Преведе от френски Константин Константинов

Iš anglų kalbos vertė Pranas Bieliauskas.

НА ЛЕОН ВЕРТ

LEONUI VERTUI

Моля децата да ми простят, че посвещавам тая книга на възрастен човек. Имам сериозно извинение за това: тоя възрастен човек е най-добрият ми приятел в света. Имам и друго извинение: тоя възрастен човек може да разбира всичко, дори и книгите за деца. Имам и трето извинение: тоя възрастен човек живее във Франция и търпи там глад и студ. Той наистина има нужда да бъде утешен.

Atsiprašau vaikų, kad šią knygą skyriau suaugusiam žmogui. Turiu rimtą pasiteisinimą: tas suaugęs žmogus — mano geriausias draugas pasaulyje. Turiu ir kitą pasiteisinimą: tas suaugęs žmogus viską supranta, net vaikiškas knygas. Turiu ir trečią pasiteisinimą: tas suaugęs žmogus gyvena Prancūzijoje, kenčia alkį ir šaltį. Jam labai reikia paguodos.

Ако всички тия извинения не са достатъчни, тогава искам да посветя тая книга на детето, което тоя възрастен човек е бил някога. Всички възрастни хора са били най-напред деца. (Но малцина от тях си спомнят това.) И така, поправям посвещението си:

Jei visų šių pasiteisinimų nepakanka, tada skiriu šią knygą vaikui, iš kurio tas žmogus išaugo. Visi suaugusieji kadaise buvo vaikai. (Deja, tai prisimena tik nedaugelis.) Tad taisau paskyrimą:

НА ЛЕОН ВЕРТ, КОГАТО Е БИЛ МАЛКО МОМЧЕ

LEONUI VERTUI, KAI JIS BUVO MAŽAS BERNIUKAS

I

I

Когато бях на шест години, видях веднъж в някаква книга за Девствения лес, която се наричаше „Преживени случки“, една великолепна картина. Картината изобразяваше една змия боа, която гълта някакво диво животно. Ето копие от рисунката.

Kartą, kai man buvo šešeri, knygoje apie pirmykščią girią, pavadintoje Šiaip pasakojimai, pamačiau nuostabų paveikslėlį. Ten buvo nupieštas smauglys, ryjantis kažkokį žvėrį. Štai to piešinio kopija.

В книгата се казваше: „Змиите боа поглъщат плячката си цяла, без да я сдъвкват. След това не могат да помръднат и шест месеца спят, през което време храната им се смила.“

Knygoje buvo parašyta: „Smaugliai praryja visą savo auką nekramtydami, užtat jie negali nė krustelėti ir pusę metų miega ją virškindami“.

Тогава дълго мислих за приключенията в джунглите и успях и аз да направя с цветен молив първата си рисунка. Моята рисунка номер 1. Тя беше такава:

Tada daug mąsčiau apie džiunglių nuotykius ir galiausiai spalvotu pieštuku man pavyko nupaišyti savo pirmąjį piešinį. Piešinį numeris 1. Jis atrodė taip:

Показах прекрасното си произведение на възрастните и ги попитах дали моята рисунка не им вдъхва страх.

Savo šedevrą parodžiau suaugusiems žmonėms ir paklausiau, ar jiems mano piešinys baisus.

Те ми отговориха: „Че защо една шапка ще вдъхва страх?“

Jie atsakė:
— Kodėl skrybėlė turėtų būti baisi?

Моята рисунка не изобразяваше шапка. Тя изобразяваше една змия боа, която бе глътнала и смилаше слон. Тогава нарисувах вътрешността на змията боа, та да могат възрастните да разберат. На тях винаги трябва да им обясняваш. Моята рисунка номер 2 беше такава:

Bet aš buvau nupiešęs ne skrybėlę, o smauglį, kuris virškina dramblį. Tada nupiešiau vidų, kad suaugusieji galėtų suprasti. Jiems visada reikia paaiškinti. Mano piešinys numeris 2 atrodė taip:

Възрастните ме посъветваха да не рисувам змиите боа, както те изглеждат отвън и отвътре, и да се занимавам с география, с история, със смятане и с граматика. Ето как, още когато бях шестгодишен, изпуснах великолепното поприще на художник.

Suaugusieji man patarė nepiešti smauglių nei iš išorės, nei iš vidaus, o verčiau domėtis geografija, istorija, aritmetika ir gramatika. Todėl būdamas šešerių atsisakiau puikios dailininko karjeros.

Бях обезсърчен от неуспеха на моята рисунка номер 1 и на рисунката си номер 2. Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.

Patyręs nesėkmę su piešiniais numeris 1 ir numeris 2, labai nusiminiau. Suaugusieji niekad nieko nesupranta patys, o vaikams pabosta visą laiką jiems aiškinti ir aiškinti…

Така че трябваше да си избера друг занаят и се научих да управлявам самолети. Летял съм по малко навсякъде из света. И вярно е, че географията много ми послужи.

Tad turėjau rinktis kitą profesiją ir išmokau vairuoti lėktuvus. Apskridau jais beveik visą pasaulį. Ir geografija man iš tikrųjų labai pravertė.

От пръв поглед можех да различавам Китай от Аризона. Това е много полезно, ако човек се заблуди нощем.

Aš įstengdavau iš pirmo žvilgsnio atskirti Kiniją nuo Arizonos. Tai labai naudinga, jei pasiklysti naktį.

През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастни хора. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не ме накара да имам по-хубаво мнение за тях.

Per savo gyvenimą man teko be galo daug bendrauti su begale rimtų žmonių. Aš ilgai gyvenau tarp suaugusiųjų. Prisižiūrėjau į juos iš labai arti, bet mano nuomonė apie juos ne kaži kiek pagerėjo.

Когато срещнех някой възрастен, който ми се струваше, че разбира малко повече, аз го проверявах с рисунката си номер 1, която бях запазил. Исках да зная дали той наистина е способен да разбира.

Kai sutikdavau suaugusįjį, kuris man atrodydavo truputį nuovokesnis už kitus, išbandydavau jį savo piešiniu numeris 1, kurį išsaugojau. Norėdavau sužinoti, ar tas žmogus iš tikrųjų ką nutuokia.

Но всякога ми се отговаряше: „Това е шапка“.

Bet visada išgirsdavau tą patį atsakymą: „Tai skrybėlė“.

Тогава аз не му приказвах нито за змии боа, нито за девствени гори, нито за звезди. Приспособявах се към него. Приказвах му за бридж, за голф, за политика и за вратовръзки. И възрастният биваше много доволен, че се е запознал със също такъв разсъдителен човек.

Todėl daugiau nebesikalbėdavau su juo nei apie smauglius, nei apie pirmykščias girias, nei apie žvaigždes. Nusileisdavau iki jo lygio, ir mudu šnekėdavomės apie bridžą, golfą, politiką ir kaklaraiščius. Ir tas suaugėlis būdavo labai laimingas susipažinęs su tokiu protingu žmogumi…

II

II

Живях така сам, без да имам с кого да разговарям истински, докато преди шест години ми се случи едно принудително кацване в Сахарската пустиня.

Taip ir gyvenau vienas, neturėdamas su kuo pasišnekėti iš širdies, kol prieš šešerius metus Sacharos dykumoje įvyko avarija.

Нещо се бе счупило в мотора на самолета ми. И тъй като нямах нито механик, нито пътници, приготвях се да извърша сам една трудна поправка.

Kažkas sulūžo mano lėktuvo variklyje. Su manimi nebuvo nei mechaniko, nei keleivių, ir aš nusprendžiau pamėginti jį sutaisyti pats, nors manęs laukė sunkus darbas.

За мене това беше въпрос на живот или смърт. Имах вода за пиене едва за осем дни.

Man tai buvo gyvybės ar mirties klausimas. Geriamojo vandens turėjau vos vienai savaitei.

И така, първата вечер заспах върху пясъка, далеч на хиляда мили от каквото и да е населено място. Бях откъснат от света повече, отколкото някой корабокрушенец върху сал сред океана.

Pirmąjį vakarą užmigau ant smėlio už tūkstančio mylių nuo žmonių gyvenamos vietos. Jaučiausi vienišesnis nei viduryje vandenyno ant plausto plūduriuojantis jūreivis, išsigelbėjęs iš skęstančio laivo.

Представете си моята изненада на заранта, когато едно странно гласче ме събуди. То каза:

Todėl galite įsivaizduoti, kaip nustebau, kai auštant mane pažadino keistas plonytis balselis. Jis tarė:

— Моля… нарисувай ми една овца!

— Prašau… nupiešk man avelę.

— Какво?

— Ką?

— Нарисувай ми една овца…

— Nupiešk man avelę…

Аз скочих на нозе, като че ме бе треснала мълния. Потърках добре очите си. Погледнах внимателно наоколо си. И видях едно необикновено момченце, което се взираше сериозно в мене.

Pašokau, tarsi į mane būtų trenkęs žaibas. Pasitryniau akis. Gerai apsižvalgiau aplink. Ir pamačiau mane rimtai stebintį nepaprastą mažą berniuką.

Ето най-хубавия негов портрет, който по-късно можах да нарисувам.

Štai geriausias jo portretas, kurį vėliau man pavyko nupiešti.

Но, разбира се, моята рисунка съвсем не е тъй пленителна, както бе моделът. Не съм виновен аз за това. Още когато бях шестгодишен, възрастните ме бяха обезсърчили в попрището ми на художник и аз не се научих да рисувам нищо друго освен змиите боа, както изглеждат отвън и отвътре.

Mano piešinys, žinoma, žavumu nė kiek neprilygsta modeliui. Tačiau aš nekaltas. Kai buvau šešerių, suaugusieji man atmušė bet kokį norą tapti dailininku, ir aš nieko daugiau neišmokau piešti, tik smauglius iš vidaus ir iš išorės.

Така че с разширени от учудване очи гледах това видение. Не забравяйте, че бях на хиляда мили далеч от всяко населено място. Ала моето момченце не ми изглеждаше нито заблудено, нито че умира от умора, нито че умира от глад, нито че умира от жажда, нито че умира от страх.

Tad išpūtęs iš nuostabos akis žiūrėjau į netikėtą vaiduoklį. Nepamirškit, kad buvau atsidūręs už tūkstančio mylių nuo bet kokios gyvenamos vietos. Tačiau mano mažylis neatrodė nei išklydęs iš kelio, nei mirtinai pavargęs, nei mirštantis iš alkio, troškulio ar baimės.

То съвсем не приличаше на загубено сред пустинята дете, далеч на хиляда мили от всяко населено място. Най-сетне, когато можах да проговоря, аз му казах:

Ir nė kiek nebuvo panašus į vaiką, Štai geriausias jo portretas, kurį vėliau man pavyko nupiešti pasiklydusį dykumos viduryje, už tūkstančio mylių nuo bet kokios gyvenamos vietos. Galop atgavęs žadą paklausiau:

— А… какво правиш ти тук?

— Bet… ką tu čia veiki?

И тогава тихичко, като че казваше нещо твърде сериозно, то ми повтори:

Ir tada jis vėl tyliai, bet labai rimtai pakartojo:

— Моля, нарисувай ми една овца…

— Prašau… nupiešk man avelę.

Когато загадката е много внушителна, не смееш да не се подчиниш. Колкото безсмислено да ми изглеждаше това — далеч на хиляда мили от всички населени места и заплашен от смъртна опасност, — аз все пак извадих от джоба си лист хартия и писалка.

Kai viskas taip paslaptinga ir stulbinama, nedrįsti spyriotis. Nors ir kaip man tai atrodė kvaila čia, už tūkstančio mylių nuo gyvenamųjų vietovių ir per plauką nuo mirties, išsiėmiau iš kišenės popieriaus lapą ir automatinį plunksnakotį.

Но като си спомних, че съм учил най-много география, история, смятане и граматика, казах на момченцето (с малко лошо настроение), че не умея да рисувам. То ми отговори:

Bet staiga prisiminęs, kad mokykloje man daugiausia teko mokytis geografijos, istorijos, aritmetikos ir gramatikos, mažyliui atsikirtau (net piktokai), kad nemoku piešti. Jis atsakė:

— Нищо. Нарисувай ми една овца.

— Nesvarbu. Nupiešk man avelę.

Но тъй като никога не бях рисувал овца, направих му една от двете рисунки, които единствено можех да рисувам. Рисунката на боа, както изглежда отвън. И се смаях, когато чух, че момченцето ми отговори:

Kadangi niekad nebuvau piešęs jokios avelės, nupiešiau jam vieną iš dviejų piešinėlių, kurie man išeidavo: smauglį iš išorės. Ir labai nustebau, kai mažylis sušuko:

— Не! Не! Не ща слон в боа. Боата е много опасно нещо, а слонът заема много място. Там при мене всичко е много мъничко. Трябва ми овца. Нарисувай ми една овца.

— Ne! Ne! Nenoriu dramblio smauglyje! Smauglys labai pavojingas, o dramblys labai gremėzdiškas. Ten, kur aš gyvenu, viskas labai maža. Aš noriu avelės. Nupiešk man avelę.

И аз нарисувах.

Ir aš nupiešiau.

То погледна внимателно и рече:

Mažylis atidžiai pažiūrėjo, paskui tarė:

— Не! Тая овца е тежко болна. Нарисувай друга.

— Ne! Šita jau labai serga. Nupiešk kitą.

Аз нарисувах друга.

Ir aš nupiešiau.

Моят приятел се усмихна мило, със снизхождение:

Mano bičiulis švelniai ir atlaidžiai nusišypsojo.

— Ти сам виждаш… Това не е овца, а овен. Има рога…

— Argi tu nematai, kad čia ne avelė, o avinas? Ji su ragais.

Отново поправих рисунката си.

Tad aš dar sykį perpiešiau savo piešinį.

Но както предишните, той не прие и тая:

Bet jis atmetė jį kaip ir ankstesnius.

— Тази е много стара. Искам овца, която да живее дълго.

— Šita per sena. Aš noriu tokios avelės, kuri ilgai gyventų.

Тогава, изгубил търпение, тъй като бързах да довърша разглобяването на мотора, аз надрасках тая рисунка.

Tada, praradęs kantrybę — mat norėjau kuo greičiau pradėti ardyti variklį, — pakeverzojau štai tokį piešinį.

И отсякох:

Ir pareiškiau:

— Това е сандъкът. Овцата, която искаш, е вътре.

— Tai dėžė. Avelė, kurios tu nori, viduj.

И много се изненадах, когато видях, че лицето на моя млад съдник светна:

Tačiau labai nustebau pamatęs, kad staiga mano jaunojo teisėjo veidas nušvito:

— Тъкмо това исках! Мислиш ли, че за тая овца ще трябва много трева?

— Kaip tik tokios aš ir norėjau! Kaip manai, ar ši avelė ėda daug žolės?

— Защо?

— Kodėl klausi?

— Защото там, при мене, всичко е съвсем мъничко…

— Nes ten, kur aš gyvenu, viskas labai maža…

— Сигурно ще й стигне. Аз ти дадох съвсем малка овца.

— Žinoma, jai užteks. Aš tau padovanojau labai mažą avelę.

Той наведе глава над рисунката.
— Не е толкова малка… Я гледай! Тя е заспала…

Jis pasilenkė prie piešinio:
— Ne tokią jau mažą… Žiūrėk! Ji užmigo…

Ето тъй се запознах с малкия принц.

Taip aš susipažinau su mažuoju princu.

III

III

Трябваше ми доста време, за да разбера отде бе дошел той. Малкият принц, който ми задаваше много въпроси, като че никога не чуваше моите.

Labai ilgai nesupratau, iš kur jis atsirado. Mažasis princas mane apibėrė klausimais, bet manųjų, regis, negirdėjo.

Само случайно казани думи ми разкриха постепенно всичко. Така, когато за пръв път видя моя самолет (аз не мога да изрисувам моя самолет, за мене това е много сложна рисунка), той ме попита:

Viską pamažu sužinojau tik iš netyčia ištartų jo žodžių. Sakykim, pirmą kartą pamatęs mano lėktuvą (lėktuvo aš nepiešiu, man tai būtų pernelyg sunku), jis paklausė:

— Какво е това нещо?

— Koks čia daiktas?

— Това не е „нещо“. То хвърчи. То е самолет. Моят самолет.

— Tai ne daiktas. Jis skrenda. Čia lėktuvas. Mano lėktuvas.

И се чувствувах горд, като му казах, че летя. Тогава той извика:

Ir išdidžiai jam pareiškiau, kad moku skraidyti. Tada jis sušuko:

— Как! Ти си паднал от небето!

— Kaip? Tu nukritai iš dangaus?

— Да — отвърнах скромно аз.

— Taip, — kukliai atsakiau.

— Ах! Че е смешно…

— Ak, kaip keista!..

Малкият принц се разсмя тъй хубаво, че много ме раздразни. Аз искам моите нещастия да бъдат приемани сериозно. Сетне добави:

Ir mažasis princas taip skambiai nusikvatojo, kad labai susierzinau: aš noriu, jog į mano nelaimes būtų žiūrima rimtai. Paskui jis pridūrė:

— Значи и ти идеш от небето! От коя планета си?

— Vadinasi, tu irgi nusileidai iš dangaus? Iš kokios planetos?

Веднага съзрях един проблясък около загадката на неговото присъствие и тутакси го попитах:

Tada man nušvito jo pasirodymo čia paslaptis, ir aš staiga paklausiau:

— Ти значи идеш от друга планета?

— Tai tu čia atkeliavai iš kitos planetos?

Но той не ми отговори. Той поклащаше лекичко глава, като гледаше самолета ми:

Bet jis neatsakė. Tik tyliai linguodamas galvą žiūrėjo į mano lėktuvą:

— Право е, че с това нещо ти не би могъл да дойдеш много отдалеч…

— Aišku, tokiu daiktu tu negalėjai atskristi iš labai toli…

И се вдълбочи в размисъл, който продължи много. После извади от джоба си моята овца и потъна в съзерцание на съкровището си.

Jis ilgai kažką galvojo. Paskui išsiėmė iš kišenės mano avelę ir susimąstęs ėmė apžiūrinėti savo lobį.

Можете да си представите колко съм бил заинтригуван от тая полуизповед за „другите планети“. И затова се помъчих да узная нещо повече:

Galite įsivaizduoti, kokį smalsumą jis man sužadino puse lūpų prasitardamas apie „kitas planetas“. Todėl pamėginau sužinoti daugiau.

— Отде идеш ти, мило мое? Де е това „там при мене“? Де искаш да занесеш моята овца?

— Iš kur tu atsiradai, mažyli? Kur tavo namai? Kur tu nori nusinešti mano avelę?

След кратко мълчание, през което размисляше, той ми отговори:

Ilgokai galvojęs, jis atsakė:

— Хубавото на сандъка, който ми даде, е това, че нощем ще й служи за къща.

— Labai gerai, kad davei man dėžę: naktimis tai bus jos namelis.

— Разбира се. И ако си добър, ще ти дам и една връвчица, за да я връзваш през деня. И едно колче.

— Žinoma. Ir jei būsi geras, duosiu tau ir virvutę, kad dieną galėtum ją pririšti. Ir kuoliuką.

Предложението сякаш не се хареса на малкия принц:

Bet mano pasiūlymas mažąjį princą, regis, pribloškė.

— Да я връзвам ли? Каква странна мисъл!

— Pririšti? Kokia keista mintis!

— Ами ако не я връзваш, тя ще отиде кой знае де и ще се загуби…

— Bet jeigu jos nepririši, ji nueis nežinia kur ir pasiklys.

Моят приятел отново избухна в смях:

Mano bičiulis vėl nusikvatojo:

— Но накъде мислиш, че ще тръгне тя?

— Kurgi ji, tavo manymu, gali eiti?

— Все едно накъде. Право пред себе си…

— Bet kur. Tiesiai, kur veda akys…

Тогава малкият принц каза сериозно:

Tada mažasis princas rimtai pareiškė:

— Няма значение, там при мене всичко е толкова мъничко!

— Tai nieko, ten, kur aš gyvenu, labai maža vietos.

И добави може би с лека тъга:

Ir, regis, truputį nuliūdęs pridūrė: