— Ах, извинявай — рече малкият принц.

— Ak, atleisk, — atsiprašė mažasis princas.

Но след като помисли, добави:

Bet pagalvojęs paklausė:

— Какво значи „да опитомяваш?“

— Ką reiškia „prijaukinti“?

— Ти не си тукашен — каза лисицата, — какво търсиш насам?

— Tu ne vietinis, — tarė lapė. — Ko ieškai?

— Търся хората — каза малкият принц. — Какво значи „да опитомяваш“?

— Ieškau žmonių, — atsakė mažasis princas. — Ką reiškia „prijaukinti“?

— Хората имат пушка — каза лисицата — и ходят на лов. Това е много неприятно! Те също тъй отглеждат кокошки. Те се интересуват само от това. Да не търсиш кокошки?

— Žmonės, — paaiškino lapė, — turi šautuvus ir medžioja. Tai labai nemalonu! Ir dar jie augina vištas. Tik tai jiems ir terūpi. Tu ieškai vištų?

— Не — каза малкият принц. — Аз търся приятели. Какво значи „да опитомяваш“?

— Ne, — atsakė mažasis princas. — Aš ieškau draugų. Ką reiškia „prijaukinti?“

— То е нещо отдавна забравено. То значи „да се свържеш с другите“.

— Tai, kas seniai pamiršta, — paaiškino lapė. — Tai reiškia „užmegzti ryšius“.

— Да се свържеш с другите ли?

— Užmegzti ryšius?

— Разбира се — каза лисицата. — За мене сега ти си само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз също тъй не съм ти потребна. За тебе аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света. За тебе аз ще бъда единствена в света…

— Na, taip, — tarė lapė. — Kol kas tu man tik mažas berniukas, panašus į šimtus tūkstančių kitų berniukų. Tu man nereikalingas. Aš tau irgi nereikalinga. Aš tau esu tik lapė, panaši į šimtą tūkstančių kitų lapių. Bet jei mane prisijaukinsi, mudu tapsime vienas kitam reikalingi. Tu būsi man vienintelis pasaulyje… Aš būsiu tau vienintelė pasaulyje…

— Започвам да разбирам — каза малкият принц. — Има едно цветче… мисля, че то ме е опитомило.

— Pradedu suprasti, — tarė mažasis princas. — Viena rožė… Ji tikriausiai mane prisijaukino…

— Възможно е — каза лисицата. — На земята могат да се видят най-различни неща…

— Galimas daiktas, — atsakė lapė. — Žemėje būna visko…

— О, то не е на земята — каза малкият принц.

— O, tai buvo ne Žemėje, — tarė mažasis princas.

Любопитството на лисицата се изостри:

Lapė atrodė labai susidomėjusi.

— На друга планета ли?

— Kitoje planetoje?

— Да.

— Taip.

— Има ли ловци на тая планета?

— Ar toje planetoje yra medžiotojų?

— Не.

— Ne.

— Виж, това е интересно! Ами кокошки?

— Įdomu! O vištų?

— Не.

— Ne.

— В света нищо не е съвършено — въздъхна лисицата.

— Nieko nėra tobula, — atsiduso lapė,

Но тя пак се върна на мисълта си:

bet greitai vėl grįžo prie savo minties:

— Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Затова малко ми е тежичко. Но ако ти ме опитомиш, животът ми ще стане като пронизан от слънце. Аз ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се пъхам под земята, шумът от твоите стъпки ще ме повиква като музика да изляза от дупката.

— Mano gyvenimas nuobodus. Aš medžioju vištas, o žmonės medžioja mane. Bet visos vištos panašios ir visi žmonės panašūs. Taigi aš truputį nuobodžiauju. Bet jeigu tu mane prisijaukinsi, mano gyvenimą tarsi nušvies saulė. Aš atpažinsiu tavo žingsnius, skirsiu juos nuo visų kitų. Nuo svetimų žingsnių aš visada slepiuosi po žeme. Tavieji pašauks mane iš olos tarsi muzikos garsai.

И освен това погледни! Виждаш ли нататък житните нивя? Аз не ям хляб. За мене житото е безполезно. Житните нивя не ми припомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде чудесно! Житото, което е златисто, ще ми спомня за тебе. И шумоленето на вятъра в житата ще ми бъде приятно…

Nagi, pažvelk tenai! Matai kviečių laukus? Aš neėdu duonos. Grūdų man nereikia. Kviečių laukas man nieko neprimena. Ir tai labai liūdna! Tačiau tavo plaukai aukso spalvos, ir bus nuostabu, kai mane prisijaukinsi! Auksiniai kviečiai man primins tave. Ir man patiks klausytis vėjo šnaresio kviečiuose.

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц.

Lapė nutilo ir ilgai žiūrėjo į mažąjį princą.

— Моля ти се… опитоми ме — каза тя.

— Prašau tavęs… prisijaukink mane! — tarė ji.

— На драго сърце — отговори малкият принц, — но нямам много време. Трябва да потърся приятели и да проумея много неща.

— Mielai prisijaukinčiau, — atsakė mažasis princas, — bet turiu mažai laiko. Man dar reikia susirasti draugų ir suprasti daug dalykų.

— Само нещата, които си опитомил, можеш да проумееш — каза лисицата. — Хората нямат вече време да проумяват нищо. Те купуват от търговците готови неща. Но тъй като няма никакви търговци на приятели, хората нямат вече приятели. Ако искаш да си имаш приятел — опитоми ме!

— Suprasti galima tik tai, ką prisijaukini, — tarė lapė. — Žmonės jau nebeturi laiko ką nors suprasti. Jie perka gatavus daiktus parduotuvėse. Tačiau nėra tokių parduotuvių, kur parduodami draugai, todėl žmonės nebeturi draugų. Jeigu nori draugo, prisijaukink mane!

— Какво трябва да направя? — каза малкият принц.

— O ką aš turiu daryti? — paklausė mažasis princas.

— Трябва да бъдеш много търпелив — отговори лисицата. — Отначало ще седнеш малко по-далечко от мене, ей така, в тревата. Аз ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки нов път ти ще можеш да сядаш малко по-близко…

— Turi būti labai kantrus, — atsakė lapė. — Iš pradžių atsisėk ant žolės toliau nuo manęs — va taip. Aš žiūrėsiu į tave akies krašteliu, o tu nieko nesakysi. Žodžiai tėra nesusipratimų šaltinis. Tačiau kasdien tu galėsi atsisėsti vis arčiau…

На другата сутрин малкият принц пак дойде там.

Kitą dieną mažasis princas vėl atėjo.

— Ще бъде по-добре да дохождаш по едно и също време — каза лисицата: — Ако дохождаш например в четири часа следобед, аз още от три часа ще почна да се чувствувам щастлива. Колкото по наближава времето, толкова по-щастлива ще се чувствувам. В четири часа вече ще се вълнувам и безпокоя; аз ще узная цената на щастието! Но ако дохождаш в различно време, никога не ще зная за кое време да приготвя сърцето си… Необходими са обреди.

— Verčiau būtum atėjęs tuo pačiu laiku, — pasakė lapė. — Jeigu, pavyzdžiui, ateisi ketvirtą valandą popiet, aš jau nuo trečios pradėsiu jaustis laiminga. Artėjant tai valandai jausiuosi vis laimingesnė ir laimingesnė. Ketvirtą valandą jau pradėsiu jaudintis ir nerimauti: aš pažinsiu laimės kainą! O jeigu tu ateisi vis kitu laiku, niekad nežinosiu, kada turiu parengti savo širdį… Reikia laikytis tam tikrų ritualų.

— Какво е обред? — каза малкият принц.

— O kas yra „ritualas“? — paklausė mažasis princas.

— И това също тъй е едно отдавна забравено нещо — каза лисицата. — То е онова, което прави един ден различен от другите дни и един час — различен от другите часове. Например тукашните ловци имат един обред. В четвъртък те танцуват със селските момичета. И ето, че четвъртък става един чудесен ден! Аз отивам да се разходя чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всичките дни биха си приличали и аз нямаше да имам почивка.

— Tai, kas irgi seniai pamiršta, — paaiškino lapė. — Tai, kas daro vieną dieną nepanašią į kitas dienas, vieną valandą — į kitas valandas. Pavyzdžiui, ritualą turi mano medžiotojai. Ketvirtadienį jie šoka su kaimo merginomis. Tai nuostabi diena! Ketvirtadienį galiu nueiti iki pat vynuogyno. Jeigu medžiotojai šoktų kada patinka, visos dienos būtų panašios viena į kitą ir aš niekad neturėčiau atostogų.

Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването, лисицата каза:

Taip mažasis princas prisijaukino lapę. O kai atėjo metas išvykti, lapė tarė:

— Ах! … Аз ще плача.

— Ak!.. Aš tuoj apsiverksiu.

— Ти си виновна — каза малкият принц, — аз не ти желаех никакво зло, но ти поиска да те опитомя…

— Pati kalta, — tarė mažasis princas, — aš tau nenorėjau bloga, bet tu užsimanei, kad tave prisijaukinčiau…

— Разбира се — каза лисицата.

— Žinoma, — atsakė lapė.

— Но ще плачеш! — каза малкият принц.

— Bet tu tuoj apsiverksi, — tarė mažasis princas.

— Разбира се — каза лисицата.

— Žinoma, — atsakė lapė.

— Но тогаз ти не печелиш нищо!

— Vadinasi, tu nieko nelaimėjai!

— Печеля — каза лисицата — поради цвета на узрялото жито.

— Ne, — paprieštaravo lapė. — Laimėjau. Kviečių lauko spalvą.

И добави:

Paskui pridūrė:

— Иди да видиш отново розите. Ти ще разбереш, че твоята е единствена в света. Сетне ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти подаря една тайна.

— Eik dar sykį pasižiūrėti į rožes. Ir tu suprasi, kad tavo rožė — iš tikrųjų vienintelė pasaulyje. Tada grįžk su manim atsisveikinti, ir aš tau atskleisiu paslaptį. Tai bus mano dovana.

Малкият принц отиде да види пак розите.

Mažasis princas nuėjo pasižiūrėti rožių.

— Вие никак не приличате на моята роза, вие не сте още нищо — каза им той. — Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Вие сте сега такива, каквато бе моята лисица. Тя беше лисица, подобна на сто хиляди други лисици. Но аз я направих мой приятел и сега тя е единствена в света.

— Jūs visiškai nepanašios į mano rožę. Jūs dar niekas, — tarė jis. — Jūsų niekas neprisijaukinęs, ir jūs nieko neprisijaukinusios. Tokia anksčiau buvo mano lapė. Ji niekuo nesiskyrė nuo šimto tūkstančio kitų lapių. Bet aš su ja susidraugavau, ir ji dabar vienintelė pasaulyje.

И розите се почувствуваха много смутени.

Rožės labai suglumo.

— Вие сте хубави, но празни — каза им малкият принц. — За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички, защото тъкмо нея съм поливал аз. Защото тъкмо нея съм поставял под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея съм пазил с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за да излязат пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.

— Jūs gražios, bet tuščios, — kalbėjo toliau mažasis princas. — Dėl jūsų nesinori mirti. Žinoma, paprastas praeivis gali pamanyti, kad manoji rožė panaši į jus, bet ji viena man svarbesnė už jus visas, nes aš ją laisčiau. Atitvėriau pertvara nuo vėjo. Dėl jos sutraiškiau visus vikšrus — na, keletą palikau, kad iš jų išsiristų drugeliai. Nes klausiausi, kaip ji skundžiasi, giriasi arba kartais tyli. Nes ji — mano rožė.

И се върна пак при лисицата:

Ir mažasis princas grįžo pas lapę.

— Сбогом… — каза той.

— Sudie, — tarė jis.

— Сбогом — каза лисицата. — Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.

— Sudie, — atsakė lapė. — Štai mano paslaptis. Ji labai paprasta: matyti galima tik širdimi. Svarbiausi dalykai akims nematomi.

— Най-същественото е невидимо за очите — повтори малкият принц, за да го запомни.

— Svarbiausi dalykai akims nematomi, — pakartojo mažasis princas, kad geriau įsimintų.

— Твоята роза ти е толкова ценна поради времето, което си загубил за нея.

— Tavo rožė tau tokia svarbi todėl, kad dėl jos praradai daug laiko.

— Моята роза ми е ценна поради загубеното време… — рече малкият принц, за да го запомни.

Ir atsigulęs į žolę jis pravirko — Mano rožė man tokia svarbi todėl, kad aš… — pakartojo mažasis princas, kad geriau įsimintų.

— Хората са забравили тая истина — каза лисицата. — Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза…

— Žmonės pamiršo šią tiesą, — tarė lapė. — Bet tu nepamiršk: tampi amžinai atsakingas už tą, ką prisijaukinai. Tu atsakingas už savo rožę…

— Аз съм отговорен за моята роза… — повтори малкият принц, за да го запомни.

— Aš atsakingas už savo rožę… — pakartojo mažasis princas, kad geriau įsimintų.

XXII

XXII

— Добър ден — каза малкият принц.

— Laba diena, — pasisveikino mažasis princas.

— Добър ден — каза стрелочникът.

— Laba diena, — atsiliepė iešmininkas.

— Какво правиш тук? — каза малкият принц.

— Ką tu čia veiki? — paklausė mažasis princas.

— Разпределям пътниците на групи от по хиляда — рече стрелочникът. — Изпращам влаковете, които ги отвозват, било вдясно, било вляво.

— Skirstau keleivius į pakus po tūkstantį žmonių, — atsakė iešmininkas. — Išleidžiu traukinius, ir šie juos išvežioja — vienus į dešinę, kitus į kairę.

Един светнал бърз влак, затрещял като гръмотевица, раздруса будката на стрелочника.

Ir greitasis traukinys apšviestais langais, dundėdamas it griaustinis, sudrebino iešmininko būdelę.

— Много бързат — рече малкият принц. — Какво търсят те?

— Jie labai skuba, — tarė mažasis princas. — Ko jie ieško?

— И човекът на локомотива не знае това — каза стрелочникът.

— To nežino nė garvežio mašinistas, — atsakė iešmininkas.

Друг светнал бърз влак, в посока обратна на първата, загърмоля.

Į priešingą pusę nudundėjo dar vienas švytintis greitasis traukinys.

— Връщат ли се вече? — попита малкият принц.

— Jie jau grįžta? — paklausė mažasis princas.

— Те не са същите — каза стрелочникът. — Те се разминават тук.

— Ne, čia kiti, — atsakė iešmininkas. — Tai priešpriešinis traukinys.

— Не са ли били доволни там, дето са били?

— Ar jiems nepatiko ten, kur buvo?

— Човек никога не е доволен там, дето е — каза стрелочникът.

— Gerai ten, kur mūsų nėra, — atsakė iešmininkas.

Трети светнал бърз влак протътна като гръмотевица.

Pro šalį pradundėjo trečias švytintis traukinys.

— Тия искат да догонят първите ли? — попита малкият принц.

— Jie persekioja pirmuosius keleivius? — paklausė mažasis princas.

— Нищо не искат да догонят — каза стрелочникът. — Те спят вътре или се прозяват. Само децата притискат носовете си о стъклата.

— Jie nieko nepersekioja, — atsakė iešmininkas. — Jie ten miega arba žiovauja. Tik vaikai prisispaudžia nosimis prie stiklų.

— Само децата знаят какво търсят — каза малкият принц. — Те си губят времето за някоя парцалена кукла и тя става много ценна, и ако им я вземат, те плачат…

— Tik vaikai ir žino, ko nori, — paaiškino mažasis princas. — Jie visą laiką glėbesčiuoja skudurinę lėlę, ir ji tampa labai svarbi, o jeigu kas ją iš jų atima, jie verkia…

— Те са късметлии — каза стрелочникът.

— Jiems gerai, — tarė iešmininkas.

XXIII

XXIII

— Добър ден — каза малкият принц.

— Laba diena, — pasisveikino mažasis princas.

— Добър ден — каза търговецът.

— Laba diena, — atsakė pirklys.

