— Ах, извинявай — рече малкият принц.

— Ah! pardon, fit le petit prince.

Но след като помисли, добави:

Mais, après réflexion, il ajouta:

— Какво значи „да опитомяваш?“

— Qu’est-ce que signifie «apprivoiser»?

— Ти не си тукашен — каза лисицата, — какво търсиш насам?

— Tu n’es pas d’ici, dit le renard, que cherches-tu?

— Търся хората — каза малкият принц. — Какво значи „да опитомяваш“?

— Je cherche les hommes, dit le petit prince. Qu’est-ce que signifie «apprivoiser»?

— Хората имат пушка — каза лисицата — и ходят на лов. Това е много неприятно! Те също тъй отглеждат кокошки. Те се интересуват само от това. Да не търсиш кокошки?

— Les hommes, dit le renard, ils ont des fusils et ils chassent. C’est bien gênant! Ils élèvent aussi des poules. C’est leur seul intérêt. Tu cherches des poules?

— Не — каза малкият принц. — Аз търся приятели. Какво значи „да опитомяваш“?

— Non, dit le petit prince. Je cherche des amis. Qu’est-ce que signifie «apprivoiser»?

— То е нещо отдавна забравено. То значи „да се свържеш с другите“.

— C’est une chose trop oubliée, dit le renard. Ça signifie «créer des liens…»

— Да се свържеш с другите ли?

— Créer des liens?

— Разбира се — каза лисицата. — За мене сега ти си само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз също тъй не съм ти потребна. За тебе аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света. За тебе аз ще бъда единствена в света…

— Bien sûr, dit le renard. Tu n’es encore pour moi qu’un petit garçon tout semblable à cent mille petits garçons. Et je n’ai pas besoin de toi. Et tu n’as pas besoin de moi non plus. Je ne suis pour toi qu’un renard semblable à cent mille renards. Mais, si tu m’apprivoises, nous aurons besoin l’un de l’autre. Tu seras pour moi unique au monde. Je serai pour toi unique au monde…

— Започвам да разбирам — каза малкият принц. — Има едно цветче… мисля, че то ме е опитомило.

— Je commence à comprendre, dit le petit prince. Il y a une fleur… je crois qu’elle m’a apprivoisé…

— Възможно е — каза лисицата. — На земята могат да се видят най-различни неща…

— C’est possible, dit le renard. On voit sur la Terre toutes sortes de choses…

— О, то не е на земята — каза малкият принц.

— Oh! ce n’est pas sur la Terre, dit le petit prince.

Любопитството на лисицата се изостри:

Le renard parut très intrigué:

— На друга планета ли?

— Sur une autre planète?

— Да.

— Oui.

— Има ли ловци на тая планета?

— Il y a des chasseurs, sur cette planète-là?

— Не.

— Non.

— Виж, това е интересно! Ами кокошки?

— Ça, c’est intéressant! Et des poules?

— Не.

— Non.

— В света нищо не е съвършено — въздъхна лисицата.

— Rien n’est parfait, soupira le renard.

Но тя пак се върна на мисълта си:

Mais le renard revint à son idée:

— Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Затова малко ми е тежичко. Но ако ти ме опитомиш, животът ми ще стане като пронизан от слънце. Аз ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се пъхам под земята, шумът от твоите стъпки ще ме повиква като музика да изляза от дупката.

— Ma vie est monotone. Je chasse les poules, les hommes me chassent. Toutes les poules se ressemblent, et tous les hommes se ressemblent. Je m’ennuie donc un peu. Mais, si tu m’apprivoises, ma vie sera comme ensoleillée. Je connaîtrai un bruit de pas qui sera différent de tous les autres. Les autres pas me font rentrer sous terre. Le tien m’appellera hors du terrier, comme une musique.

И освен това погледни! Виждаш ли нататък житните нивя? Аз не ям хляб. За мене житото е безполезно. Житните нивя не ми припомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде чудесно! Житото, което е златисто, ще ми спомня за тебе. И шумоленето на вятъра в житата ще ми бъде приятно…

Et puis regarde! Tu vois, là-bas, les champs de blé? Je ne mange pas de pain. Le blé pour moi est inutile. Les champs de blé ne me rappellent rien. Et ça, c’est triste! Mais tu as des cheveux couleur d’or. Alors ce sera merveilleux quand tu m’auras apprivoisé! Le blé, qui est doré, me fera souvenir de toi. Et j’aimerai le bruit du vent dans le blé…

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц.

Le renard se tut et regarda longtemps le petit prince:

— Моля ти се… опитоми ме — каза тя.

— S’il te plaît… apprivoise-moi! dit-il.

— На драго сърце — отговори малкият принц, — но нямам много време. Трябва да потърся приятели и да проумея много неща.

— Je veux bien, répondit le petit prince, mais je n’ai pas beaucoup de temps. J’ai des amis à découvrir et beaucoup de choses à connaître.

— Само нещата, които си опитомил, можеш да проумееш — каза лисицата. — Хората нямат вече време да проумяват нищо. Те купуват от търговците готови неща. Но тъй като няма никакви търговци на приятели, хората нямат вече приятели. Ако искаш да си имаш приятел — опитоми ме!

— On ne connaît que les choses que l’on apprivoise, dit le renard. Les hommes n’ont plus le temps de rien connaître. Ils achètent des choses toutes faites chez les marchands. Mais comme il n’existe point de marchands d’amis, les hommes n’ont plus d’amis. Si tu veux un ami, apprivoise-moi!

— Какво трябва да направя? — каза малкият принц.

— Que faut-il faire? dit le petit prince.

— Трябва да бъдеш много търпелив — отговори лисицата. — Отначало ще седнеш малко по-далечко от мене, ей така, в тревата. Аз ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки нов път ти ще можеш да сядаш малко по-близко…

— Il faut être très patient, répondit le renard. Tu t’assoiras d’abord un peu loin de moi, comme ça, dans l’herbe. Je te regarderai du coin de l’œil et tu ne diras rien. Le langage est source de malentendus. Mais, chaque jour, tu pourras t’asseoir un peu plus près…

На другата сутрин малкият принц пак дойде там.

Le lendemain revint le petit prince.

— Ще бъде по-добре да дохождаш по едно и също време — каза лисицата: — Ако дохождаш например в четири часа следобед, аз още от три часа ще почна да се чувствувам щастлива. Колкото по наближава времето, толкова по-щастлива ще се чувствувам. В четири часа вече ще се вълнувам и безпокоя; аз ще узная цената на щастието! Но ако дохождаш в различно време, никога не ще зная за кое време да приготвя сърцето си… Необходими са обреди.

— Il eût mieux valu revenir à la même heure, dit le renard. Si tu viens, par exemple, à quatre heures de l’après-midi, dès trois heures je commencerai d’être heureux. Plus l’heure avancera, plus je me sentirai heureux. À quatre heures, déjà, je m’agiterai et m’inquiéterai; je découvrirai le prix du bonheur! Mais si tu viens n’importe quand, je ne saurai jamais à quelle heure m’habiller le cœur… Il faut des rites.

— Какво е обред? — каза малкият принц.

— Qu’est-ce qu’un rite? dit le petit prince.

— И това също тъй е едно отдавна забравено нещо — каза лисицата. — То е онова, което прави един ден различен от другите дни и един час — различен от другите часове. Например тукашните ловци имат един обред. В четвъртък те танцуват със селските момичета. И ето, че четвъртък става един чудесен ден! Аз отивам да се разходя чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всичките дни биха си приличали и аз нямаше да имам почивка.

— C’est aussi quelque chose de trop oublié, dit le renard. C’est ce qui fait qu’un jour est différent des autres jours, une heure, des autres heures. Il y a un rite, par exemple, chez mes chasseurs. Ils dansent le jeudi avec les filles du village. Alors le jeudi est jour merveilleux! Je vais me promener jusqu’à la vigne. Si les chasseurs dansaient n’importe quand, les jours se ressembleraient tous, et je n’aurais point de vacances.

Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването, лисицата каза:

Ainsi le petit prince apprivoisa le renard. Et quand l’heure du départ fut proche:

— Ах! … Аз ще плача.

— Ah! dit le renard… Je pleurerai.

— Ти си виновна — каза малкият принц, — аз не ти желаех никакво зло, но ти поиска да те опитомя…

— C’est ta faute, dit le petit prince, je ne te souhaitais point de mal, mais tu as voulu que je t’apprivoise…

— Разбира се — каза лисицата.

— Bien sûr, dit le renard.

— Но ще плачеш! — каза малкият принц.

— Mais tu vas pleurer! dit le petit prince.

— Разбира се — каза лисицата.

— Bien sûr, dit le renard.

— Но тогаз ти не печелиш нищо!

— Alors tu n’y gagnes rien!

— Печеля — каза лисицата — поради цвета на узрялото жито.

— J’y gagne, dit le renard, à cause de la couleur du blé.

И добави:

Puis il ajouta:

— Иди да видиш отново розите. Ти ще разбереш, че твоята е единствена в света. Сетне ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти подаря една тайна.

— Va revoir les roses. Tu comprendras que la tienne est unique au monde. Tu reviendras me dire adieu, et je te ferai cadeau d’un secret.

Малкият принц отиде да види пак розите.

Le petit prince s’en fut revoir les roses:

— Вие никак не приличате на моята роза, вие не сте още нищо — каза им той. — Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Вие сте сега такива, каквато бе моята лисица. Тя беше лисица, подобна на сто хиляди други лисици. Но аз я направих мой приятел и сега тя е единствена в света.

— Vous n’êtes pas du tout semblables à ma rose, vous n’êtes rien encore, leur dit-il. Personne ne vous a apprivoisées et vous n’avez apprivoisé personne. Vous êtes comme était mon renard. Ce n’était qu’un renard semblable à cent mille autres. Mais j’en ai fait mon ami, et il est maintenant unique au monde.

И розите се почувствуваха много смутени.

Et les roses étaient bien gênées.

— Вие сте хубави, но празни — каза им малкият принц. — За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички, защото тъкмо нея съм поливал аз. Защото тъкмо нея съм поставял под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея съм пазил с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за да излязат пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.

— Vous êtes belles, mais vous êtes vides, leur dit-il encore. On ne peut pas mourir pour vous. Bien sûr, ma rose à moi, un passant ordinaire croirait qu’elle vous ressemble. Mais à elle seule elle est plus importante que vous toutes, puisque c’est elle que j’ai arrosée. Puisque c’est elle que j’ai mise sous globe. Puisque c’est elle que j’ai abritée par le paravent. Puisque c’est elle dont j’ai tué les chenilles (sauf les deux ou trois pour les papillons). Puisque c’est elle que j’ai écoutée se plaindre, ou se vanter, ou même quelquefois se taire. Puisque c’est ma rose.

И се върна пак при лисицата:

Et il revint vers le renard:

— Сбогом… — каза той.

— Adieu, dit-il…

— Сбогом — каза лисицата. — Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.

— Adieu, dit le renard. Voici mon secret. Il est très simple: on ne voit bien qu’avec le cœur. L’essentiel est invisible pour les yeux.

— Най-същественото е невидимо за очите — повтори малкият принц, за да го запомни.

— L’essentiel est invisible pour les yeux, répéta le petit prince, afin de se souvenir.

— Твоята роза ти е толкова ценна поради времето, което си загубил за нея.

— C’est le temps que tu as perdu pour ta rose qui fait ta rose si importante.

— Моята роза ми е ценна поради загубеното време… — рече малкият принц, за да го запомни.

— C’est le temps que j’ai perdu pour ma rose… fit le petit prince, afin de se souvenir.

— Хората са забравили тая истина — каза лисицата. — Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза…

— Les hommes ont oublié cette vérité, dit le renard. Mais tu ne dois pas l’oublier. Tu deviens responsable pour toujours de ce que tu as apprivoisé. Tu es responsable de ta rose…

— Аз съм отговорен за моята роза… — повтори малкият принц, за да го запомни.

— Je suis responsable de ma rose… répéta le petit prince, afin de se souvenir.

XXII

CHAPITRE XXII

— Добър ден — каза малкият принц.

— Bonjour, dit le petit prince.

— Добър ден — каза стрелочникът.

— Bonjour, dit l’aiguilleur.

— Какво правиш тук? — каза малкият принц.

— Que fais-tu ici? dit le petit prince.

— Разпределям пътниците на групи от по хиляда — рече стрелочникът. — Изпращам влаковете, които ги отвозват, било вдясно, било вляво.

— Je trie les voyageurs, par paquets de mille, dit l’aiguilleur. J’expédie les trains qui les emportent, tantôt vers la droite, tantôt vers la gauche.

Един светнал бърз влак, затрещял като гръмотевица, раздруса будката на стрелочника.

Et un rapide illuminé, grondant comme le tonnerre, fit trembler la cabine d’aiguillage.

— Много бързат — рече малкият принц. — Какво търсят те?

— Ils sont bien pressés, dit le petit prince. Que cherchent-ils?

— И човекът на локомотива не знае това — каза стрелочникът.

— L’homme de la locomotive l’ignore lui-même, dit l’aiguilleur.

Друг светнал бърз влак, в посока обратна на първата, загърмоля.

Et gronda, en sens inverse, un second rapide illuminé.

— Връщат ли се вече? — попита малкият принц.

— Ils reviennent déjà? demanda le petit prince…

— Те не са същите — каза стрелочникът. — Те се разминават тук.

— Ce ne sont pas les mêmes, dit l’aiguilleur. C’est un échange.

— Не са ли били доволни там, дето са били?

— Ils n’étaient pas contents, là où ils étaient?

— Човек никога не е доволен там, дето е — каза стрелочникът.

— On n’est jamais content là où l’on est, dit l’aiguilleur.

Трети светнал бърз влак протътна като гръмотевица.

Et gronda le tonnerre d’un troisième rapide illuminé.

— Тия искат да догонят първите ли? — попита малкият принц.

— Ils poursuivent les premiers voyageurs? demanda le petit prince.

— Нищо не искат да догонят — каза стрелочникът. — Те спят вътре или се прозяват. Само децата притискат носовете си о стъклата.

— Ils ne poursuivent rien du tout, dit l’aiguilleur. Ils dorment là-dedans, ou bien ils bâillent. Les enfants seuls écrasent leur nez contre les vitres.

— Само децата знаят какво търсят — каза малкият принц. — Те си губят времето за някоя парцалена кукла и тя става много ценна, и ако им я вземат, те плачат…

— Les enfants seuls savent ce qu’ils cherchent, fit le petit prince. Ils perdent du temps pour une poupée de chiffons, et elle devient très importante, et si on la leur enlève, ils pleurent…

— Те са късметлии — каза стрелочникът.

— Ils ont de la chance, dit l’aiguilleur.

XXIII

CHAPITRE XXIII

— Добър ден — каза малкият принц.

— Bonjour, dit le petit prince.

— Добър ден — каза търговецът.

— Bonjour, dit le marchand.

Той беше търговец на усъвършенствувани хапчета, които утоляват жаждата. Глътваш по едно хапче седмично и вече не усещаш жажда.

C’était un marchand de pilules perfectionnées qui apaisent la soif. On en avale une par semaine et l’on n’éprouve plus le besoin de boire.

— Защо продаваш тия неща? — попита малкият принц.

— Pourquoi vends-tu ça? dit le petit prince.

— Така се пести много време — каза търговецът. — Експертите пресметнаха. Спестяват се седмично петдесет и три минути.

— C’est une grosse économie de temps, dit le marchand. Les experts ont fait des calculs. On épargne cinquante-trois minutes par semaine.

— И какво правят хората с тия петдесет и три минути?

— Et que fait-on des cinquante-trois minutes?

— Правят, каквото си щат…

— On en fait ce que l’on veut…

„Ако имах — каза си малкият принц — петдесет и три минути свободни, бих тръгнал полекичка към някой извор…“

«Moi, se dit le petit prince, si j’avais cinquante-trois minutes à dépenser, je marcherais tout doucement vers une fontaine…»

XXIV

CHAPITRE XXIV

Беше осмият ден от моето принудително кацване в пустинята и аз изслушах историята за търговеца, пиейки последната глътка от моя запас вода.

Nous en étions au huitième jour de ma panne dans le désert, et j’avais écouté l’histoire du marchand en buvant la dernière goutte de ma provision d’eau:

— Виж какво — казах аз на малкия принц, — твоите спомени са много хубави, но аз още не съм поправил самолета си, нямам вече вода за пиене и ще бъда щастлив, ако също като тебе бих могъл да тръгна полекичка към някой извор!

— Ah! dis-je au petit prince, ils sont bien jolis, tes souvenirs, mais je n’ai pas encore réparé mon avion, je n’ai plus rien à boire, et je serais heureux, moi aussi, si je pouvais marcher tout doucement vers une fontaine!

— Моят приятел — лисицата… — каза ми той.

— Mon ami le renard, me dit-il…

— Мило мое, не става вече дума за лисицата!

— Mon petit bonhomme, il ne s’agit plus du renard!

— Защо?

— Pourquoi?

— Защото човек може да умре от жажда…

— Parce qu’on va mourir de soif…

Той не разбра моето разсъждение и ми отговори:

Il ne comprit pas mon raisonnement, il me répondit:

— Добре е да имаш приятел, дори ако трябва да умреш. Аз съм много доволен, че лисицата ми беше приятел…

— C’est bien d’avoir eu un ami, même si l’on va mourir. Moi, je suis bien content d’avoir eu un ami renard…

„Той не проумява колко голяма е опасността — казах си аз. — На него му стига малко слънце…“

Il ne mesure pas le danger, me dis-je. Il n’a jamais ni faim ni soif. Un peu de soleil lui suffit…

Но той ме погледна и отговори на моята мисъл:

Mais il me regarda et répondit à ma pensée:

— И аз съм жаден… Нека потърсим някой кладенец…

— J’ai soif aussi… cherchons un puits…

Аз махнах уморено с ръка; безсмислено е да търсиш наслуки някакъв кладенец в безпределността на пустинята. И все пак тръгнахме.

J’eus un geste de lassitude: il est absurde de chercher un puits, au hasard, dans l’immensité du désert. Cependant nous nous mîmes en marche.

След като бяхме вървели с часове мълчаливо, смрачи се и звездите почнаха да светят. Поради жаждата малко ме тресеше и аз ги виждах като насън. Думите на малкия принц подскачаха в съзнанието ми.

Quand nous eûmes marché des heures, en silence, la nuit tomba, et les étoiles commencèrent de s’éclairer. Je les apercevais comme en rêve, ayant un peu de fièvre, à cause de ma soif. Les mots du petit prince dansaient dans ma mémoire: