Малкият принц / Փոքրիկ իշխանը — w językach bułgarskim i ormiańskim. Strona 8

Bułgarsko-ormiańska dwujęzyczna książka

Антоан дьо Сент-Екзюпери

Малкият принц

Անտուան դը Սենտ-Էքզյուպերի

Փոքրիկ իշխանը

Но той не отговори на въпроса ми. Той каза простичко:

Բայց նա չպատասխանեց: Նա ուղղակի ասաց.

— Водата също тъй помага на сърцето…

— Սրտին էլ է ջուր պետք:

Аз не разбрах неговия отговор, но млъкнах… Знаех, че не бива да го разпитвам.

Ես չհասկացա, բայց լռեցի: Ես գիտեի, որ պետք չի նրան հարցուփորձ անել:

Той беше уморен. Седна. Аз седнах до него. И след кратко мълчание той добави:

Նա հոգնեց: Նստեց ավազի վրա: Ես նստեցի նրա կողքին: Լռեցինք: Հետո նա ասաց.

— Звездите са хубави поради едно цвете, което не се вижда…

— Աստղերը շատ գեղեցիկ են, որովհետև նրան վրա ինչ-որ մի տեղ կա մի ծաղիկ, թեև չի երևում…

Аз отговорих — „разбира се“ и без да кажа нещо, погледнах гънките на пясъка, огрени от луната.

— Այո, իհարկե, — ասացի ես՝ նայելով լուսնի լույսով լուսավորված ալիքվող ավազին:

— Пустинята е хубава — добави той.

— Անապատն էլ է գեղեցիկ, — ավելացրեց Փոքրիկ իշխանը:

Това беше вярно. Аз винаги съм обичал пустинята. Сядаш върху някоя пясъчна дюна. Не виждаш нищо. Не чуваш нищо. И все пак нещо мълчаливо свети…

— Դա ճիշտ է: Ինձ անապատը միշտ էլ դուր է եկել: Նստում ես ավազաթմբի վրա՝ ոչինչ չի երևում, ոչինչ չի լսվում: Բայց էլի լռության մեջ ինչ-որ բան շողում է…

— Пустинята е хубава — каза малкият принц — от това, че някъде в нея има скрит кладенец…

— Գիտե՞ս ինչու է անապատը լավ, — ասաց նա: — Նրա մեջ ինչ-որ տեղերում աղբյուրներ են թաքնված…

Аз се изненадах, като разбрах изведнъж отде идеше тая тайнствена светлина на пясъка. Когато бях малко момченце, живеех в една старинна къща, за която поверието казваше, че в нея има заровено имане. Разбира се, никой никога не можа да го намери, нито може би го е и потърсил. Но то омагьосваше цялата къща. Моята къща криеше в дъното на сърцето си една тайна…

Ես մնացի քարացած, հանկարծ հասկացա, թե ինչ է նշանակում ավաից բխող խորհրդավոր լույսը: Մի ժամանակ, երբ ես փոքրիկ տղա էի, ապրում էի մի հին, շատ հին տան մեջ: Պատմում էին, թե այդ տանը գանձ կա թաքցրած: Հասկանալի է, որ այդպես էլ այդ գանձը ոչ ոք չգտավ, գուցե ոչ ոք երբեք էլ չէր փնտրել այն: Բայց դրա պատճառով տունը ոնց որ կախարդված լիներ: Այդ տունն իր սրտում գաղտնիք ուներ պահած…

— Да — казах аз на малкия принц, — все едно дали се отнася за къща или за звездите, или за пустинята: онова, което им дава красота, е невидимо!

— Այո, — ասացի ես: — Լինի դա տուն, աստղ կամ անապատ, դրանց ամե-

— Доволен съм — каза той, — че си съгласен с моята лисица!

— Ես շատ ուրախ եմ, որ դու համաձայն ես իմ բարեկամ աղվեսի հետ, — արձագանքեց Փոքրիկ իշխանը:

Тъй като малкият принц заспиваше, аз го взех на ръце и отново тръгнах. Бях развълнуван. Струваше ми се, че нося крехко съкровище. Струваше ми се дори, че на Земята няма нищо по-крехко.

Հետո նա քնեց: Ես նրան առա ձեռքերիս վրա ու շարունակեցի ճամփան: Ես հուզված էի: Ինձ թվում էր, թե փխրուն մի գանձ եմ տանում: Ինձ թվում էր, որ մեր Երկրի վրա նրանից ավելի փխրուն բան չկա:

Гледах под лунната светлина това бледо чело, тия затворени очи, тия кичури коси, полюшвани от вятъра, и си казвах: „Това, което виждам, е само обвивка. Най-важното е невидимо.“

Լուսնի լույսի տակ ես նայեցի նրա գունատ ճակատին, իրար միացած թարթիչներին, մազերի ոսկե փնջերին, որոնց հետ խաղում էր քամին, և ասում էի ինքս ինձ, որ այս բոլորը միայն պատյանն է: Ամենագլխավորը այն է, որ հասարակ աչքերով չես տեսնի…

И тъй като полуотворените му устни очертаха една смътна усмивка, аз си казах още: „Онова, което толкова ме вълнува в тоя малък спящ принц, то е неговата вярност към едно цветче, то е образът на розата, която свети в него като пламък на лампа, дори когато той спи…“ И усещах, че той е още по-крехък. Трябва добре да пазим лампите: един повей на вятъра може да ги угаси…

Նրա կիսաբաց շրթունքները ժպիտից շարժվեցին, և ես ինձ ասացի էլի. «Ամենահուզիչ բանը այս քնած Փոքրիկ իշխանի մեջ ծաղկի նկատմամբ նրա հավատարմությունն է, այն վարդի կերպարը, որը կանթեղի նման շողում է նրա մեջ նույնիսկ այն ժամանակ, երբ նա քնած է»: Եվ ես հասկացա, որ նա ավելի փխրուն է, քան թվում է: Կանթեղը պետք է պահպանել. քամու պոռթկումից այն կարող է հանգչել:

И вървейки така, призори намерих кладенеца.

Այդպես ես գնացի և լուսադեմին հասա ջրհորին:

XXV

XXV

— Хората — каза малкият принц — се пъхат в бързите влакове, но не знаят вече какво търсят. И затова почват да се движат, но се въртят в кръг…

— Մարդիկ ճեպընթաց գնացքներ են նստում, բայց իրենք էլ չեն հասկանում, թե ինչ են փնտրում, — ասաց Փոքրիկ իշխանը: — Դրա համար էլ նրանք հանգիստ չունեն և մեկ այս, մեկ այն կողմ են նետվում…

И добави:

Հետո ավելացրեց.

— Напразно…

— Եվ իզուր…

Кладенецът, до който бяхме стигнали, не приличаше на сахарските кладенци. Сахарските кладенци са обикновени дупки, изкопани в пясъка. Тоя приличаше на селски кладенец. Но тук нямаше никакво село и мен ми се стори, че сънувам.

— Այն ջրհորը, որ մենք գտանք, նման չէր Սահարայի մյուս ջրհորներին: Սովորաբար ջրհորներն այստեղ ուղղակի ավազի մեջ փորված փոսեր են: Դա մի իսկական գյուղական ջրհոր էր: Բայց մոտերքում ոչ մի գյուղ չկար, և ես մտածեցի, թե այդ բոլորը տեսնում եմ երազում:

— Чудно нещо — казах аз на малкия принц, — всичко е готово: и чекръкът, и кофата, и въжето…

— Ի՜նչ տարօրինակ է, — ասացի ես Փոքրիկ իշխանին, —այստեղ ամեն ինչ պատրաստել են՝ և՛ չարխը, և՛ դույլը, և՛ պարանը:

Той се засмя, пипна въжето, завъртя чекръка. И чекръкът заскрибуца като някой стар ветропоказател, който отдавна не е бил въртян от вятъра.

Նա ծիծաղեց, ձեռք տվեց պարանին, և սկսեց չարխը պտտել: Եվ չարխը ճռճռաց հին հողմաղացի նման, որը երկար ժամանակ քամի չլինելու պատճառով ժանգոտվել էր…

— Чуваш ли — рече малкият принц, — ние събудихме тоя кладенец и той пее…

— Լսո՞ւմ ես, — ասաց Փոքրիկ իշխանը: — Մենք ջրհորին արթնացրինք, և նա երգեց…

Аз не исках малкия принц да се изморява:

Ես վախենում էի, թե նա կհոգնի:

— Остави ме аз да въртя — казах му аз, — много е тежко за тебе.

— Ջուրը ես ինքս կհանեմ, — ասացի, — քեզ համար դժվար կլինի:

Изкарах бавно кофата до ръба на кладенеца. И я закрепих там здраво. Песента на чекръка продължаваше в ушите ми, а във водата, която още трептеше, виждах как трепти слънцето.

Ես դանդաղ դուրս քաշեցի դույլը և զգուշորեն դրեցի ջրհորի քարե եզրին: Իմ ականջներում հնչում էր չարխի ճռճռան երգը, դույլի մեջ ջուրը դեռ ծփում էր, և նրա մեջ թրթռում էին արևի շողքերը:

— Жаден съм тъкмо за тая вода — каза малкият принц, — дай ми да пия…

— Ես ուզում եմ այդ ջրից մի կում անել, — շշնջաց Փոքրիկ իշխանը: — Տուր մի քիչ խմեմ…

И аз разбрах какво бе търсил той!

Եվ ես հասկացա, թե նա ինչ էր փնտրում:

Дигнах кофата до устните му. Той пи със затворени очи. Това беше приятно, като празник. Тая вода беше нещо съвсем различно от обикновената вода за пиене. Тя се бе родила от дългия вървеж под звездите, от песента на чекръка, от усилията на ръцете ми. Тя беше благодатна за сърцето, като подарък.

Ես դույլը մոտեցրի նրա շրթունքներին: Նա խմում էր աչքերը փակ: Նրա համար դա ոնց որ ամենագեղեցիկ խնջույքը լիներ: Դա հասարակ ջուր չէր: Այդ ջուրը ծնվել էր աստեղրի տակով անցնող երկար ճանապարհից, չարխի ճռճռոցից և իմ ձեռքերի ճիգից: Դա կարծես նվեր էր սրտի համար:

Когато бях малко момченце светлината от коледната елха, музиката от среднощната църковна служба, нежността на усмивката, — всичко това правеше моя коледен подарък лъчезарен.

Երբ ես փոքրիկ էի, ինձ համար այդպես շողում էին Սուրբ Ծննդյան տոնի նվերները՝ տոնածառի մոմերի փայլով, երգեհոնի կեսգիշերային նվագով և մեղմ ու հարազատ ժպիտներով:

— Хората, между които живееш ти — каза малкият принц, — отглеждат пет хиляди рози в една и съща градина… и не намират онова, което търсят…

— Քո մոլորակի վրա, — ասաց Փոքրիկ իշխանը, — մարդիկ մի պարտեզում հինգ հազար վարդ են աճեցնում… և չեն գտնում այն, ինչ փնտրում են…

— Не го намират — отговорих аз.

— Չեն գտնում, — համաձայնեցի ես:

— И все пак онова, което търсят, може да се намери в една-единствена роза или в малко вода…

— Մինչդեռ այն, ինչ նրանք փնտրում են, կարելի է գտնել ամեն մի վարդի մեջ, մի կում ջրի մեջ…

— Разбира се — отговорих аз.

— Այո՛, իհարկե, — համաձայնեցի ես:

И малкият принц добави:

Եվ Փոքրիկ իշխանն ասաց.

— Но очите са слепи! Човек трябва да търси със сърцето си.

— Բայց աչքերը կույր են: Հարկավոր է սրտով փնտրել:

Аз пих вода. Дишах добре. Призори пясъкът има цвят на мед. Чувствувах се щастлив от тоя цвят на мед. Защо би трябвало да ми бъде тъжно…

Ես ջուր խմեցի: Շնչելը հեշտ էր: Լուսադեմին ավազը մեղրի նման ոսկեգույն է դառնում: Եվ ես դրանից էլ էի երջանիկ: Ինչո՞ւ պիտի ես տխրեի…

— Трябва да изпълниш обещанието си — каза ми тихичко малкият принц, който отново бе седнал до мене.

— Դու պիտի խոսքիդ տերը լինես, — նորից նստելով իմ կողքին՝ զուսպ ասաց Փոքրիկ իշխանը:

— Какво обещание?

— Ո՞ր խոսքի:

— Нали знаеш… един намордник за овцата ми… аз съм отговорен за онова цветче!

— Հիշո՞ւմ ես, դու խոստացար… իմ գառնուկի համար դնչկալ… Չ՝՞ որ իմ ծաղկի համար պատասխանատու եմ:

Извадих от джоба скицника си. Малкият принц го видя и каза разсмян:

Ես գրպանիցս հանեցի իմ գծանկարները: Փոքրիկ իշխանը նայեց ու ծիծաղեց:

— Я, какви са твоите баобаби, те приличат май на зелки…

— Քո բաոբաբները կաղամբի նման են:

— О-о!
А пък аз толкова се гордеех с моите баобаби!

Իսկ ես դեռ պարծենում էի իմ բաոբաբներով:

— А лисицата ти… ушите й… те май приличат на рога… и са толкова дълги!

— Իսկ քո աղվեսի ականջները… ոնց որ եղջյուրներ լինեն: Եվ այնքա՜ն էլ երկար են:

И пак се разсмя.

Եվ նա նորից ծիծաղեց.

— Ти си несправедливо, мило мое, аз не можех да рисувам нищо друго освен змии боа — както изглеждат отвън и отвътре.

— Դու իրավացի չես, բարեկամ՛ս: Չէ՞ որ ես երբեք նկարել չեմ իմացել, բացի վիշապօձերից, որ նկարում էի ներսից ու դրսից:

— О-о! — рече той. — И така е добре, децата знаят.

— Դե ոչինչ, — հանգստացրեց նա ինձ, — երեխաները այդպես կհասկանան:

Аз изрисувах с молив един намордник. И като го давах на малкия принц, сърцето ми се сви.

Եվ ես դնչկալ նկարեցի գառնուկի համար: Ես նկարը տվեցի Փոքրիկ իշխանին, ու սիրտս ճմլվեց:

— Ти имаш някакви планове, които аз не зная…

— Դու ինչ-որ բան մտածեցիր, բայց ինձ չես ասում…

Но той не ми отговори.

Բայց նա չպատասխանեց:

Той ми каза:
— Знаеш ли, утре ще стане една година, откак паднах на земята…

— Գիտե՞ս, — ասաց նա, — վաղը մի տարին կլրանա, ինչ ես ընկել եմ ձեզ մոտ՝ երկրագնդի վրա…

Сетне помълча и рече:

Եվ լռեց: Հետո նա ավելացրեց.

— Паднах съвсем близо оттук…

— Ես այստեղ մոտերքում եմ ընկել…

И се изчерви.

Եվ կարմրեց:

И отново, без да разбирам защо, усетих странна тъга.

Եվ նորից, աստված գիտե թե ինչու, նորից սրտիս վրա ինչ-որ բան ծանրացավ:

Но хрумна ми един въпрос:
— Значи не беше случайно, че в оная сутрин преди осем дни ти се разхождаше така, съвсем самичък, далеч на хиляда мили от всички населени области! Върна се пак там, дето си паднал?

Այնուամենայնիվ, ես հարցրի.
— Ուրեմն մի շաբաթ առաջ, այն առավոտ, երբ մենք ծանոթացանք, պատահական չէր, որ դու մեն-մենակ թափառում էիր այս կողմերում՝ մարդկանց բնակավայրերից հազարավոր կիլոմետրեր հեռու: Դու ուզում ես վերադառնալ այնտեղ, ուր ընկել էիր այն ժամանակ:

Малкият принц отново се изчерви.

Փոքրիկ իշխանը ավելի կարմրեց:

А аз добавих с колебание:

Եվ ես անվճռական շարունակեցի.

— Може би поради годишнината?

— Գուցե այդ նրա համար, որ լրանում է տարի՞ն…

Малкият принц пак се изчерви. Той не отговаряше нищо на въпросите, но когато човек се изчервява, това означава „да“, нали?

Եվ նորից նա կարմրեց: Նա չպատասխանեց իմ ոչ մի հարցին, բայց չէ՞ որ երբ կարմրում ես, այդ նշանակում է «այո», այդպես չէ՞…

— Ах! — казах му аз. — Страх ме е…

— Ես սարսափում եմ, — հառաչելով սկսեցի ես:

Но той ми отговори:

Բայց նա ասաց.

— Сега ти трябва да работиш. Трябва да отидеш при машината си. Аз ще те чакам тук. Ела утре вечер…

— Արդեն ժամանակն է, որ դու գործի անցնես: Գնա քո մեքենայի մոտ: Ես քեզ այստեղ կսպասեմ: Արի վաղը երեկոյան:

Но аз не бях успокоен. Спомних си за лисицата. Оставиш ли се да те опитомят, има опасност да поплачеш…

Սակայն ես չհանգստացա: Ես հիշեցի աղվեսին: Երբ թողնում ես, որ քեզ ընտելացնեն, հետո դրա համար կարող է և լաս:

XXVI

XXVI

Встрани до кладенеца имаше развалини от стара каменна стена. На следната вечер, когато се върнах след работа, видях още отдалеч моя малък принц седнал горе на развалините провесил нозе. И го чух, като казваше:

Ջրհորից ոչ հեռու քարե հնադարյան պատի փլատակներ կային: Մյուս երեկո, աշխատանքս ավարտելով, ես վերադարձ այդտեղ և դեռ հեռվից տեսա, որ Փոքրիկ իշխանը նստել է պատի վրա ու ոտքերը կախել ցած: Ես լսեցի նրա ձայնը.

— Та не си ли спомняш? То не е точно тук!

— Մի՞թե դու չես հիշում, — ասում էր նա, — դա բոլորովին էլ այստեղ չէր:

И сигурно някой друг глас му се обади, защото той отвърна:

Երևի ինչ-որ մեկը նրան պատասխանում էր, որովհետև նա առարկեց.

— Да! Да! Денят е този, но мястото не е това…

— Դե իհարկե, դա ուղիղ մի տարի առաջ էր, միայն թե ուրիշ տեղ էր…

Продължих да вървя към стената. Все така не виждах, нито чувах някого. Но малкият принц отново отвърна:

Ես քայլերս արագացրի: Բայց պատի մոտ այլևս ոչ ոքի չէի տեսնում ու չէի լսում ոչ մի ձայն: Մինչդեռ Փոքրիկ իշխանը նորից պատասխանում էր ինչ-որ մեկին:

— … Разбира се. Ще видиш де започват следите ми в пясъка. Ще трябва само да ме почакаш там. Аз ще дойда тая нощ.

— Դե իհարկե, դու իմ հետքերը ավազի վրա կգտնես: Կգտնես ու ինձ կսպասես: Այս գիշեր ես այնտեղ կգամ:

Аз бях на двадесет метра от стената и все тъй не виждах нищо.

Մինչև պատը մի քսան մետր էր մնացել, իսկ ես դեռ ոչ ոքի չէի տեսնում:

След кратко мълчание малкият принц продължи:

Մի փոքր սպասելով՝ Փոքրիկ իշխանը հարցրեց.

— Имаш ли хубава отрова? Уверена ли си, че няма да ме накараш да се мъча дълго?

— Իսկ քո թույնը լա՞վն է: Դու ինձ հո չես ստիպի, որ երկար տանջվեմ:

Спрях със свито сърце, но все още не можех да разбера.

Ես կանգ առա, և իմ սիրտը կուչ եկավ, բայց դեռ չէի հասկանում:

— Сега отивай си — каза той — … искам да сляза.

— Իսկ հիմա գնա, — ասաց Փոքրիկ իշխանը: — Ես ուզում եմ ցած թռչել:

Тогава и аз сам наведох очи към подножието на стената и подскочих! Там, насочена към малкия принц, се бе изправила една от ония жълти змии, които умъртвяват човека в тридесет секунди.

Այստեղ ես աչքերս ցած իջեցրի, և սիրտս ծառս եղավ: Պատի տակ, գլուխը Փոքրիկ իշխանի կողմը ձգած, օղակ-օղակ փաթաթվել էր մի դեղին օձ, այն օձերից, որոնց խայթոցը կես րոպեում սպանում է:

Бъркайки в джоба, за да измъкна револвера си, аз хукнах, но от шума на стъпките ми змията тихичко се плъзна по пясъка, като ручейче, което замира, и без много да бърза, мушна се с лек металичен звук между два камъка.

Գրպանումս շոշափելով ատրճանակը՝ ես նետվեցի դեպի օձը, բայց իմ ոտնաձայներից նա, ինչպես մեռնող մի առվակ, կամաց ձգվեց ավազի վրա և մետաղե հազիվ լսելի զնգոցով կորավ քարերի մեջ:

Стигнах до стената точно навреме, за да мога да взема на ръце моя мъничък принц, бял като сняг.

Ես վրա հասա ճիշտ ժամանակին և բռնեցի արդեն ցած ընկնող իմ Փոքրիկ իշխանին: Նա այնպես էր գունատվել, որ ձյան նման ճերմակել էր:

— Каква е тая работа? Сега разговаряш със змиите!

— Այդ ի՞նչ է մտել գլուխդ, պստի՛կս, — բացականչեցի ես: — Ինչո՞ւ ես դու օձերի հետ դնում:

Развих златното му шалче, което той постоянно носеше. Намокрих слепите му очи и го накарах да пие вода. И не смеех да го попитам нищо. Той ме погледна сериозно и обви ръце около шията ми. Усещах, че сърцето му бие като сърце на умиращо птиче, ударено с пушка. Той ми каза:

Ես քանդեցի նրա ոսկեգույն վզնոցը: Թրջեցի նրա քունքերն ու ստիպեցի, որ ջուր խմի: Բայց այլևս չհամարձակվեցի որևէ բան հարցնել: Նա լրջորեն նայեց ինձ ու ձեռքը գցեց վիզս: Ես լսեցի, թե ինչպես է նրա սիրտը վիրավոր թռչունի նման թպրտում: Նա ասաց.

— Доволен съм, че си разбрал в какво се състои повредата на машината ти. Сега ще можеш да си отидеш у вас…

— Ես շատ ուրախ եմ, որ դու գտար մեքենայիդ վթարի պատճառը: Հիմա դու կարող ես վերադառնալա տուն:

— Отде знаеш?

— Դու այդ որտեղի՞ց գիտես…

Аз тъкмо смятах да му кажа, че въпреки всяко очакване бях успял да поправя повредата.

Ես հենց ուզում էի ասել, որ, հակառակ իմ սպասածի, ինձ հաջողվեց մեքենան կարգի գցել:

Той не отговори на въпроса ми, но добави:

Նա չպատասխանեց և միայն ասաց.

— И аз също тъй днес се връщам в къщи.

— Ես էլ այսօր կվերադառնամ տուն:

Сетне каза тъжно:

Հետո տխուր ավելացրեց.

— То е много по-далеч… много по-мъчно…

— Իմը շատ ավելի հեռու է… և շատ ավելի դժվար…

Чувствувах ясно, че ставаше нещо необикновено. Стисках го в прегръдките си като малко дете и все пак струваше ми се, че той се изплъзва от мене, смъква се отвесно в някаква пропаст и аз не мога да сторя нищо, за да го задържа…

Ամեն ինչ մի տեսակ տարօրինակ էր: Ես նրան այնպես էի գևրկել, կարծես նա մի փոքր երեխա էր, սակայն ինձ այնպես էր թվում, թե նա սահում է իմ գրկից, ընկնում է անդունդը, և ես, միևնույն է, ուժ չունեմ նրան պահելու…

Погледът му бе сериозен, зареян много надалеч.

Նա մտածկոտ նայում էր հեռուն:

— Аз имам твоята овца. Имам и сандъка за овцата. Имам и намордника…

— Ինձ մոտ կմնա քո գառնուկը: Գառնուկի արկղն էլ, դնչկալն էլ…

И се усмихна тъжно.

Եվ նա տխուր ժպտաց:

Аз чаках дълго. Усещах, че той постепенно се затопля.

Ես երկար սպասեցի: Նա կարծես թե ուշքի էր գալիս:

— Мило мое, тебе те беше страх…

— Դու վախեցա՞ր, փոքրի՛կս…

Него, разбира се, го беше страх, но той се засмя тихичко:

Այդ էր մնացել, որ չվախենար: Բայց նա կամաց ծիծաղեց:

— Довечера много повече ще ме е страх…

— Այսօր երեկոյան ինձ համար ավելի սարսափելի կլինի…

Отново се усетих смразен от усещането на нещо непоправимо. И разбрах, че не можех да понеса мисълта — да не чуя никога вече тоя смях. За мене той беше като извор в пустинята.

Եվ ես նորից սարսուռ զգացի մի անխուսափելի դժբախտության նախազգացումից: Մի՞թե… Մի՞թե… ես այլևս չեմ լսի, թե նա ինչպես է ծիծաղում: Նրա ծիծաղը ինձ համար կարծես թե անապատում բխող աղբյուր լիներ: