“Then you are thirsty, too?” I demanded.

— Значи и ти, и ти си жаден? — попитах го аз.

But he did not reply to my question. He merely said to me:

Но той не отговори на въпроса ми. Той каза простичко:

“Water may also be good for the heart…”

— Водата също тъй помага на сърцето…

I did not understand this answer, but I said nothing. I knew very well that it was impossible to cross-examine him.

Аз не разбрах неговия отговор, но млъкнах… Знаех, че не бива да го разпитвам.

He was tired. He sat down. I sat down beside him. And, after a little silence, he spoke again:

Той беше уморен. Седна. Аз седнах до него. И след кратко мълчание той добави:

“The stars are beautiful, because of a flower that cannot be seen.”

— Звездите са хубави поради едно цвете, което не се вижда…

I replied, “Yes, that is so.” And, without saying anything more, I looked across the ridges of sand that were stretched out before us in the moonlight.

Аз отговорих — „разбира се“ и без да кажа нещо, погледнах гънките на пясъка, огрени от луната.

“The desert is beautiful,” the little prince added.

— Пустинята е хубава — добави той.

And that was true. I have always loved the desert. One sits down on a desert sand dune, sees nothing, hears nothing. Yet through the silence something throbs, and gleams…

Това беше вярно. Аз винаги съм обичал пустинята. Сядаш върху някоя пясъчна дюна. Не виждаш нищо. Не чуваш нищо. И все пак нещо мълчаливо свети…

“What makes the desert beautiful,” said the little prince, “is that somewhere it hides a well…”

— Пустинята е хубава — каза малкият принц — от това, че някъде в нея има скрит кладенец…

I was astonished by a sudden understanding of that mysterious radiation of the sands. When I was a little boy I lived in an old house, and legend told us that a treasure was buried there. To be sure, no one had ever known how to find it; perhaps no one had ever even looked for it. But it cast an enchantment over that house. My home was hiding a secret in the depths of its heart…

Аз се изненадах, като разбрах изведнъж отде идеше тая тайнствена светлина на пясъка. Когато бях малко момченце, живеех в една старинна къща, за която поверието казваше, че в нея има заровено имане. Разбира се, никой никога не можа да го намери, нито може би го е и потърсил. Но то омагьосваше цялата къща. Моята къща криеше в дъното на сърцето си една тайна…

“Yes,” I said to the little prince. “The house, the stars, the desert — what gives them their beauty is something that is invisible!”

— Да — казах аз на малкия принц, — все едно дали се отнася за къща или за звездите, или за пустинята: онова, което им дава красота, е невидимо!

“I am glad,” he said, “that you agree with my fox.”

— Доволен съм — каза той, — че си съгласен с моята лисица!

As the little prince dropped off to sleep, I took him in my arms and set out walking once more. I felt deeply moved, and stirred. It seemed to me that I was carrying a very fragile treasure. It seemed to me, even, that there was nothing more fragile on all Earth.

Тъй като малкият принц заспиваше, аз го взех на ръце и отново тръгнах. Бях развълнуван. Струваше ми се, че нося крехко съкровище. Струваше ми се дори, че на Земята няма нищо по-крехко.

In the moonlight I looked at his pale forehead, his closed eyes, his locks of hair that trembled in the wind, and I said to myself:

Гледах под лунната светлина това бледо чело, тия затворени очи, тия кичури коси, полюшвани от вятъра, и си казвах: „Това, което виждам, е само обвивка. Най-важното е невидимо.“

“What I see here is nothing but a shell. What is most important is invisible…” As his lips opened slightly with the suspicion of a half-smile, I said to myself, again: “What moves me so deeply, about this little prince who is sleeping here, is his loyalty to a flower — the image of a rose that shines through his whole being like the flame of a lamp, even when he is asleep…” And I felt him to be more fragile still. I felt the need of protecting him, as if he himself were a flame that might be extinguished by a little puff of wind…

И тъй като полуотворените му устни очертаха една смътна усмивка, аз си казах още: „Онова, което толкова ме вълнува в тоя малък спящ принц, то е неговата вярност към едно цветче, то е образът на розата, която свети в него като пламък на лампа, дори когато той спи…“ И усещах, че той е още по-крехък. Трябва добре да пазим лампите: един повей на вятъра може да ги угаси…

And, as I walked on so, I found the well, at daybreak.

И вървейки така, призори намерих кладенеца.

XXV

XXV

“Men,” said the little prince, “set out on their way in express trains, but they do not know what they are looking for. Then they rush about, and get excited, and turn round and round…”

— Хората — каза малкият принц — се пъхат в бързите влакове, но не знаят вече какво търсят. И затова почват да се движат, но се въртят в кръг…

And he added:

И добави:

“It is not worth the trouble…”

— Напразно…

The well that we had come to was not like the wells of the Sahara. The wells of the Sahara are mere holes dug in the sand. This one was like a well in a village. But there was no village here, and I thought I must be dreaming…

Кладенецът, до който бяхме стигнали, не приличаше на сахарските кладенци. Сахарските кладенци са обикновени дупки, изкопани в пясъка. Тоя приличаше на селски кладенец. Но тук нямаше никакво село и мен ми се стори, че сънувам.

“It is strange,” I said to the little prince. “Everything is ready for use: the pulley, the bucket, the rope…”

— Чудно нещо — казах аз на малкия принц, — всичко е готово: и чекръкът, и кофата, и въжето…

He laughed, touched the rope, and set the pulley to working. And the pulley moaned, like an old weathervane which the wind has long since forgotten.

Той се засмя, пипна въжето, завъртя чекръка. И чекръкът заскрибуца като някой стар ветропоказател, който отдавна не е бил въртян от вятъра.

“Do you hear?” said the little prince. “We have wakened the well, and it is singing…”

— Чуваш ли — рече малкият принц, — ние събудихме тоя кладенец и той пее…

I did not want him to tire himself with the rope.

Аз не исках малкия принц да се изморява:

“Leave it to me,” I said. “It is too heavy for you.”

— Остави ме аз да въртя — казах му аз, — много е тежко за тебе.

I hoisted the bucket slowly to the edge of the well and set it there — happy, tired as I was, over my achievement. The song of the pulley was still in my ears, and I could see the sunlight shimmer in the still trembling water.

Изкарах бавно кофата до ръба на кладенеца. И я закрепих там здраво. Песента на чекръка продължаваше в ушите ми, а във водата, която още трептеше, виждах как трепти слънцето.

“I am thirsty for this water,” said the little prince. “Give me some of it to drink…”

— Жаден съм тъкмо за тая вода — каза малкият принц, — дай ми да пия…

And I understood what he had been looking for.

И аз разбрах какво бе търсил той!

I raised the bucket to his lips. He drank, his eyes closed. It was as sweet as some special festival treat. This water was indeed a different thing from ordinary nourishment. Its sweetness was born of the walk under the stars, the song of the pulley, the effort of my arms. It was good for the heart, like a present.

Дигнах кофата до устните му. Той пи със затворени очи. Това беше приятно, като празник. Тая вода беше нещо съвсем различно от обикновената вода за пиене. Тя се бе родила от дългия вървеж под звездите, от песента на чекръка, от усилията на ръцете ми. Тя беше благодатна за сърцето, като подарък.

When I was a little boy, the lights of the Christmas tree, the music of the Midnight Mass, the tenderness of smiling faces, used to make up, so, the radiance of the gifts I received.

Когато бях малко момченце светлината от коледната елха, музиката от среднощната църковна служба, нежността на усмивката, — всичко това правеше моя коледен подарък лъчезарен.

“The men where you live,” said the little prince, “raise five thousand roses in the same garden — and they do not find in it what they are looking for.”

— Хората, между които живееш ти — каза малкият принц, — отглеждат пет хиляди рози в една и съща градина… и не намират онова, което търсят…

“They do not find it,” I replied.

— Не го намират — отговорих аз.

“And yet what they are looking for could be found in one single rose, or in a little water.”

— И все пак онова, което търсят, може да се намери в една-единствена роза или в малко вода…

“Yes, that is true,” I said.

— Разбира се — отговорих аз.

And the little prince added:

И малкият принц добави:

“But the eyes are blind. One must look with the heart…”

— Но очите са слепи! Човек трябва да търси със сърцето си.

I had drunk the water. I breathed easily. At sunrise the sand is the color of honey. And that honey color was making me happy, too. What brought me, then, this sense of grief?

Аз пих вода. Дишах добре. Призори пясъкът има цвят на мед. Чувствувах се щастлив от тоя цвят на мед. Защо би трябвало да ми бъде тъжно…

“You must keep your promise,” said the little prince, softly, as he sat down beside me once more.

— Трябва да изпълниш обещанието си — каза ми тихичко малкият принц, който отново бе седнал до мене.

“What promise?”

— Какво обещание?

“You know — a muzzle for my sheep… I am responsible for this flower…”

— Нали знаеш… един намордник за овцата ми… аз съм отговорен за онова цветче!

I took my rough drafts of drawings out of my pocket. The little prince looked them over, and laughed as he said:

Извадих от джоба скицника си. Малкият принц го видя и каза разсмян:

“Your baobabs — they look a little like cabbages.”

— Я, какви са твоите баобаби, те приличат май на зелки…

“Oh!”
I had been so proud of my baobabs!

— О-о!
А пък аз толкова се гордеех с моите баобаби!

“Your fox — his ears look a little like horns; and they are too long.”

— А лисицата ти… ушите й… те май приличат на рога… и са толкова дълги!

And he laughed again.

И пак се разсмя.

“You are not fair, little prince,” I said. “I don’t know how to draw anything except boa constrictors from the outside and boa constrictors from the inside.”

— Ти си несправедливо, мило мое, аз не можех да рисувам нищо друго освен змии боа — както изглеждат отвън и отвътре.

“Oh, that will be all right,” he said, “children understand.”

— О-о! — рече той. — И така е добре, децата знаят.

So then I made a pencil sketch of a muzzle. And as I gave it to him my heart was torn.

Аз изрисувах с молив един намордник. И като го давах на малкия принц, сърцето ми се сви.

“You have plans that I do not know about,” I said.

— Ти имаш някакви планове, които аз не зная…

But he did not answer me.

Но той не ми отговори.

He said to me, instead:
“You know — my descent to the earth… Tomorrow will be its anniversary.”

Той ми каза:
— Знаеш ли, утре ще стане една година, откак паднах на земята…

Then, after a silence, he went on:

Сетне помълча и рече:

“I came down very near here.”

— Паднах съвсем близо оттук…

And he flushed.

И се изчерви.

And once again, without understanding why, I had a queer sense of sorrow.

И отново, без да разбирам защо, усетих странна тъга.

One question, however, occurred to me:
“Then it was not by chance that on the morning when I first met you — a week ago — you were strolling along like that, all alone, a thousand miles from any inhabited region? You were on the your back to the place where you landed?”

Но хрумна ми един въпрос:
— Значи не беше случайно, че в оная сутрин преди осем дни ти се разхождаше така, съвсем самичък, далеч на хиляда мили от всички населени области! Върна се пак там, дето си паднал?

The little prince flushed again.

Малкият принц отново се изчерви.

And I added, with some hesitancy:

А аз добавих с колебание:

“Perhaps it was because of the anniversary?”

— Може би поради годишнината?

The little prince flushed once more. He never answered questions — but when one flushes does that not mean “Yes”?

Малкият принц пак се изчерви. Той не отговаряше нищо на въпросите, но когато човек се изчервява, това означава „да“, нали?

“Ah,” I said to him, “I am a little frightened — ”

— Ах! — казах му аз. — Страх ме е…

But he interrupted me.

Но той ми отговори:

“Now you must work. You must return to your engine. I will be waiting for you here. Come back tomorrow evening…”

— Сега ти трябва да работиш. Трябва да отидеш при машината си. Аз ще те чакам тук. Ела утре вечер…

But I was not reassured. I remembered the fox. One runs the risk of weeping a little, if one lets himself be tamed…

Но аз не бях успокоен. Спомних си за лисицата. Оставиш ли се да те опитомят, има опасност да поплачеш…

XXVI

XXVI

Beside the well there was the ruin of an old stone wall. When I came back from my work, the next evening, I saw from some distance away my little price sitting on top of a wall, with his feet dangling. And I heard him say:

Встрани до кладенеца имаше развалини от стара каменна стена. На следната вечер, когато се върнах след работа, видях още отдалеч моя малък принц седнал горе на развалините провесил нозе. И го чух, като казваше:

“Then you don’t remember. This is not the exact spot.”

— Та не си ли спомняш? То не е точно тук!

Another voice must have answered him, for he replied to it:

И сигурно някой друг глас му се обади, защото той отвърна:

“Yes, yes! It is the right day, but this is not the place.”

— Да! Да! Денят е този, но мястото не е това…

I continued my walk toward the wall. At no time did I see or hear anyone. The little prince, however, replied once again:

Продължих да вървя към стената. Все така не виждах, нито чувах някого. Но малкият принц отново отвърна:

“ — Exactly. You will see where my track begins, in the sand. You have nothing to do but wait for me there. I shall be there tonight.”

— … Разбира се. Ще видиш де започват следите ми в пясъка. Ще трябва само да ме почакаш там. Аз ще дойда тая нощ.

I was only twenty meters from the wall, and I still saw nothing.

Аз бях на двадесет метра от стената и все тъй не виждах нищо.

After a silence the little prince spoke again:

След кратко мълчание малкият принц продължи:

“You have good poison? You are sure that it will not make me suffer too long?”

— Имаш ли хубава отрова? Уверена ли си, че няма да ме накараш да се мъча дълго?

I stopped in my tracks, my heart torn asunder; but still I did not understand.

Спрях със свито сърце, но все още не можех да разбера.

“Now go away,” said the little prince. “I want to get down from the wall.”

— Сега отивай си — каза той — … искам да сляза.

I dropped my eyes, then, to the foot of the wall — and I leaped into the air. There before me, facing the little prince, was one of those yellow snakes that take just thirty seconds to bring your life to an end.

Тогава и аз сам наведох очи към подножието на стената и подскочих! Там, насочена към малкия принц, се бе изправила една от ония жълти змии, които умъртвяват човека в тридесет секунди.

Even as I was digging into my pocked to get out my revolver I made a running step back. But, at the noise I made, the snake let himself flow easily across the sand like the dying spray of a fountain, and, in no apparent hurry, disappeared, with a light metallic sound, among the stones.

Бъркайки в джоба, за да измъкна револвера си, аз хукнах, но от шума на стъпките ми змията тихичко се плъзна по пясъка, като ручейче, което замира, и без много да бърза, мушна се с лек металичен звук между два камъка.

I reached the wall just in time to catch my little man in my arms; his face was white as snow.

Стигнах до стената точно навреме, за да мога да взема на ръце моя мъничък принц, бял като сняг.

“What does this mean?” I demanded. “Why are you talking with snakes?”

— Каква е тая работа? Сега разговаряш със змиите!

I had loosened the golden muffler that he always wore. I had moistened his temples, and had given him some water to drink. And now I did not dare ask him any more questions. He looked at me very gravely, and put his arms around my neck. I felt his heart beating like the heart of a dying bird, shot with someone’s rifle…

Развих златното му шалче, което той постоянно носеше. Намокрих слепите му очи и го накарах да пие вода. И не смеех да го попитам нищо. Той ме погледна сериозно и обви ръце около шията ми. Усещах, че сърцето му бие като сърце на умиращо птиче, ударено с пушка. Той ми каза:

“I am glad that you have found what was the matter with your engine,” he said. “Now you can go back home — ”

— Доволен съм, че си разбрал в какво се състои повредата на машината ти. Сега ще можеш да си отидеш у вас…

“How do you know about that?”

— Отде знаеш?

I was just coming to tell him that my work had been successful, beyond anything that I had dared to hope.

Аз тъкмо смятах да му кажа, че въпреки всяко очакване бях успял да поправя повредата.

He made no answer to my question, but he added:

Той не отговори на въпроса ми, но добави:

“I, too, am going back home today…”

— И аз също тъй днес се връщам в къщи.

Then, sadly —

Сетне каза тъжно:

“It is much farther… It is much more difficult…”

— То е много по-далеч… много по-мъчно…

I realized clearly that something extraordinary was happening. I was holding him close in my arms as if he were a little child; and yet it seemed to me that he was rushing headlong toward an abyss from which I could do nothing to restrain him…

Чувствувах ясно, че ставаше нещо необикновено. Стисках го в прегръдките си като малко дете и все пак струваше ми се, че той се изплъзва от мене, смъква се отвесно в някаква пропаст и аз не мога да сторя нищо, за да го задържа…

His look was very serious, like some one lost far away.

Погледът му бе сериозен, зареян много надалеч.

“I have your sheep. And I have the sheep’s box. And I have the muzzle…”

— Аз имам твоята овца. Имам и сандъка за овцата. Имам и намордника…

And he gave me a sad smile.

И се усмихна тъжно.

I waited a long time. I could see that he was reviving little by little.

Аз чаках дълго. Усещах, че той постепенно се затопля.

“Dear little man,” I said to him, “you are afraid…”

— Мило мое, тебе те беше страх…

He was afraid, there was no doubt about that. But he laughed lightly.

Него, разбира се, го беше страх, но той се засмя тихичко:

“I shall be much more afraid this evening…”

— Довечера много повече ще ме е страх…