— Гъба!

— Grybas!

Сега малкият принц бе побледнял целият от гняв.

Mažasis princas taip supyko, kad net visas išbalo.

— От милиони години цветята произвеждат бодли. От милиони години овцете въпреки това ядат цветята. И не било сериозно да искаш да проумееш защо цветята се мъчат да произвеждат бодли, които никога не служат за нищо? Не била важна тая война между овцете и цветята? Това не било по-сериозно и по-важно от сметките на някой дебел червен господин?

— Milijonus metų gėlės augina dyglius. Ir milijonus metų avelės vis tiek ėda gėles. Tad argi nerimta bandyti suprasti, kodėl jos taip stengiasi išsiauginti dyglius, kurie niekam nereikalingi? Argi tau neatrodo svarbus avių ir gėlių karas? Argi tai ne rimčiau ir ne svarbiau už storo pono raudonu veidu aritmetiką?

И ако аз зная едно-единствено цвете в света, което не съществува нийде другаде освен на моята планета, а една малка овца може някоя сутрин ей така, без да разбира какво върши, да го унищожи из един път — това не било важно!

Ir jei aš pažįstu vienintelę gėlę pasaulyje, kuri auga tik mano planetoje ir kurią vieną rytą staiga gali sušlemšti avelė, net nesuvokdama ką daro, — argi tai nesvarbu?

Той се зачерви и сетне продължи:

Jis išraudo, paskui kalbėjo toliau:

— Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милионите и милиони звезди, стига ти да погледнеш звездите, за да бъдеш щастлив. Мислиш си: „Моето цвете е там някъде…“ Но ако овцата изяде цветето, за тебе сякаш всичките звезди угасват! И това не било важно, така ли?

— Jei kažkas myli gėlę, vienintelę gėlę, augančią tik vienoje iš daugybės milijonų planetų, jis jaučiasi laimingas ir jam daugiau nieko nereikia. Jis žiūri į žvaigždes ir sako: „Kažkurioje jų gyvena mano gėlė…“ Tačiau jei avelė suės gėlę, jam atrodys, kad staiga užgeso visos žvaigždės! O tu manai, kad tai nesvarbu!

Той не можа да каже нищо повече. Избухна внезапно в ридания. Беше мръкнало. Аз оставих инструментите си. Не исках да зная вече за чука, за болта, за жаждата и за смъртта. Върху една звезда, върху една планета, моята планета, Земята, имаше един малък принц, когото трябваше да утеша. Аз го взех в прегръдките си. Залюлях го приспивно, казах му:

Jis neįstengė pasakyti nieko daugiau, nes ūmai pratrūko raudoti. Sutemo. Aš numečiau įrankius. Man jau neberūpėjo nei plaktukas, nei varžtas, nei troškulys ar mirtis. Vienoje žvaigždėje, planetoje, mano planetoje, vardu Žemė, raudojo mažasis princas ir jį reikėjo paguosti! Paėmiau jį ant rankų. Ėmiau sūpuoti. Guodžiau jį:

„Цветето, което обичаш, не го заплашва опасност… Аз ще нарисувам намордник на твоята овца… Ще нарисувам броня за твоето цвете… Ще…“

„Tavo mylimai gėlei negresia joks pavojus… Aš nupiešiu tavo avelei antsnukį… Aš nupiešiu tavo gėlei šarvus… Aš…“

Не знаех какво още да му кажа. Чувствувах се съвсем несръчен. Не знаех как да стигна до него, как да му стана близък… Толкова е загадъчна страната на сълзите…

Nežinojau, ką dar jam pasakyti. Jaučiausi tikras stuo33 brys. Nežinojau, kaip jį pasiekti, kaip jį pasivyti… Juk ašarų šalis tokia paslaptinga!

VIII

VIII

Много скоро успях да опозная по-добре това цвете. Върху планетата на малкия принц имаше съвсем простички цветя, само с един ред листца, които не заемаха никакво място и не безпокояха никого. Те се появяваха сутрин сред тревата и вечер увяхваха.

Labai greitai išmokau geriau pažinti tą gėlę. Mažojo princo planetoje visada augo labai paprastos gėlės, tik su viena žiedlapių eilute, jos neužėmė daug vietos ir niekam netrukdė. Išsiskleisdavo rytą žolėje, o vakare nuvysdavo.

Но това цвете бе поникнало един ден от някакво семе, донесено кой знае отде, и малкият принц беше бдял съвсем отблизо над стръкчето, което не приличаше на другите стръкчета. То можеше да е някой нов род баобаб.

Bet vieną dieną iš sėklos, atpūstos iš nežinia kur, išaugo nauja gėlė, ir mažasis princas nenuleido akių nuo daigelio, nė kiek nepanašaus į kitus daigelius. Juk tai galėjo būti nauja baobabų rūšis.

Но храстчето скоро спря да расте на височина и почна да си приготвя едно цветче. Малкият принц, който присъствуваше, когато храстчето си сложи една грамадна пъпка, усещаше, че от нея сигурно ще излезе някакво чудесно видение, но цветчето продължаваше и продължаваше да се гизди, прикътано в своята зелена стая.

Bet augalėlis greitai liovėsi stiebęsis aukštyn ir ėmė krauti žiedą. Mažasis princas, stebėdamas, kaip brinksta didžiulis pumpuras, nujautė, kad iš jo išeis kažkas stebuklinga. Tačiau gėlė vis puošėsi užsidariusi žaliame kambarėlyje, vis rinkosi spalvas.

То грижливо подбираше своите бои. То се обличаше бавно, то оправяше едно по едно своите листца. То не искаше да излезе съвсем измачкано, както маковете. То искаше да се появи само в пълния блясък на красотата си. Е, да. То беше голяма кокетка!

Ji rengėsi lėtai, pamažu derino savo žiedlapius. Nenorėjo pasirodyti visa susiglamžiusi, tarsi kokia aguona. Norėjo pasirodyti tik tada, kai visiškai suspindės jos grožis. O taip! Ji buvo tikra koketė!

Тайнственото приготвяне на премяната му продължи много-много дни. И ето, че една сутрин точно в часа, когато слънцето изгрява, то се показа.

Paslaptingas pasirengimas truko dienų dienas. Pagaliau vieną rytą, per patį saulės tekėjimą, ji išsiskleidė.

И макар че се бе трудило с такова старание, то каза, прозявайки се:

Ir toji gražuolė, kuri taip triūsė, nusižiovavo:

— Ах, едва се събудих… Моля да ме извините… Цяла съм разрошена…

— Ak, aš dar ne visai išsibudinusi… Prašau man atleisti… Aš dar visa susivėlusi…

Малкият принц не можа да сдържи възхищението си:

Bet mažasis princas neįstengė sulaikyti susižavėjimo ir sušuko:

— Колко сте хубава!

— Kokia jūs graži!

— Нали — отговори нежно цветето. — И се родих едновременно със слънцето.

— Tikrai? — tyliai atitarė gėlė. — Ir gimiau kartu su saule…

Малкият принц веднага долови, че то не беше много скромно, но пък предизвикваше такова вълнение!

Mažasis princas, žinoma, suprato, kad gėlė nelabai kukli, bet ji buvo tokia žavi!

— Сега, струва ми се, е време за закуска — прибави то веднага, — бъдете добър и помислете за мене…

— Manau, metas pusryčiauti, — netrukus pridūrė ji. — Gal malonėsite pagalvoti ir apie mane?..

И малкият принц, съвсем смутен, отиде да потърси една лейка с прясна вода, за да нагости цветчето.

Ir mažasis princas, visiškai sutrikęs, susirado laistytuvą ir palaistė gėlę.

Така то много скоро го измъчи със своята суетност, в която имаше и малко подозрителност. Един ден например, говорейки за своите четири бодли, то каза на малкия принц:

Gėlė labai greitai nukamavo princą savo aikštinga tuštybe. Pavyzdžiui, vieną dieną kalbėdama apie savo keturis dyglius, ji mažajam princui tarė:

— Сега тигрите със своите нокти могат да дойдат!

— Tegu ateina tigrai su savo nagais!

— На моята планета няма тигри — каза малкият принц — и освен това тигрите не ядат трева.

