ ir tylėdamas žiūrėjau į mėnulio apšviestas smėlio vilnis.

— Пустинята е хубава — добави той.

— Dykuma graži, — pridūrė jis.

Това беше вярно. Аз винаги съм обичал пустинята. Сядаш върху някоя пясъчна дюна. Не виждаш нищо. Не чуваш нищо. И все пак нещо мълчаливо свети…

Tai buvo tiesa. Dykuma man visada patiko. Sėdi ant smėlio kopos. Nieko nematai. Nieko negirdi. Ir vis dėlto tyla tarsi spinduliuoja…

— Пустинята е хубава — каза малкият принц — от това, че някъде в нея има скрит кладенец…

— Dykuma atrodo graži dar ir dėl to, — paaiškino mažasis princas, — kad kažkur slepia šulinį…

Аз се изненадах, като разбрах изведнъж отде идеше тая тайнствена светлина на пясъка. Когато бях малко момченце, живеех в една старинна къща, за която поверието казваше, че в нея има заровено имане. Разбира се, никой никога не можа да го намери, нито може би го е и потърсил. Но то омагьосваше цялата къща. Моята къща криеше в дъното на сърцето си една тайна…

Nustebau staiga supratęs, kodėl taip paslaptingai švyti smėlis. Kai buvau mažas berniukas, gyvenau sename name, ir žmonės pasakojo, kad jame paslėptas lobis. Žinoma, niekas niekada jo nerado, gal nė neieškojo. Tačiau jis tarsi užbūrė visą namą. Savo širdyje mano namas slėpė paslaptį…

— Да — казах аз на малкия принц, — все едно дали се отнася за къща или за звездите, или за пустинята: онова, което им дава красота, е невидимо!

— Taip, — pasakiau mažajam princui, — nesvarbu, ar tai namas, ar žvaigždės, ar dykuma, bet jų grožio šaltinis nematomas!

— Доволен съм — каза той, — че си съгласен с моята лисица!

— Aš labai džiaugiuosi, kad tu sutinki su mano drauge lape.

Тъй като малкият принц заспиваше, аз го взех на ръце и отново тръгнах. Бях развълнуван. Струваше ми се, че нося крехко съкровище. Струваше ми се дори, че на Земята няма нищо по-крехко.

Paskui mažasis princas užmigo, aš paėmiau jį ant rankų ir leidausi į kelią. Buvau susijaudinęs. Man atrodė, kad nešu trapų lobį. Regėjosi, Žemėje nėra nieko trapesnio.

Гледах под лунната светлина това бледо чело, тия затворени очи, тия кичури коси, полюшвани от вятъра, и си казвах: „Това, което виждам, е само обвивка. Най-важното е невидимо.“

Mėnulio šviesoje žiūrėjau į blyškią kaktą, į užmerktas akis, į vėjyje virpčiojančias plaukų sruogeles ir mąsčiau: „Tai, ką aš matau, tėra žievė. Svarbiausio nematyti…“

И тъй като полуотворените му устни очертаха една смътна усмивка, аз си казах още: „Онова, което толкова ме вълнува в тоя малък спящ принц, то е неговата вярност към едно цветче, то е образът на розата, която свети в него като пламък на лампа, дори когато той спи…“ И усещах, че той е още по-крехък. Трябва добре да пазим лампите: един повей на вятъра може да ги угаси…

Jo pravertos lūpos šyptelėjo, ir aš pagalvojau: „Kai žiūriu į šį miegantį princą, mane labiausiai jaudina jo ištikimybė gėlei, rožės paveikslas, kuris švyti jame tarsi žibinto liepsna net tada, kai jis miega…“ Ir supratau, kad jis kur kas trapesnis, nei atrodo. Žibintus reikia rūpestingai saugoti: vėjo gūsis juos gali užpūsti… Taip žingsniuodamas auštant priėjau šulinį.

И вървейки така, призори намерих кладенеца.

Jis nusijuokė, palietė virvę, ėmė sukti skridinį

XXV

XXV

— Хората — каза малкият принц — се пъхат в бързите влакове, но не знаят вече какво търсят. И затова почват да се движат, но се въртят в кръг…

— Žmonės, — tarė mažasis princas, — grūdasi į greituosius traukinius nežinodami, ko ieško. Todėl jie blaškosi ir sukasi ratu…

И добави:

Paskui pridūrė:

— Напразно…

— Ir visiškai veltui…

Кладенецът, до който бяхме стигнали, не приличаше на сахарските кладенци. Сахарските кладенци са обикновени дупки, изкопани в пясъка. Тоя приличаше на селски кладенец. Но тук нямаше никакво село и мен ми се стори, че сънувам.

Šulinys, kurį priėjome, buvo ne toks kaip kiti Sacharos šuliniai. Sacharos šuliniai — tiesiog duobės, išraustos smėlyje. Mūsiškis panėšėjo į kaimo šulinį. Tačiau čia nebuvo jokio kaimo ir aš pamaniau, kad sapnuoju.

— Чудно нещо — казах аз на малкия принц, — всичко е готово: и чекръкът, и кофата, и въжето…

— Keista, — tariau mažajam princui, — čia viskas po ranka: ir skridinys, ir kibiras, ir virvė…

Той се засмя, пипна въжето, завъртя чекръка. И чекръкът заскрибуца като някой стар ветропоказател, който отдавна не е бил въртян от вятъра.

Jis nusijuokė, palietė virvę, ėmė sukti skridinį. Ir skridinys sugirgždėjo, kaip girgžda sena vėtrungė, kai ją pagaliau pajudina užsimiegojęs vėjas.

— Чуваш ли — рече малкият принц, — ние събудихме тоя кладенец и той пее…

— Girdi? — paklausė mažasis princas. — Mes pažadinome šulinį, ir jis uždainavo.

Аз не исках малкия принц да се изморява:

Nenorėjau, kad jis pavargtų.

— Остави ме аз да въртя — казах му аз, — много е тежко за тебе.

— Leisk man, — tariau. — Tau per sunku.

Изкарах бавно кофата до ръба на кладенеца. И я закрепих там здраво. Песента на чекръка продължаваше в ушите ми, а във водата, която още трептеше, виждах как трепти слънцето.

Lėtai ištraukiau kibirą ir pastačiau ant šulinio krašto. Mano ausyse tebeskambėjo girgždančio skri93 dinio giesmė, kibire raibuliavo vanduo, jo paviršiuje žaidė saulės zuikučiai.

— Жаден съм тъкмо за тая вода — каза малкият принц, — дай ми да пия…

— Noriu gurkštelėti šito vandens, — tarė mažasis princas. — Leisk man atsigerti…

И аз разбрах какво бе търсил той!

Ir tada aš supratau, ko jis ieškojo!

Дигнах кофата до устните му. Той пи със затворени очи. Това беше приятно, като празник. Тая вода беше нещо съвсем различно от обикновената вода за пиене. Тя се бе родила от дългия вървеж под звездите, от песента на чекръка, от усилията на ръцете ми. Тя беше благодатна за сърцето, като подарък.

Pakėliau kibirą jam prie lūpų. Jis atsigėrė užsimerkęs. Tai buvo panašu į šventės vaišes. Šis vanduo buvo ne tik gėrimas. Jis radosi iš ilgos kelionės po žvaigždėm, iš skridinio giesmės, iš mano rankų pastangų. Jis buvo atgaiva širdžiai, tarsi dovana.

Когато бях малко момченце светлината от коледната елха, музиката от среднощната църковна служба, нежността на усмивката, — всичко това правеше моя коледен подарък лъчезарен.

Kai buvau mažas berniukas, taip man švytėdavo Kalėdų dovanos: Kalėdų eglutės šviesa, vidurnakčio mišių muzika, švelnūs šypsantys veidai.

— Хората, между които живееш ти — каза малкият принц, — отглеждат пет хиляди рози в една и съща градина… и не намират онова, което търсят…

— Tavo planetoje, — tarė mažasis princas, — viename sode žmonės augina penkis tūkstančius rožių… ir neranda, ko ieško…

— Не го намират — отговорих аз.

— Neranda, — atsakiau.

— И все пак онова, което търсят, може да се намери в една-единствена роза или в малко вода…

— O juk tai, ko jie ieško, būtų galima rasti vienoje rožėje ar gurkšnyje vandens…

— Разбира се — отговорих аз.

— Žinoma, — atsakiau.

И малкият принц добави:

Mažasis princas pridūrė:

— Но очите са слепи! Човек трябва да търси със сърцето си.

— Bet akys aklos. Reikia ieškoti širdimi.

Аз пих вода. Дишах добре. Призори пясъкът има цвят на мед. Чувствувах се щастлив от тоя цвят на мед. Защо би трябвало да ми бъде тъжно…

Atsigėriau vandens. Kvėpuoti buvo lengva. Auštant smėlis atrodo medaus spalvos. Ir ši medaus spalva mane džiugino. Bet kodėl man buvo taip liūdna?..

— Трябва да изпълниш обещанието си — каза ми тихичко малкият принц, който отново бе седнал до мене.

— Tu privalai tesėti savo pažadą, — švelniai tarė mažasis princas, vėl atsisėdęs šalia manęs.

— Какво обещание?

— Kokį pažadą?

— Нали знаеш… един намордник за овцата ми… аз съм отговорен за онова цветче!

— Tu žinai… antsnukį mano avelei… Juk aš atsakingas už tą gėlę!

Извадих от джоба скицника си. Малкият принц го видя и каза разсмян:

Išsiėmiau iš kišenės piešinių eskizus. Mažasis princas juos pastebėjo ir nusijuokė.

— Я, какви са твоите баобаби, те приличат май на зелки…

— Tavo baobabai truputį panašūs į kopūstus…

— О-о!
А пък аз толкова се гордеех с моите баобаби!

— Nejau?
O aš taip didžiavausi savo baobabais!

— А лисицата ти… ушите й… те май приличат на рога… и са толкова дълги!

— O tavo lapė… jos ausys… truputį panašios į ragus… Jos per ilgos!

И пак се разсмя.

Jis ir vėl nusijuokė.

— Ти си несправедливо, мило мое, аз не можех да рисувам нищо друго освен змии боа — както изглеждат отвън и отвътре.

— Tu neteisus, mažyli. Aš juk nieko ir nemokėjau piešti, tik smauglius iš išorės ir iš vidaus.

— О-о! — рече той. — И така е добре, децата знаят.

— Tiek to, bus gerai, — tarė jis. — Vaikai supras.

Аз изрисувах с молив един намордник. И като го давах на малкия принц, сърцето ми се сви.

Taigi aš nupiešiau antsnukį. Ir kai atidaviau jį mažajam princui, man suspaudė širdį.

— Ти имаш някакви планове, които аз не зная…

— Tu kažką sumanei, bet man nesakai…

Но той не ми отговори.

Tačiau jis neatsakė.

Той ми каза:
— Знаеш ли, утре ще стане една година, откак паднах на земята…

— Žinai, — tarė jis, — rytoj sukanka metai, kai aš nukritau į Žemę…

Сетне помълча и рече:

Paskui patylėjęs pridūrė:

— Паднах съвсем близо оттук…

— Nukritau visai netoli šios vietos…

И се изчерви.

Ir paraudo.

И отново, без да разбирам защо, усетих странна тъга.

Ir vėl, nesuprasdamas kodėl, pajutau keistą graudulį.

Но хрумна ми един въпрос:
— Значи не беше случайно, че в оная сутрин преди осем дни ти се разхождаше така, съвсем самичък, далеч на хиляда мили от всички населени области! Върна се пак там, дето си паднал?

Vis dėlto man šovė į galvą vienas klausimas:
— Vadinasi, prieš savaitę, tą rytą, kai mudu susipažinome, tu ne šiaip sau vaikštinėjai visiškai vienas už tūkstančio mylių nuo žmonių gyvenamų vietų? Tu ėjai į tą vietą, kur nukritai?

Малкият принц отново се изчерви.

Mažasis princas vėl paraudo.

А аз добавих с колебание:

Aš neryžtingai pridūriau:

— Може би поради годишнината?

— Gal dėl metinių?..

Малкият принц пак се изчерви. Той не отговаряше нищо на въпросите, но когато човек се изчервява, това означава „да“, нали?

Mažasis princas vėl išraudo. Jis niekad neatsakinėdavo į klausimus, bet kai išrausti, tai reiškia „taip“, ar ne?

— Ах! — казах му аз. — Страх ме е…

— Ak, — pradėjau, — aš bijau…

Но той ми отговори:

Bet jis atsakė:

— Сега ти трябва да работиш. Трябва да отидеш при машината си. Аз ще те чакам тук. Ела утре вечер…

— Dabar tau reikia dirbti. Eik prie savo mašinos. Aš lauksiu tavęs čia. Grįžk rytoj vakare…

Но аз не бях успокоен. Спомних си за лисицата. Оставиш ли се да те опитомят, има опасност да поплачеш…

Bet man buvo neramu. Prisiminiau lapę. Kai leidiesi prijaukinamas, gali tekti ir paverkti…

XXVI

XXVI

Встрани до кладенеца имаше развалини от стара каменна стена. На следната вечер, когато се върнах след работа, видях още отдалеч моя малък принц седнал горе на развалините провесил нозе. И го чух, като казваше:

Šalia šulinio stūksojo senos akmeninės sienos griuvėsiai. Kitą vakarą baigęs darbą grįžau ten ir jau iš tolo pamačiau, kad mažasis princas sėdi ant sienos nukoręs kojas. Išgirdau jo balsą:

— Та не си ли спомняш? То не е точно тук!

— Argi tu neprisimeni? — kalbėjo jis. — Tai buvo visai ne čia!

И сигурно някой друг глас му се обади, защото той отвърна:

Tikriausiai kažkas jam atsakė, nes jis paprieštaravo:

— Да! Да! Денят е този, но мястото не е това…

— Taip, taip, diena ta pati, bet vieta kita…

Продължих да вървя към стената. Все така не виждах, нито чувах някого. Но малкият принц отново отвърна:

Toliau tebežingsniavau prie sienos, bet vis dar nieko nemačiau ir negirdėjau. O mažasis princas ir vėl kažkam atsakė:

— … Разбира се. Ще видиш де започват следите ми в пясъка. Ще трябва само да ме почакаш там. Аз ще дойда тая нощ.

— …Na, žinoma. Pamatysi, kur smėlyje prasideda mano pėdos. Palauk manęs ten. Šiąnakt aš ateisiu.

Аз бях на двадесет метра от стената и все тъй не виждах нищо.

Jau buvau apie dvidešimt metrų nuo sienos, bet vis dar nieko nemačiau.

След кратко мълчание малкият принц продължи:

Kiek patylėjęs, mažasis princas vėl prašneko:

— Имаш ли хубава отрова? Уверена ли си, че няма да ме накараш да се мъча дълго?

— O ar tavo nuodai geri? Ar tu tikra, kad man nereikės ilgai kankintis?

Спрях със свито сърце, но все още не можех да разбера.

Suspausta širdim sustojau, bet vis dar nesupratau.

— Сега отивай си — каза той — … искам да сляза.

— Dabar eik šalin… — tarė jis. — Aš noriu nulipti!

Тогава и аз сам наведох очи към подножието на стената и подскочих! Там, насочена към малкия принц, се бе изправила една от ония жълти змии, които умъртвяват човека в тридесет секунди.

Tada nudelbiau akis žemyn prie sienos papėdės, ir šokte pašokau! Pakėlusi galvą į mažąjį princą, ten buvo viena iš tų geltonų gyvačių, kurios gali nužudyti žmogų per pusę minutės.

Бъркайки в джоба, за да измъкна револвера си, аз хукнах, но от шума на стъпките ми змията тихичко се плъзна по пясъка, като ручейче, което замира, и без много да бърза, мушна се с лек металичен звук между два камъка.

Ieškodamas kišenėje revolverio bėgte pasileidau prie jos, bet išgirdusi mano žingsnius gyvatė tyliai nuvinguriavo smėliu tarsi mirštantis upeliukas ir skimbčiodama it metalas neskubėdama pasislėpė tarp akmenų.

Стигнах до стената точно навреме, за да мога да взема на ръце моя мъничък принц, бял като сняг.

Pribėgau prie sienos pačiu laiku ir pagavau į glėbį savo mažąjį princą. Jis buvo išblyškęs it drobė.

— Каква е тая работа? Сега разговаряш със змиите!

— Ką tai reiškia? Kodėl tu kalbiesi su gyvatėmis?

Развих златното му шалче, което той постоянно носеше. Намокрих слепите му очи и го накарах да пие вода. И не смеех да го попитам нищо. Той ме погледна сериозно и обви ръце около шията ми. Усещах, че сърцето му бие като сърце на умиращо птиче, ударено с пушка. Той ми каза:

„Dabar eik šalin… — tarė jis. — Aš noriu nulipti!“ Nuvyniojau jam nuo kaklo amžinąjį auksinį šaliką, sudrėkinau skruostus ir daviau truputėlį atsigerti vandens. Dabar nebedrįsau jo klausinėti. Jis rimtai pažvelgė į mane ir apsivijo man kaklą rankomis. Jutau, kaip daužosi jo širdelė — tarsi mirtinai pašauto paukščio. Jis tarė:

— Доволен съм, че си разбрал в какво се състои повредата на машината ти. Сега ще можеш да си отидеш у вас…

— Džiaugiuosi, kad tu suradai, kas ten buvo atsitikę tavo mašinai. Dabar galėsi grįžti namo…

— Отде знаеш?

— Iš kur žinai?

Аз тъкмо смятах да му кажа, че въпреки всяко очакване бях успял да поправя повредата.

Kaip tik ketinau jam pasakyti, kad man visai netikėtai pavyko sutaisyti lėktuvą!

Той не отговори на въпроса ми, но добави:

Jis neatsakė į mano klausimą, tik tarė:

— И аз също тъй днес се връщам в къщи.

— Šiandien aš irgi grįžtu namo…

Сетне каза тъжно:

Ir liūdnai pridūrė:

— То е много по-далеч… много по-мъчно…

— Tai kur kas toliau… ir daug sunkiau…

Чувствувах ясно, че ставаше нещо необикновено. Стисках го в прегръдките си като малко дете и все пак струваше ми се, че той се изплъзва от мене, смъква се отвесно в някаква пропаст и аз не мога да сторя нищо, за да го задържа…

Jutau, kad dedasi kažkas keista. Spaudžiau jį glėbyje tarsi kūdikį ir vis dėlto man atrodė, kad jis slysta žemyn į bedugnę ir aš nieko negaliu padaryti…

Погледът му бе сериозен, зареян много надалеч.

Susirūpinusiu žvilgsniu jis žiūrėjo į tolį.

— Аз имам твоята овца. Имам и сандъка за овцата. Имам и намордника…

— Aš turiu tavo avelę. Ir dėžę avelei. Ir antsnukį…

И се усмихна тъжно.

Jis liūdnai nusišypsojo.

Аз чаках дълго. Усещах, че той постепенно се затопля.

Aš ilgai laukiau. Jutau, kad jis pamažu atsigauna.

— Мило мое, тебе те беше страх…

— Tu išsigandai, mažyli…

Него, разбира се, го беше страх, но той се засмя тихичко:

Žinoma, jis buvo išsigandęs! Bet tyliai nusijuokė:

— Довечера много повече ще ме е страх…

— Šį vakarą man bus daug baisiau…