Той беше търговец на усъвършенствувани хапчета, които утоляват жаждата. Глътваш по едно хапче седмично и вече не усещаш жажда.

Tai buvo pirklys, parduodantis naujausias piliules troškuliui malšinti. Nuryji vieną per savaitę ir jau nebenori gerti.

— Защо продаваш тия неща? — попита малкият принц.

— Kodėl tu jas pardavinėji? — paklausė mažasis princas.

— Така се пести много време — каза търговецът. — Експертите пресметнаха. Спестяват се седмично петдесет и три минути.

— Jos sutaupo daug laiko, — atsakė pirklys. — Specialistai viską apskaičiavo. Jas gerdamas sutaupai penkiasdešimt tris minutes per savaitę.

— И какво правят хората с тия петдесет и три минути?

— O ką žmogus veikia su tomis penkiasdešimt trimis minutėmis?

— Правят, каквото си щат…

— Ką tik nori.

„Ако имах — каза си малкият принц — петдесет и три минути свободни, бих тръгнал полекичка към някой извор…“

„Jeigu aš turėčiau penkiasdešimt tris laisvas minutes, — pagalvojo mažasis princas, — tiesiog lėtai nueičiau prie šaltinio…“

XXIV

XXIV

Беше осмият ден от моето принудително кацване в пустинята и аз изслушах историята за търговеца, пиейки последната глътка от моя запас вода.

Praėjo savaitė nuo mano avarijos dykumoje, ir aš išklausiau pasakojimą apie pirklį gerdamas paskutinį savo vandens atsargų lašą.

— Виж какво — казах аз на малкия принц, — твоите спомени са много хубави, но аз още не съм поправил самолета си, нямам вече вода за пиене и ще бъда щастлив, ако също като тебе бих могъл да тръгна полекичка към някой извор!

— Ak, — tariau mažajam princui, — šitie tavo prisiminimai labai gražūs, bet aš dar nepataisiau lėktuvo, man neliko nė lašo vandens, ir aš taip pat būčiau labai laimingas galėdamas lėtai nueiti prie šaltinio!

— Моят приятел — лисицата… — каза ми той.

— Mano draugė lapė man sakė…

— Мило мое, не става вече дума за лисицата!

— Mano pypliuk, man dabar ne tavo lapė galvoje!

— Защо?

— Kodėl?

— Защото човек може да умре от жажда…

— Dėl to, kad mudu mirsim iš troškulio…

Той не разбра моето разсъждение и ми отговори:

Jis nesuprato mano žodžių prasmės ir atsakė:

— Добре е да имаш приятел, дори ако трябва да умреш. Аз съм много доволен, че лисицата ми беше приятел…

— Net jeigu ir teks mirti, vis tiek gerai, kad turėjai draugą. Štai aš labai džiaugiuosi, kad draugavau su lape…

„Той не проумява колко голяма е опасността — казах си аз. — На него му стига малко слънце…“

„Jis nesuvokia, koks pavojus gresia, — pagalvojau. — Jis niekad nejaučia nei alkio, nei troškulio. Jam užtenka trupučio saulės…“

Но той ме погледна и отговори на моята мисъл:

Bet jis pažvelgė į mane ir atsiliepė į mano mintis.

— И аз съм жаден… Нека потърсим някой кладенец…

— Aš irgi noriu gerti… Paieškokim šulinio…

Аз махнах уморено с ръка; безсмислено е да търсиш наслуки някакъв кладенец в безпределността на пустинята. И все пак тръгнахме.

Pavargęs skėstelėjau rankomis: kvaila aklom ieškoti šulinio beribėje dykumoje. Tačiau mes leidomės žingsniuoti.

След като бяхме вървели с часове мълчаливо, смрачи се и звездите почнаха да светят. Поради жаждата малко ме тресеше и аз ги виждах като насън. Думите на малкия принц подскачаха в съзнанието ми.

Valandų valandas žingsniavome tylėdami. Užėjo naktis, sužibo pirmosios žvaigždės. Nuo troškulio truputį karščiavau, todėl žvaigždes mačiau tarsi sapne. Galvoje sukosi mažojo princo žodžiai, ir aš paklausiau: