“I should like to see a sunset… Do me that kindness… Order the sun to set…”

— Иска ми се да видя един слънчев залез… направете ми това удоволствие… Заповядайте на слънцето да залезе…

“If I ordered a general to fly from one flower to another like a butterfly, or to write a tragic drama, or to change himself into a sea bird, and if the general did not carry out the order that he had received, which one of us would be in the wrong?” the king demanded. “The general, or myself?”

— Ако бих заповядал на някой генерал да хвърчи от едно цвете на друго подобно на пеперуда или да напише трагедия, или да се преобрази на морска птица и ако генералът не изпълнеше получената заповед, кой от двамата — той или аз — щеше да бъде виновен?

“You,” said the little prince firmly.

— Вие — каза твърдо малкият принц.

“Exactly. One must require from each one the duty which each one can perform,” the king went on. “Accepted authority rests first of all on reason. If you ordered your people to go and throw themselves into the sea, they would rise up in revolution. I have the right to require obedience because my orders are reasonable.”

— Точно тъй. От всеки човек трябва да се изисква — продължи царят — това, което той може да даде. Властта трябва преди всичко да се крепи на разума. Ако заповядаш на народа си да отиде и се хвърли в морето, той ще направи революция. Аз имам право да изисквам подчинение, защото моите заповеди са разумни.

“Then my sunset?” the little prince reminded him: for he never forgot a question once he had asked it.

— Е, ами моят залез? — напомни му малкият принц, който, щом зададеше един въпрос, никога не го забравяше.

“You shall have your sunset. I shall command it. But, according to my science of government, I shall wait until conditions are favorable.”

— Ще го имаш. Аз ще го поискам. Но, според моята наука за управление, ще почакам, докато условията станат благоприятни.

“When will that be?” inquired the little prince.

— А кога ще бъде това? — осведоми се малкият принц.

“Hum! Hum!” replied the king; and before saying anything else he consulted a bulky almanac. “Hum! Hum! That will be about — about — that will be this evening about twenty minutes to eight. And you will see how well I am obeyed!”

— Хм! Хм! — отговори му царят, като преди това погледна дебелия си календар. — Хм! Хм! … То ще бъде към… към…. ще бъде тая вечер към седем часа и четиридесет минути! И ще видиш как хубаво ме слушат.

The little prince yawned. He was regretting his lost sunset. And then, too, he was already beginning to be a little bored.

Малкият принц се прозя. Той съжаляваше за изпуснатия залез. И освен това беше му вече малко отегчително:

“I have nothing more to do here,” he said to the king. “So I shall set out on my way again.”

— Няма какво повече да правя тук — каза той на царя. — Ще си замина.

“Do not go,” said the king, who was very proud of having a subject. “Do not go. I will make you a Minister!”

— Недей заминава — отвърна царят, който беше много горд, че има един поданик. — Недей заминава, аз те назначавам министър!

“Minister of what?”

— Министър — на какво?

“Minster of — of Justice!”

— На… на правосъдието!

“But there is nobody here to judge!”

— Ами че тук няма кого да съдим!

“We do not know that,” the king said to him. “I have not yet made a complete tour of my kingdom. I am very old. There is no room here for a carriage. And it tires me to walk.”

— То не се знае — каза му царят. — Аз още не съм обиколил царството си. Аз съм много стар, тук няма място за каляска, а се уморявам да ходя пешком.

“Oh, but I have looked already!” said the little prince, turning around to give one more glance to the other side of the planet. On that side, as on this, there was nobody at all…

— О — каза малкият принц, който се бе навел; за да хвърли един поглед към отвъдната страна на планетата, — аз вече видях. И там също тъй няма никой…

“Then you shall judge yourself,” the king answered. “that is the most difficult thing of all. It is much more difficult to judge oneself than to judge others. If you succeed in judging yourself rightly, then you are indeed a man of true wisdom.”

— Тогава ще съдиш сам себе си — отговори му царят. — То е най-мъчното. Много по-мъчно е да съдиш сам себе си, отколкото да съдиш другите. Ако можеш да съдиш себе си правилно, значи ти си истински мъдрец.

“Yes,” said the little prince, “but I can judge myself anywhere. I do not need to live on this planet.”

— Аз — отвърна малкият принц — мога да съдя себе си, дето и да съм. Не ми е потребно да живея тук.

“Hum! Hum!” said the king. “I have good reason to believe that somewhere on my planet there is an old rat. I hear him at night. You can judge this old rat. From time to time you will condemn him to death. Thus his life will depend on your justice. But you will pardon him on each occasion; for he must be treated thriftily. He is the only one we have.”

— Хм, хм! — рече царят. — Струва ми се, че на моята планета има някъде един стар плъх. Чувам го нощем. Можеш да съдиш тоя стар плъх. От време на време ще го осъждаш на смърт. Така че неговият живот ще зависи от твоето правосъдие. Но за да го запазим, ти всеки път ще го помилваш. Той ни е едничък.

“I,” replied the little prince, “do not like to condemn anyone to death. And now I think I will go on my way.”

— Аз — отговори малкият принц — не обичам да осъждам на смърт и си отивам.

“No,” said the king.

— Не — рече царят.

But the little prince, having now completed his preparations for departure, had no wish to grieve the old monarch.

Но малкият принц, който бе довършил приготовленията си, не искаше да огорчава повече стария владетел.

“If Your Majesty wishes to be promptly obeyed,” he said, “he should be able to give me a reasonable order. He should be able, for example, to order me to be gone by the end of one minute. It seems to me that conditions are favorable…”

— Ако ваше величество желае да му се подчиняват точно, би могъл да ми даде една разумна заповед. Би могъл например да ми заповяда да замина веднага. Струва ми се, че условията са благоприятни…

As the king made no answer, the little prince hesitated a moment. Then, with a sigh, he took his leave.

И тъй като царят не му отговори, малкият принц отначало се поколеба, след това въздъхна и тръгна.

“I make you my Ambassador,” the king called out, hastily.

— Назначавам те за мой посланик — бързо викна подире му царят.

He had a magnificent air of authority.

Той имаше много властнически вид.

“The grown-ups are very strange,” the little prince said to himself, as he continued on his journey.

„Възрастните са много чудновати“ — каза си, пътувайки, малкият принц.

XI

XI

The second planet was inhabited by a conceited man.

Втората планета бе обитавана от един суетен човек.

“Ah! Ah! I am about to receive a visit from an admirer!” he exclaimed from afar, when he first saw the little prince coming.

— О, о! Ето един почитател, който иде да ме посети! — викна отдалеч суетният, щом съзря малкия принц.

For, to conceited men, all other men are admirers.

Защото за суетните другите хора са почитатели.

“Good morning,” said the little prince. “That is a queer hat you are wearing.”

— Добър ден — рече малкият принц. — Имате чудновата шапка.

“It is a hat for salutes,” the conceited man replied. “It is to raise in salute when people acclaim me. Unfortunately, nobody at all ever passes this way.”

— За да мога да поздравявам — отговори му суетният. — За да поздравявам, когато ми ръкопляскат. За зла чест никога никой не минава насам.

“Yes?” said the little prince, who did not understand what the conceited man was talking about.

— Тъй ли? — рече малкият принц, който не можеше да го разбере.

“Clap your hands, one against the other,” the conceited man now directed him.

— Плесни едната си ръка в другата — обясни му суетният.

The little prince clapped his hands. The conceited man raised his hat in a modest salute.

Малкият принц плесна една ръка о друга. Суетният поздрави скромно, като дигна шапката си.

“This is more entertaining than the visit to the king,” the little prince said to himself. And he began again to clap his hands, one against the other. The conceited man again raised his hat in salute.

„Това е по-смешно, отколкото при царя“ — каза си малкият принц. И почна да пляска ръцете си една о друга. Суетният отново започна да поздравява, дигайки шапката си.

After five minutes of this exercise the little prince grew tired of the game’s monotony.

След петминутно упражнение малкият принц се умори от еднообразието на тая игра.

“And what should one do to make the hat come down?” he asked.

— Ами какво трябва да се направи — попита той, — за да падне шапката.

But the conceited man did not hear him. Conceited people never hear anything but praise.

Но суетният не го чу. Суетните не чуват нищо друго освен хвалбите.

“Do you really admire me very much?” he demanded of the little prince.

— Ти наистина ли много се възхищаваш от мене? — попита той малкия принц.

“What does that mean — ‘admire’?”

— Какво значи това — да се възхищавам?

“To admire means that you regard me as the handsomest, the best-dressed, the richest, and the most intelligent man on this planet.”

— Да се възхищаваш, значи да признаваш, че аз съм най-хубавият, най-добре облеченият и най-умният човек на цялата планета.

“But you are the only man on your planet!”

— Ами че ти си сам на твоята планета!

“Do me this kindness. Admire me just the same.”

— Все пак възхищавай се от мене! Направи ми това удоволствие!

“I admire you,” said the little prince, shrugging his shoulders slightly, “but what is there in that to interest you so much?”

— Аз се възхищавам от тебе — рече малкият принц, като сви леко рамене, — но какво значение има това за тебе?

And the little prince went away.

И малкият принц си тръгна.

“The grown-ups are certainly very odd,” he said to himself, as he continued on his journey.

„Възрастните хора са наистина много чудновати“ — каза си скромно малкият принц през време на пътешествието си.

ХII

XII

The next planet was inhabited by a tippler. This was a very short visit, but it plunged the little prince into deep dejection.

Следната планета се обитаваше от един пияница. Това посещение беше много кратко, но то потопи малкия принц в дълбока тъга:

“What are you doing there?” he said to the tippler, whom he found settled down in silence before a collection of empty bottles and also a collection of full bottles.

— Какво правиш ти? — каза той на пияницата, когото завари настанен мълчаливо пред една редица празни и друга редица пълни бутилки.

“I am drinking,” replied the tippler, with a lugubrious air.

— Пия — отвърна мрачно пияницата.

“Why are you drinking?” demanded the little prince.

— Защо пиеш? — попита го малкият принц.

“So that I may forget,” replied the tippler.

— За да забравя — отговори пияницата.

“Forget what?” inquired the little prince, who already was sorry for him.

— Какво да забравиш? — поиска да разбере малкият принц, който вече го съжаляваше.

“Forget that I am ashamed,” the tippler confessed, hanging his head.

— За да забравя, че ме е срам — призна пияницата, като наведе глава.

“Ashamed of what?” insisted the little prince, who wanted to help him.

— Срам — от какво? — пожела да узнае малкият принц, който искаше да му помогне.

“Ashamed of drinking!” The tippler brought his speech to an end, and shut himself up in an impregnable silence.

— Срам от това, че пия! — завърши пияницата и потъна окончателно в мълчание.

And the little prince went away, puzzled.

А малкият принц си отиде в недоумение.

“The grown-ups are certainly very, very odd,” he said to himself, as he continued on his journey.

„Възрастните са наистина много, много чудновати“ — си каза той, пътувайки.

XIII

XIII

The fourth planet belonged to a businessman. This man was so much occupied that he did not even raise his head at the little prince’s arrival.

Четвъртата планета беше планетата на един бизнесмен. Тоя човек беше толкова зает, че дори не дигна глава, когато малкият принц пристигна.

“Good morning,” the little prince said to him. “Your cigarette has gone out.”

— Добър ден — каза малкият принц. — Цигарата ви е угаснала.

“Three and two make five. Five and seven make twelve. Twelve and three make fifteen. Good morning. Fifteen and seven make twenty-two. Twenty-two and six make twenty-eight. I haven’t time to light it again. Twenty-six and five make thirty-one. Phew! Then that makes five-hundred-and-one million, six-hundred-twenty-two-thousand, seven-hundred-thirty-one.”

— Три и две правят пет. Пет и седем — дванадесет. Дванадесет и три — петнадесет. Добър ден. Петнадесет и седем — двадесет и две. Двадесет и две и шест — двадесет и осем. Нямам време да я запаля отново. Двадесет и шест и пет — тридесет и едно. Уф! Това значи прави петстотин и един милион шестстотин двадесет и две хиляди седемстотин и тридесет и едно.

“Five hundred million what?” asked the little prince.

— Петстотин милиона какво?

“Eh? Are you still there? Five-hundred-and-one million — I can’t stop… I have so much to do! I am concerned with matters of consequence. I don’t amuse myself with balderdash. Two and five make seven…”

— А? Ти още ли си тук? Петстотин и един милион… не зная вече какво… толкова много работа имам! Аз съм сериозен човек, не се забавлявам с празни приказки! Две и пет — седем…

“Five-hundred-and-one million what?” repeated the little prince, who never in his life had let go of a question once he had asked it.

— Петстотин и един милион — какво? — повтори малкият принц, който никога през живота си не оставяше да не му отговорят на някой въпрос, щом веднъж го бе задал.

The businessman raised his head.

Бизнесменът дигна глава:

“During the fifty-four years that I have inhabited this planet, I have been disturbed only three times. The first time was twenty-two years ago, when some giddy goose fell from goodness knows where. He made the most frightful noise that resounded all over the place, and I made four mistakes in my addition.

— За петдесет и четири години, откак живея на тая планета, безпокоили са ме само три пъти. Първия път преди двадесет и две години, беше един бръмбар, паднал кой знае отде. Той дигаше наоколо си ужасен шум и аз направих четири грешки в една сметка.

The second time, eleven years ago, I was disturbed by an attack of rheumatism. I don’t get enough exercise. I have no time for loafing. The third time — well, this is it! I was saying, then, five-hundred-and-one millions — ”

Втория път беше преди единадесет години от един пристъп на ревматизъм. Аз не правя упражнения. Нямам време да се разхождам. Аз съм сериозен човек. Третия път… ето на, сега! Та, казах, значи петстотин и един милиона…

“Millions of what?”

— Милиона — какво?

The businessman suddenly realized that there was no hope of being left in peace until he answered this question.

Бизнесменът разбра, че няма никаква надежда за спокойствие.

“Millions of those little objects,” he said, “which one sometimes sees in the sky.”

— Милиони от ония мънички неща, които се виждат понякога в небето.

“Flies?”

— Мухи ли?

“Oh, no. Little glittering objects.”

— Не, не, мънички неща, които блестят.

“Bees?”

— Пчели ли?

“Oh, no. Little golden objects that set lazy men to idle dreaming. As for me, I am concerned with matters of consequence. There is no time for idle dreaming in my life.”

— Не, не. Мънички златни неща, за които мечтаят мързеливците. Ала аз — аз съм сериозен. Аз нямам време да мечтая.

“Ah! You mean the stars?”

— А! Звезди ли?

“Yes, that’s it. The stars.”

— Точно тъй, звезди.

“And what do you do with five-hundred millions of stars?”

— Е, какво правиш ти с петстотин милиона звезди?

“Five-hundred-and-one million, six-hundred-twenty-two thousand, seven-hundred-thirty-one. I am concerned with matters of consequence: I am accurate.”

— Петстотин и един милиона шестстотин двадесет и две хиляди седемстотин и тридесет и една. Аз съм сериозен човек, аз съм точен.

“And what do you do with these stars?”

— И какво правиш с тия звезди?

“What do I do with them?”

— Какво правя ли?

“Yes.”

— Да.

“Nothing. I own them.”

— Нищо. Притежавам ги.

“You own the stars?”

— Притежаваш звездите ли?

“Yes.”

— Да.

“But I have already seen a king who — ”

— Но аз видях вече един цар, който…

“Kings do not own, they reign over. It is a very different matter.”

— Царете не притежават. Те само „царуват“ над другите. Това е съвсем различно.

“And what good does it do you to own the stars?”

— А за какво ти е да притежаваш звездите?

“It does me the good of making me rich.”

— За да бъда богат.

“And what good does it do you to be rich?”

— А за какво ти е да си богат?

“It makes it possible for me to buy more stars, if any are discovered.”

— Ако някой намери други звезди, да ги купувам.

“This man,” the little prince said to himself, “reasons a little like my poor tippler…”

„Тоя пък — рече си малкият принц — разсъждава горе-долу като пияницата.“

Nevertheless, he still had some more questions.

Въпреки това той зададе още въпроси:

“How is it possible for one to own the stars?”

— Как може да се притежават звездите?

“To whom do they belong?” the businessman retorted, peevishly.

— Чии са те? — отвърна намусено бизнесменът.