But, after some thought, he added:

Но след като помисли, добави:

“What does that mean — ‘tame’?”

— Какво значи „да опитомяваш?“

“You do not live here,” said the fox. “What is it that you are looking for?”

— Ти не си тукашен — каза лисицата, — какво търсиш насам?

“I am looking for men,” said the little prince. “What does that mean — ‘tame’?”

— Търся хората — каза малкият принц. — Какво значи „да опитомяваш“?

“Men,” said the fox. “They have guns, and they hunt. It is very disturbing. They also raise chickens. These are their only interests. Are you looking for chickens?”

— Хората имат пушка — каза лисицата — и ходят на лов. Това е много неприятно! Те също тъй отглеждат кокошки. Те се интересуват само от това. Да не търсиш кокошки?

“No,” said the little prince. “I am looking for friends. What does that mean — ‘tame’?”

— Не — каза малкият принц. — Аз търся приятели. Какво значи „да опитомяваш“?

“It is an act too often neglected,” said the fox. “It means to establish ties.”

— То е нещо отдавна забравено. То значи „да се свържеш с другите“.

“‘To establish ties’?”

— Да се свържеш с другите ли?

“Just that,” said the fox. “To me, you are still nothing more than a little boy who is just like a hundred thousand other little boys. And I have no need of you. And you, on your part, have no need of me. To you, I am nothing more than a fox like a hundred thousand other foxes. But if you tame me, then we shall need each other. To me, you will be unique in all the world. To you, I shall be unique in all the world…”

— Разбира се — каза лисицата. — За мене сега ти си само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз също тъй не съм ти потребна. За тебе аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света. За тебе аз ще бъда единствена в света…

“I am beginning to understand,” said the little prince. “There is a flower… I think that she has tamed me…”

— Започвам да разбирам — каза малкият принц. — Има едно цветче… мисля, че то ме е опитомило.

“It is possible,” said the fox. “On the Earth one sees all sorts of things.”

— Възможно е — каза лисицата. — На земята могат да се видят най-различни неща…

“Oh, but this is not on the Earth!” said the little prince.

— О, то не е на земята — каза малкият принц.

The fox seemed perplexed, and very curious.

Любопитството на лисицата се изостри:

“On another planet?”

— На друга планета ли?

“Yes.”

— Да.

“Are there hunters on that planet?”

— Има ли ловци на тая планета?

“No.”

— Не.

“Ah, that is interesting! Are there chickens?”

— Виж, това е интересно! Ами кокошки?

“No.”

— Не.

“Nothing is perfect,” sighed the fox.

— В света нищо не е съвършено — въздъхна лисицата.

But he came back to his idea.

Но тя пак се върна на мисълта си:

“My life is very monotonous,” the fox said. “I hunt chickens; men hunt me. All the chickens are just alike, and all the men are just alike. And, in consequence, I am a little bored. But if you tame me, it will be as if the sun came to shine on my life. I shall know the sound of a step that will be different from all the others. Other steps send me hurrying back underneath the ground. Yours will call me, like music, out of my burrow.

— Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Затова малко ми е тежичко. Но ако ти ме опитомиш, животът ми ще стане като пронизан от слънце. Аз ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се пъхам под земята, шумът от твоите стъпки ще ме повиква като музика да изляза от дупката.

And then look: you see the grain-fields down yonder? I do not eat bread. Wheat is of no use to me. The wheat fields have nothing to say to me. And that is sad. But you have hair that is the color of gold. Think how wonderful that will be when you have tamed me! The grain, which is also golden, will bring me back the thought of you. And I shall love to listen to the wind in the wheat…”

И освен това погледни! Виждаш ли нататък житните нивя? Аз не ям хляб. За мене житото е безполезно. Житните нивя не ми припомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде чудесно! Житото, което е златисто, ще ми спомня за тебе. И шумоленето на вятъра в житата ще ми бъде приятно…

The fox gazed at the little prince, for a long time.

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц.

“Please — tame me!” he said.

— Моля ти се… опитоми ме — каза тя.

“I want to, very much,” the little prince replied. “But I have not much time. I have friends to discover, and a great many things to understand.”

— На драго сърце — отговори малкият принц, — но нямам много време. Трябва да потърся приятели и да проумея много неща.

“One only understands the things that one tames,” said the fox. “Men have no more time to understand anything. They buy things all ready made at the shops. But there is no shop anywhere where one can buy friendship, and so men have no friends any more. If you want a friend, tame me…”

— Само нещата, които си опитомил, можеш да проумееш — каза лисицата. — Хората нямат вече време да проумяват нищо. Те купуват от търговците готови неща. Но тъй като няма никакви търговци на приятели, хората нямат вече приятели. Ако искаш да си имаш приятел — опитоми ме!

“What must I do, to tame you?” asked the little prince.

— Какво трябва да направя? — каза малкият принц.

“You must be very patient,” replied the fox. “First you will sit down at a little distance from me — like that — in the grass. I shall look at you out of the corner of my eye, and you will say nothing. Words are the source of misunderstandings. But you will sit a little closer to me, every day…”

— Трябва да бъдеш много търпелив — отговори лисицата. — Отначало ще седнеш малко по-далечко от мене, ей така, в тревата. Аз ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки нов път ти ще можеш да сядаш малко по-близко…

The next day the little prince came back.

На другата сутрин малкият принц пак дойде там.

“It would have been better to come back at the same hour,” said the fox. “If, for example, you come at four o’clock in the afternoon, then at three o’clock I shall begin to be happy. I shall feel happier and happier as the hour advances. At four o’clock, I shall already be worrying and jumping about. I shall show you how happy I am! But if you come at just any time, I shall never know at what hour my heart is to be ready to greet you… One must observe the proper rites…”

— Ще бъде по-добре да дохождаш по едно и също време — каза лисицата: — Ако дохождаш например в четири часа следобед, аз още от три часа ще почна да се чувствувам щастлива. Колкото по наближава времето, толкова по-щастлива ще се чувствувам. В четири часа вече ще се вълнувам и безпокоя; аз ще узная цената на щастието! Но ако дохождаш в различно време, никога не ще зная за кое време да приготвя сърцето си… Необходими са обреди.

“What is a rite?” asked the little prince.

— Какво е обред? — каза малкият принц.

“Those also are actions too often neglected,” said the fox. “They are what make one day different from other days, one hour from other hours. There is a rite, for example, among my hunters. Every Thursday they dance with the village girls. So Thursday is a wonderful day for me! I can take a walk as far as the vineyards. But if the hunters danced at just any time, every day would be like every other day, and I should never have any vacation at all.”

— И това също тъй е едно отдавна забравено нещо — каза лисицата. — То е онова, което прави един ден различен от другите дни и един час — различен от другите часове. Например тукашните ловци имат един обред. В четвъртък те танцуват със селските момичета. И ето, че четвъртък става един чудесен ден! Аз отивам да се разходя чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всичките дни биха си приличали и аз нямаше да имам почивка.

So the little prince tamed the fox. And when the hour of his departure drew near —

Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването, лисицата каза:

“Ah,” said the fox, “I shall cry.”

— Ах! … Аз ще плача.

“It is your own fault,” said the little prince. “I never wished you any sort of harm; but you wanted me to tame you…”

— Ти си виновна — каза малкият принц, — аз не ти желаех никакво зло, но ти поиска да те опитомя…

“Yes, that is so,” said the fox.

— Разбира се — каза лисицата.

“But now you are going to cry!” said the little prince.

— Но ще плачеш! — каза малкият принц.

“Yes, that is so,” said the fox.

— Разбира се — каза лисицата.

“Then it has done you no good at all!”

— Но тогаз ти не печелиш нищо!

“It has done me good,” said the fox, “because of the color of the wheat fields.”

— Печеля — каза лисицата — поради цвета на узрялото жито.

And then he added:

И добави:

“Go and look again at the roses. You will understand now that yours is unique in all the world. Then come back to say goodbye to me, and I will make you a present of a secret.”

— Иди да видиш отново розите. Ти ще разбереш, че твоята е единствена в света. Сетне ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти подаря една тайна.

The little prince went away, to look again at the roses.

Малкият принц отиде да види пак розите.

“You are not at all like my rose,” he said. “As yet you are nothing. No one has tamed you, and you have tamed no one. You are like my fox when I first knew him. He was only a fox like a hundred thousand other foxes. But I have made him my friend, and now he is unique in all the world.”

— Вие никак не приличате на моята роза, вие не сте още нищо — каза им той. — Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Вие сте сега такива, каквато бе моята лисица. Тя беше лисица, подобна на сто хиляди други лисици. Но аз я направих мой приятел и сега тя е единствена в света.

And the roses were very much embarrassed.

И розите се почувствуваха много смутени.

“You are beautiful, but you are empty,” he went on. “One could not die for you. To be sure, an ordinary passerby would think that my rose looked just like you — the rose that belongs to me. But in herself alone she is more important than all the hundreds of you other roses: because it is she that I have watered; because it is she that I have put under the glass globe; because it is she that I have sheltered behind the screen; because it is for her that I have killed the caterpillars (except the two or three that we saved to become butterflies); because it is she that I have listened to, when she grumbled, or boasted, or ever sometimes when she said nothing. Because she is my rose.”

— Вие сте хубави, но празни — каза им малкият принц. — За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички, защото тъкмо нея съм поливал аз. Защото тъкмо нея съм поставял под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея съм пазил с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за да излязат пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.

And he went back to meet the fox.

И се върна пак при лисицата:

“Goodbye,” he said.

— Сбогом… — каза той.

“Goodbye,” said the fox. “And now here is my secret, a very simple secret: It is only with the heart that one can see rightly; what is essential is invisible to the eye.”

— Сбогом — каза лисицата. — Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.

“What is essential is invisible to the eye,” the little prince repeated, so that he would be sure to remember.

— Най-същественото е невидимо за очите — повтори малкият принц, за да го запомни.

“It is the time you have wasted for your rose that makes your rose so important.”

— Твоята роза ти е толкова ценна поради времето, което си загубил за нея.

“It is the time I have wasted for my rose — ” said the little prince, so that he would be sure to remember.

— Моята роза ми е ценна поради загубеното време… — рече малкият принц, за да го запомни.

“Men have forgotten this truth,” said the fox. “But you must not forget it. You become responsible, forever, for what you have tamed. You are responsible for your rose…”

— Хората са забравили тая истина — каза лисицата. — Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза…

“I am responsible for my rose,” the little prince repeated, so that he would be sure to remember.

— Аз съм отговорен за моята роза… — повтори малкият принц, за да го запомни.

XXII

XXII

Good morning,” said the little prince.

— Добър ден — каза малкият принц.

“Good morning”, said the railway switchman.

— Добър ден — каза стрелочникът.

“What do you do here?” the little prince asked.

— Какво правиш тук? — каза малкият принц.

“I sort out travelers, in bundles of a thousand” , said the switchman. “I send off the trains that carry them: now to the right, now to the left.”

— Разпределям пътниците на групи от по хиляда — рече стрелочникът. — Изпращам влаковете, които ги отвозват, било вдясно, било вляво.

And a brilliantly lighted express train shook the switchman’s cabin as it rushed by with a roar like thunder.

Един светнал бърз влак, затрещял като гръмотевица, раздруса будката на стрелочника.

“They are in a great hurry,” said the little prince. “What are they looking for?”

— Много бързат — рече малкият принц. — Какво търсят те?

“Not even the locomotive engineer knows that,” said the switchman.

— И човекът на локомотива не знае това — каза стрелочникът.

And a second brilliantly lighted express thundered by, in the opposite direction.

Друг светнал бърз влак, в посока обратна на първата, загърмоля.

“Are they coming back already?” demanded the little prince.

— Връщат ли се вече? — попита малкият принц.

“These are not the same ones,” said the switchman. “It is an exchange.”

— Те не са същите — каза стрелочникът. — Те се разминават тук.

“Were they not satisfied where they were?” asked the little prince.

— Не са ли били доволни там, дето са били?

“No one is ever satisfied where he is,” said the switchman.

— Човек никога не е доволен там, дето е — каза стрелочникът.

And they heard the roaring thunder of a third brilliantly lighted express.

Трети светнал бърз влак протътна като гръмотевица.

“Are they pursuing the first travelers?” demanded the little prince.

— Тия искат да догонят първите ли? — попита малкият принц.

“They are pursuing nothing at all,” said the switchman. “They are asleep in there, or if they are not asleep they are yawning. Only the children are flattening their noses against the windowpanes.”

— Нищо не искат да догонят — каза стрелочникът. — Те спят вътре или се прозяват. Само децата притискат носовете си о стъклата.

“Only the children know what they are looking for,” said the little prince. “They waste their time over a rag doll and it becomes very important to them; and if anybody takes it away from them, they cry…”

— Само децата знаят какво търсят — каза малкият принц. — Те си губят времето за някоя парцалена кукла и тя става много ценна, и ако им я вземат, те плачат…

“They are lucky,” the switchman said.

— Те са късметлии — каза стрелочникът.

XXIII

XXIII

“Good morning,” said the little prince.

— Добър ден — каза малкият принц.

“Good morning,” said the merchant.

— Добър ден — каза търговецът.

This was a merchant who sold pills that had been invented to quench thirst. You need only swallow one pill a week, and you would feel no need of anything to drink.

Той беше търговец на усъвършенствувани хапчета, които утоляват жаждата. Глътваш по едно хапче седмично и вече не усещаш жажда.

“Why are you selling those?” asked the little prince.

— Защо продаваш тия неща? — попита малкият принц.

“Because they save a tremendous amount of time,” said the merchant. “Computations have been made by experts. With these pills, you save fifty-three minutes in every week.”

— Така се пести много време — каза търговецът. — Експертите пресметнаха. Спестяват се седмично петдесет и три минути.

“And what do I do with those fifty-three minutes?”

— И какво правят хората с тия петдесет и три минути?

“Anything you like…”

— Правят, каквото си щат…

“As for me,” said the little prince to himself, “if I had fifty-three minutes to spend as I liked, I should walk at my leisure toward a spring of fresh water.”

„Ако имах — каза си малкият принц — петдесет и три минути свободни, бих тръгнал полекичка към някой извор…“

ХXIV

XXIV

It was now the eighth day since I had had my accident in the desert, and I had listened to the story of the merchant as I was drinking the last drop of my water supply.

Беше осмият ден от моето принудително кацване в пустинята и аз изслушах историята за търговеца, пиейки последната глътка от моя запас вода.

“Ah,” I said to the little prince, “these memories of yours are very charming; but I have not yet succeeded in repairing my plane; I have nothing more to drink; and I, too, should be very happy if I could walk at my leisure toward a spring of fresh water!”

— Виж какво — казах аз на малкия принц, — твоите спомени са много хубави, но аз още не съм поправил самолета си, нямам вече вода за пиене и ще бъда щастлив, ако също като тебе бих могъл да тръгна полекичка към някой извор!

“My friend the fox — ” the little prince said to me.

— Моят приятел — лисицата… — каза ми той.

“My dear little man, this is no longer a matter that has anything to do with the fox!”

— Мило мое, не става вече дума за лисицата!

“Why not?”

— Защо?

“Because I am about to die of thirst…”

— Защото човек може да умре от жажда…

He did not follow my reasoning, and he answered me:

Той не разбра моето разсъждение и ми отговори:

“It is a good thing to have had a friend, even if one is about to die. I, for instance, am very glad to have had a fox as a friend…”

— Добре е да имаш приятел, дори ако трябва да умреш. Аз съм много доволен, че лисицата ми беше приятел…

“He has no way of guessing the danger,” I said to myself. “He has never been either hungry or thirsty. A little sunshine is all he needs…”

„Той не проумява колко голяма е опасността — казах си аз. — На него му стига малко слънце…“

But he looked at me steadily, and replied to my thought:

Но той ме погледна и отговори на моята мисъл:

“I am thirsty, too. Let us look for a well…”

— И аз съм жаден… Нека потърсим някой кладенец…

I made a gesture of weariness. It is absurd to look for a well, at random, in the immensity of the desert. But nevertheless we started walking.

Аз махнах уморено с ръка; безсмислено е да търсиш наслуки някакъв кладенец в безпределността на пустинята. И все пак тръгнахме.

When we had trudged along for several hours, in silence, the darkness fell, and the stars began to come out. Thirst had made me a little feverish, and I looked at them as if I were in a dream. The little prince’s last words came reeling back into my memory:

След като бяхме вървели с часове мълчаливо, смрачи се и звездите почнаха да светят. Поради жаждата малко ме тресеше и аз ги виждах като насън. Думите на малкия принц подскачаха в съзнанието ми.

“Then you are thirsty, too?” I demanded.

— Значи и ти, и ти си жаден? — попитах го аз.