— Mano planetoje nėra tigrų, — paprieštaravo mažasis princas. — Be to, tigrai neėda žolės.

— Аз не съм трева — отговори кротко цветчето.

— Aš ne žolė, — tyliai atsakė gėlė.

— Извинявайте…

— Atleiskite man…

— Аз не се страхувам от тигрите, но се ужасявам от теченията. Нямате ли един параван?

— Aš nebijau tigrų, bet siaubingai nekenčiu skersvėjų. Ar jūs kartais neturėtumėte kokios pertvaros?

„Да се ужасява от теченията… това не е присъщо на растенията — помисли си малкият принц. — Това цветче е с много сложен характер…“

„Ji siaubingai bijo skersvėjų, — pagalvojo princas, — o augalui tai tikra nelaimė. Ši gėlė iš tiesų labai opi…

— Вечер ще ме покривате със стъклен похлупак. Тук у вас става много студено. Лошо сте се обзавели. Там, отдето ида…

— Vakare uždengsite mane stikliniu gaubtu. Čia pas jus labai šalta. Ir labai nepatogu. Ten, iš kur aš atvykau…

Но то не се доизказа. То беше дошло под формата на семе. Не можеше да знае нищо за другите светове. Посрамено, че се е оставило да го хванат, като измисля такава плитка лъжа, то покашля два-три пъти, за да накара малкия принц да се почувствува виновен:

Tačiau ji nebaigė sakinio. Juk ji atsirado čia kaip sėkla ir nieko negalėjo žinoti apie kitus pasaulius. Susigėdusi, kad buvo užklupta pradedanti taip naiviai meluoti, porą kartų kostelėjo, kad mažasis princas pasijustų kaltas.

— Ами паравана? …

— O pertvara?

— Аз щях да го донеса, но вие ми заговорихте!

— Norėjau eiti jos atnešti, bet jūs kalbėjotės su manimi!

Тогава то засили кашлицата си, за да предизвика все пак угризения у малкия принц.

Tada ji sukosėjo smarkiau: tegu jį pagraužia sąžinė!

Така въпреки обичта си, която го караше да мисли най-хубавото за цветчето, малкият принц бързо почна да се съмнява в него. Той сметна незначителните му думи за сериозни и стана много нещастен.

Nors mažasis princas ir nuoširdžiai pamilo gėlę, greitai ėmė ja abejoti. Į tuščius žodžius jis pažiūrėjo rimtai ir tapo labai nelaimingas.

„Не трябваше да го слушам — призна ми той един ден, — човек никога не бива да слуша цветята. Трябва да ги гледа и да вдъхва аромата им. Моето цветче изпълни с благоухание цялата ми планета, но аз не умеех да се радвам на това. Ония думи за ноктите, вместо да ме раздразнят, трябваше да ме трогнат…“

— Nereikėjo jos klausyti, — prisipažino jis man vieną dieną. Niekad nereikia klausyti, ką kalba gėlės. Į jas tiesiog reikia žiūrėti ir mėgautis jų kvapu. Mano gėlė iškvepino visą planetą, bet aš nemokėjau ja džiaugtis. Tos kalbos apie tigrus ir nagus turėjo mane sugraudinti, bet aš tik susierzinau…

И ми довери още нещо:

Ir jis dar prisipažino:

„Тогава аз нищо не можех да разбирам! Би трябвало да го преценявам не по думите, а по делата му. То ме изпълваше с благоухание и със светлина. В никакъв случай не биваше да бягам! Зад жалките му хитрини трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са изпълнени с толкова противоречия! Но аз бях много млад и не знаех как трябва да го обичам!“

— Tada aš neįstengiau nieko suprasti! Turėjau ją vertinti ne pagal žodžius, o pagal darbus. Ji dovanojo man savo aromatą ir spindesį. Man nereikėjo bėgti nuo jos! Už tų apgailėtinų jos gudrybių turėjau įžvelgti slepiamą švelnumą. Gėlės tokios prieš38 taringos! Bet aš buvau per jaunas ir nemokėjau jos mylėti.

IX

IX

Мисля, че той използува за бягството си от своята планета прелета на дивите птици. В утрото на заминаването той подреди много добре планетата си. Изчисти като коминочистач действуващите вулкани. Той имаше два действуващи вулкани. Така му беше много удобно да стопля сутрешната си закуска.

Manau, kad pabėgti jam padėjo išskrendantys laukiniai paukščiai. Išvykimo dieną jis kruopščiai apsišvarino savo planetoje. Rūpestingai išvalė veikiančius ugnikalnius. Jis turėjo du veikiančius ugnikalnius. Ant jų buvo labai patogu ryte pasišildyti pusrytį.

Той имаше и един угаснал вулкан. Но както сам казваше: „Човек никога не знае какво може да стане!“ и изчисти също тъй и угасналия вулкан. Когато са добре изчистени, вулканите горят полекичка и равномерно, без да изригват. Изригванията на вулканите са като огън в комините.

Be to, dar turėjo vieną užgesusį ugnikalnį. „Bet ką gali žinoti“, — sakydavo jis. Tad išvalė ir užgesusį ugnikalnį. Jei ugnikalnį gerai išvalai, jis dega ramiai, vienodai ir niekad neišsiveržia. Išsiveržęs ugnikalnis liepsnoja kaip židinys.

На нашата планета ние очевидно сме много мънички, за да можем да почистваме вулканите. Затова ни причиняват сума неприятности.

Žinoma, savo Žemėje mes esame per maži, kad galėtume išsivalyti ugnikalnius. Todėl jie mums suteikia labai daug rūpesčių.

Също тъй малко натъжен малкият принц изскубна последните стръкчета баобаби. Той мислеше, че никога няма да се върне. Но оная заран всички тия домашни занимания му се сториха извънредно приятни.

Mažasis princas — truputį gailėdamasis — taip pat išrovė paskutinius baobabų daigus. Jis manė niekad čia negrįšiąs. Tačiau tą rytą visi tie įprasti darbai jam pasirodė nepaprastai mieli.

И когато за последен път поля цветчето и се готвеше да го покрие със стъкления похлупак, усети, че ще заплаче.

Ir kai paskutinį kartą palaistė gėlę ir ketino ją pavožti po gaubtu, pajuto, kad akyse jam tvenkiasi ašaros.

— Сбогом — рече той на цветчето.

— Sudie, — tarė jis gėlei.

Но то не му отвърна.

Bet ji neatsakė.

— Сбогом — повтори той.

— Sudie, — pakartojo jis.

Цветчето покашля. Но то не беше от настинка.

Gėlė kostelėjo. Tačiau ne dėl slogos.

— Аз бях глупава — каза най-сетне то. — Моля те да ми простиш. Дано бъдеш честит.

— Aš elgiausi kvailai, — pagaliau tarė ji. — Prašau man atleisti. Pasistenk būti laimingas.

Той се изненада, че нямаше укори. И остана така, объркан, с похлупака в ръце. Той не проумяваше тая кротка нежност.

Jis nustebo neišgirdęs priekaištų. Tiesiog stovėjo sutrikęs su stikliniu gaubtu rankoje. Tokio romaus švelnumo jis nesuprato.

— Да, разбира се, аз те обичам — каза цветчето. — По моя вина ти нищо не разбра. Това няма никакво значение. Но и ти също така беше глупав като мене. Дано бъдеш щастлив… Остави този похлупак на мира. Не го ща вече!

— Žinoma, aš tave myliu, — tarė gėlė. — Aš kalta, kad tu to nežinojai. Nesvarbu. Tačiau tu buvai toks pat kvailas kaip ir aš. Pasistenk būti laimingas… Ir padėk šį gaubtą, man daugiau jo nereikia.

— Но вятърът…

— Bet vėjas…

— Аз не съм толкова настинала… Хладният нощен въздух ще ми помогне. Аз съм цвете.

Jis rūpestingai išvalė veikiančius ugnikalnius — Ne tokia aš jau ir peršalus… Gaivus nakties oras man bus į naudą. Juk aš gėlė.

— А животните…

— Bet visokie gyvūnai…

— Ако искам да видя пеперуди, ще трябва да изтърпя две-три гъсеници. Изглежда, че пеперудите са много хубави. Ако не са те, кой ще ме посети? Ти, ти ще бъдеш далеч. А пък от големите животни не се боя. И аз имам нокти.

— Turiu pakęsti vieną kitą vikšriuką, jei noriu susipažinti su drugeliais. Regis, jie nepaprastai gražūs. Antraip kas gi mane aplankys? Tu juk būsi toli. O didelių gyvūnų aš nebijau. Aš turiu nagus.

И просто душно показа четирите си бодли. Сетне добави:

Ir ji, naivi kaip visada, parodė savo keturis dyglius. Paskui pridūrė:

— Не се бави така, неприятно е. Решил си да заминеш. Върви.

— Nestoviniuok čia, tai nervina. Jei nusprendei iškeliauti, keliauk.

Защото не искаше той да го види, че плаче. То беше много гордо цветче…

Ji nenorėjo, kad jis matytų ją verkiančią. Tai buvo labai išdidi gėlė…

X

X

Той се намираше в областта на астероидите 325, 326, 327, 328, 329 и 330. И за да бъде зает с нещо и за да се просвети, започна с посещения на тия планети.

Arčiausiai prie mažojo princo planetos buvo asteroidai 325, 326, 327, 328, 329 ir 330. Tad jis pirmiausia aplankė juos — juk reikėjo rasti ką veikti, be to, kai ko ir pasimokyti.

Първата бе обитавана от един цар. Облечен в пурпурни дрехи и хермелин, царят седеше на един прост, но в същото време величествен престол.

Pirmajame asteroide gyveno karalius. Apsirengęs purpuru ir šermuonėlių kailiais, jis sėdėjo soste — labai paprastame ir sykiu didingame.

— А! Ето един поданик — извика царят, когато съзря малкия принц.

— Na štai ir valdinys! — sušuko karalius, išvydęs mažąjį princą.

А малкият принц се запита: „Как може да ме познае, щом никога не ме е виждал!“

O mažasis princas nusistebėjo: „Kaip jis mane pažino, jei niekad anksčiau manęs nėra matęs?“

Той не знаеше, че за царете светът е много опростен. Всички хора им са поданици.

Jis nežinojo, kad karaliai žiūri į pasaulį labai paprastai. Jiems visi žmonės — valdiniai.

— Приближи се, за да те видя по-добре — каза му царят, който се почувствува много горд, че най-сетне е цар на някого.

— Nagi, prieik arčiau, kad geriau tave matyčiau, — paliepė karalius, labai išdidus, kad gali būti kam nors karalius.

Малкият принц потърси с очи де да седне, но цялата планета бе заета от великолепната хермелинова наметка. И остана прав, но тъй като бе уморен, прозя се.

Mažasis princas akimis apieškojo kur atsisėsti, tačiau visą planetą buvo užklojusi nuostabi šermuonėlių mantija. Tad liko stovėti, o kadangi buvo pavargęs, nusižiovavo.

— Да се прозява човек в присъствието на царя е противно на етикета. Забранявам ти това.

— Etiketas neleidžia žiovauti karaliaus akivaizdoje, — tarė monarchas. — Aš tau draudžiu žiovauti.

— Не мога да спра прозявката си — отговори съвсем смутен малкият принц. — Аз ида след дълго пътешествие и не съм спал…

— Kad negaliu susilaikyti, — sumišęs atsakė mažasis princas. — Ilgai keliavau ir visai nemiegojau…

— Тогава — каза му царят — заповядвам ти да се прозяваш. От години не съм виждал никого да се прозява. За мене прозевките са любопитни неща. Хайде! Прозей се пак. Това е заповед.

— Tada, — paliepė karalius, — aš tau įsakau žiovauti. Jau daugelį metų nemačiau nieko žiovaujant. Žiovavimas man įdomybė. Na, dar nusižiovauk. Tai įsakymas.

— Това ме плаши, не мога вече… — отвърна цял зачервен малкият принц.

— Kad aš nedrįstu… nebegaliu… — atsakė mažasis princas rausdamas.

— Хм! Хм! — отговори царят. — Тогава заповядвам ти ту да се прозяваш, ту да…

— Hm… hm. Tada… — tarė karalius, — aš įsakau tau kartais žiovauti, kartais…

Той заговори бързо и малко неясно и изглеждаше докачен.

Karalius truputį susipainiojo ir atrodė įsižeidęs.

Защото царят извънредно много държеше неговия авторитет да бъде уважаван. Той не можеше да търпи неподчинение. Той бе абсолютен монарх. Но тъй като беше много добър, даваше разумни заповеди.

Juk karaliui svarbiausia — kad būtų gerbiamas jo autoritetas. Jis nepakentė neklusnumo. Jis buvo absoliutus monarchas. Tačiau labai geras, todėl duodavo protingus įsakymus.

„Ако заповядам — казваше той обикновено, — ако заповядам на някой генерал да се превърне на морска птица и ако генералът не се подчини, генералът няма да бъде виновен. Виновен ще бъда аз.“

„Jei aš įsakyčiau, — mėgdavo jis kartoti, — jei aš įsakyčiau kokiam nors generolui pavirsti jūros paukščiu ir jei generolas nepaklustų, būčiau kaltas aš, o ne generolas.

— Мога ли да седна? — попита несмело малкият принц.

— Ar aš galiu atsisėsti? — nedrąsiai paklausė mažasis princas.

— Заповядвам ти да седнеш — отговори му царят и величествено поприбра края на хермелиновата си наметка.

— Aš tau įsakau sėstis, — atsakė karalius ir patraukė vieną šermuonėlių mantijos skverną.

Но малкият принц се чудеше. Планетата беше съвсем мъничка. Над кого можеше да царува царят?

Tačiau mažasis princas nesiliovė stebėjęsis. Planeta juk tokia maža. Kam gi karalius viešpatauja?

— Господарю — каза му той, — моля ви да ме извините, че ви запитвам…

— Jūsų Didenybe… — tarė jis, — prašau man atleisti, bet noriu jūsų paklausti…

— Заповядвам ти да ме запиташ — побърза да отговори царят.

— Aš tau įsakau manęs paklausti, — greitai atšovė karalius.

— Господарю, над кого царувате вие?

— Jūsų Didenybe… Kam jūs viešpataujate?

— Над всичко — отговори съвсем простичко царят.

— Viskam, — labai paprastai atsakė karalius.

— Над всичко ли?

— Viskam?

С едно скромно движение царят посочи своята планета, другите планети и звездите.

Karalius santūriu mostu parodė į savo planetą, į kitas planetas ir žvaigždes.

— Над всичко това ли? — рече малкият принц.

— Viskam? — paklausė mažasis princas.

— Над всичко това… — отговори царят.

— Viskam… — atsakė karalius.

Защото той беше не само абсолютен, но и универсален монарх.

Mat jis buvo ne tik absoliutus monarchas, bet ir viso pasaulio valdovas.

— И звездите подчиняват ли ви се?

— Tai jums paklūsta ir žvaigždės?

— Разбира се — каза му царят. — Те веднага се подчиняват. Аз не търпя неподчинение.

— Žinoma, — atsakė karalius. — Jos paklūsta akimirksniu. Aš nepakenčiu neklusnumo.

Подобно могъщество смая малкия принц. Ако той разполагаше с него, би могъл да присъствува не на четиридесет и четири, но на седемдесет и два или дори на сто, че дори и на двеста слънчеви залеза в един и същ ден, без ни веднъж да мръдне стола си!

Mažąjį princą tokia galia tiesiog pakerėjo. Jei jis būtų toks galingas, grožėtųsi saulėlydžiu ne keturiasdešimt keturis kartus per dieną, o septyniasdešimt du, o gal net šimtą ar du šimtus kartų, ir jam net nereikėtų stumdyti iš vienos vietos į kitą savo kėdės!

И тъй като припомнянето на неговата изоставена планета малко го натъжи, той се осмели да помоли царя за едно благоволение.

Tą akimirką prisiminus savo paliktą mažąją planetą jam sugrudo širdis, todėl sukaupęs drąsą paprašė karalių malonės: