Отново се усетих смразен от усещането на нещо непоправимо. И разбрах, че не можех да понеса мисълта — да не чуя никога вече тоя смях. За мене той беше като извор в пустинята.

Once again I felt myself frozen by the sense of something irreparable. And I knew that I could not bear the thought of never hearing that laughter any more. For me, it was like a spring of fresh water in the desert.

— Мило мое, искам да те чувам да се смееш още…

“Little man,” I said, “I want to hear you laugh again.”

Но той ми каза:

But he said to me:

— Тая нощ ще стане една година. Моята звезда ще бъде точно над мястото, дето паднах миналата година…

“Tonight, it will be a year… My star, then, can be found right above the place where I came to the Earth, a year ago…”

— Мило мое, нали всичко това — змията, срещата и звездата — е само лош сън…

“Little man,” I said, “tell me that it is only a bad dream — this affair of the snake, and the meeting-place, and the star…”

Но той не отговори на въпроса ми.

But he did not answer my plea.

Той ми каза:
— Същественото не се вижда с очи…

He said to me, instead:
“The thing that is important is the thing that is not seen…”

— Разбира се…

“Yes, I know…”

— То е — както с цветчето. Ако обичаш някое цветче, което се намира на някоя звезда, приятно е да гледаш нощем небето. Всички звезди са цъфнали цветя.

“It is just as it is with the flower. If you love a flower that lives on a star, it is sweet to look at the sky at night. All the stars are a-bloom with flowers…”

— Разбира се…

“Yes, I know…”

— То е — както бе с водата. Водата, която ти ми даде да пия, беше като музика поради чекръка и въжето… помниш ли… тя беше хубава вода.

“It is just as it is with the water. Because of the pulley, and the rope, what you gave me to drink was like music. You remember — how good it was.”

— Разбира се…

“Yes, I know…”

— Нощем ти ще гледаш звездите. Там, дето живея аз, е много мъничко и затуй не мога да ти покажа де се намира моята звезда. Но тъй е по-добре. За тебе моята звезда ще бъде една от всички звезди. И тогава тебе ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди… Те всички ще бъдат твои приятелки. Освен това аз ще ти направя един подарък…

“And at night you will look up at the stars. Where I live everything is so small that I cannot show you where my star is to be found. It is better, like that. My star will just be one of the stars, for you. And so you will love to watch all the stars in the heavens… they will all be your friends. And, besides, I am going to make you a present…”

Той пак се засмя.

He laughed again.

— Ах, мило мое, мило мое, колко обичам да слушам тоя смях!

“Ah, little prince, dear little prince! I love to hear that laughter!”

— Тъкмо това ще бъде моят подарък… както бе с водата…

“That is my present. Just that. It will be as it was when we drank the water…”

— Какво искаш да кажеш?

“What are you trying to say?”

— Хората имат звезди, които не са едни и същи. За някои, които пътуват — звездите са пътеводители. За други — те са само малки светлинки. За трети, които са учени — те са проблеми. За моя бизнесмен те бяха злато. Но всички тия звезди мълчат. А ти — ти ще имаш звезди, каквито никой друг няма…

“All men have the stars,” he answered, “but they are not the same things for different people. For some, who are travelers, the stars are guides. For others they are no more than little lights in the sky. For others, who are scholars, they are problems. For my businessman they were wealth. But all these stars are silent. You — you alone — will have the stars as no one else has them — ”

— Какво искаш да кажеш?

“What are you trying to say?”

— Тъй като аз ще живея на някоя от тях, тъй като аз ще се смея на някоя от тях — когато погледнеш нощем небето, на тебе ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!

“In one of the stars I shall be living. In one of them I shall be laughing. And so it will be as if all the stars were laughing, when you look at the sky at night… You — only you — will have stars that can laugh!”

И той пак се засмя.

And he laughed again.

— И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще бъдеш доволен, че си ме познавал. Ти винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се поиска да се смееш заедно с мене. И понякога ще отваряш прозореца си ей така, само за да ти бъде приятно…

“And when your sorrow is comforted (time soothes all sorrows) you will be content that you have known me. You will always be my friend. You will want to laugh with me. And you will sometimes open your window, so, for that pleasure…

И твоите приятели много ще се чудят, когато видят, че се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: „Да, звездите винаги ме карат да се смея!“ И те ще те помислят за побъркан. Аз ще ти изиграя един много лош номер…

And your friends will be properly astonished to see you laughing as you look up at the sky! Then you will say to them, ‘Yes, the stars always make me laugh!’ And they will think you are crazy. It will be a very shabby trick that I shall have played on you…”

И пак се разсмя.

And he laughed again.

— Все едно, че вместо звездите съм ти дал куп малки звънчета, които знаят да се смеят…

“It will be as if, in place of the stars, I had given you a great number of little bells that knew how to laugh…”

И отново се разсмя. Сетне стана сериозен.

And he laughed again. Then he quickly became serious:

— Тая нощ… виж какво… недей дохожда.

“Tonight — you know… Do not come.”

— Аз няма да се отделя от тебе.

“I shall not leave you,” I said.

— Аз ще изглеждам, като че нещо ме боли… ще изглеждам — като че умирам. Така става. Недей дохожда да гледаш това, не е необходимо.

“I shall look as if I were suffering. I shall look a little as if I were dying. It is like that. Do not come to see that. It is not worth the trouble…”

— Аз няма да се отделя от тебе.

“I shall not leave you.”

Но той беше угрижен.

But he was worried.

— Казвам ти го… заради змията. Не бива да те ухапе… Змиите са лоши. Те могат да хапят ей така — за удоволствие…

“I tell you — it is also because of the snake. He must not bite you. Snakes — they are malicious creatures. This one might bite you just for fun…”

— Аз няма да се отделя от тебе.

“I shall not leave you.”

Но той се успокои.

But a thought came to reassure him:

— Но те пък имат отрова само за едно ухапване…

“It is true that they have no more poison for a second bite.”

Тая нощ аз не видях кога е тръгнал. Той се бе измъкнал безшумно. Когато можах да го настигна, той вървеше решително и бързо.

That night I did not see him set out on his way. He got away from me without making a sound. When I succeeded in catching up with him he was walking along with a quick and resolute step. He said to me merely:

Той ми каза само:
— А, ти си бил тука…

“Ah! You are there…”

И ме хвана за ръката. Но все още нещо го измъчваше.

And he took me by the hand. But he was still worrying.

— Ти сгреши, че дойде. Ще ти бъде мъчно. Аз ще приличам на умрял, но то няма да е вярно…..

“It was wrong of you to come. You will suffer. I shall look as if I were dead; and that will not be true…”

Аз мълчах.

I said nothing.

— Разбираш ли. Много е далеч. Аз не мога да занеса там това тяло. То е много тежко.

“You understand… it is too far. I cannot carry this body with me. It is too heavy.”

Аз мълчах.

I said nothing.

— Но то ще бъде като стара, изпразнена черупка. В старите празни черупки няма нищо тъжно…

“But it will be like an old abandoned shell. There is nothing sad about old shells…”

Аз мълчах.

I said nothing.

Той малко се обезсърчи. Но направи още едно усилие:

He was a little discouraged. But he made one more effort:

— Знаеш ли, то ще бъде приятно. Аз също ще гледам звездите. Всички звезди ще бъдат кладенци с ръждясал чекрък… Всички звезди ще ми дават вода — да пия…

“You know, it will be very nice. I, too, shall look at the stars. All the stars will be wells with a rusty pulley. All the stars will pour out fresh water for me to drink…”

Аз мълчах.

I said nothing.

— То ще бъде много весело! Ти ще имаш петстотин милиона звънчета, аз ще имам петстотин милиона извори…

“That will be so amusing! You will have five hundred million little bells, and I shall have five hundred million springs of fresh water…”

Сега и той млъкна, защото плачеше…

And he too said nothing more, because he was crying…

— Тук е. Остави ме да пристъпя сам една крачка…

“Here it is. Let me go on by myself.”

И седна, защото го бе страх.

And he sat down, because he was afraid.

След това каза:

Then he said, again:

— Знаеш ли… моето цветче… аз съм отговорен за него! И то е толкова слабо! И толкова простодушие То има четири нищожни бодли, за да го закрилят срещу целия свят…

“You know — my flower… I am responsible for her. And she is so weak! She is so naïve! She has four thorns, of no use at all, to protect herself against all the world…”

Аз седнах, защото не можех повече да стоя прав. Той каза:

I too sat down, because I was not able to stand up any longer.

— Ето… Това е всичко…

“There now — that is all…”

Подвоуми се малко и сетне стана. Пристъпи една крачка. Аз не можех да помръдна.

He still hesitated a little; then he got up. He took one step. I could not move.

Само нещо като жълта мълния блесна до глезена му — и нищо друго. Един миг той остана неподвижен. Не извика. Падна полекичка, както падат дървесата. Поради пясъка нямаше дори и шум.

There was nothing but a flash of yellow close to his ankle. He remained motionless for an instant. He did not cry out. He fell as gently as a tree falls. There was not even any sound, because of the sand.

XXVII

XXVII

И ето шест години вече оттогава… Никога не съм разправял тая случка. Другарите, които ме намериха, бяха много доволни, че ме виждат жив. Аз бях тъжен, но им казах: „Това е от умората…“

And now six years have already gone by… I have never yet told this story. The companions who met me on my return were well content to see me alive. I was sad, but I told them: “I am tired.”

Сега малко съм се утешил. Тоест… не съвсем. Но зная, че той се е върнал на своята планета, защото на разсъмване не намерих тялото му. А то не беше толкова тежко тяло… И нощем обичам да слушам звездите. Досущ като петстотин милиона звънчета…

Now my sorrow is comforted a little. That is to say — not entirely. But I know that he did go back to his planet, because I did not find his body at daybreak. It was not such a heavy body… and at night I love to listen to the stars. It is like five hundred million little bells…

Но ето, че стана нещо необикновено. На намордника, който бях нарисувал за малкия принц, съм забравил да добавя кожено ремъче! Той никога не ще може да го сложи на овцата. И се питам: „Какво ли е станало на неговата планета? Много е възможно овцата да е изяла цветчето…“

But there is one extraordinary thing… when I drew the muzzle for the little prince, I forgot to add the leather strap to it. He will never have been able to fasten it on his sheep. So now I keep wondering: what is happening on his planet? Perhaps the sheep has eaten the flower…

Но веднага си казвам: „Сигурно не! Малкият принц всяка нощ покрива своето цветче със стъклен похлупак и внимава добре какво прави овцата…“ И тогава съм щастлив. И всички звезди се смеят тихичко.

At one time I say to myself: “Surely not! The little prince shuts his flower under her glass globe every night, and he watches over his sheep very carefully…” Then I am happy. And there is sweetness in the laughter of all the stars.

Друг път си казвам: „Човек е разсеян понякога и това е достатъчно! Някоя вечер е забравил стъкления похлупак или пък овцата е излязла безшумно…“ Тогава всички звънчета се превръщат в сълзи! …

But at another time I say to myself: “At some moment or other one is absent-minded, and that is enough! On some one evening he forgot the glass globe, or the sheep got out, without making any noise, in the night…” And then the little bells are changed to tears…

Това е една голяма загадка. За вас, които също като мене обичате малкия принц, нищо от вселената не е същото, щом там някъде, неизвестно де, една овца, която не сме виждали, е изяла или не е изяла една роза…

Here, then, is a great mystery. For you who also love the little prince, and for me, nothing in the universe can be the same if somewhere, we do not know where, a sheep that we never saw has — yes or no? — eaten a rose…

Погледнете небето. Попитайте се: овцата изяла ли е или не цветчето? И ще видите как всичко се променя…

Look up at the sky. Ask yourselves: is it yes or no? Has the sheep eaten the flower? And you will see how everything changes…

И никой възрастен човек никога не ще разбере колко голямо значение има това!

And no grown-up will ever understand that this is a matter of so much importance!

За мене това е най-хубавият и най-тъжният пейзаж на света. Той е същият пейзаж от предходната страница, но аз го изрисувах още веднъж, за да ви го покажа добре. Тук малкият принц се яви на земята и след това изчезна.

This is, to me, the loveliest and saddest landscape in the world. It is the same as that on the preceding page, but I have drawn it again to impress it on your memory. It is here that the little prince appeared on Earth, and disappeared.

Разгледайте внимателно тоя пейзаж, за да можете със сигурност да го познаете, ако пътувате някой ден из Африка, в пустинята. И ако ви се случи да минете оттам, умолявам ви, недейте бърза, почакайте малко, точно под звездата!

Look at it carefully so that you will be sure to recognize it in case you travel some day to the African desert. And, if you should come upon this spot, please do not hurry on. Wait for a time, exactly under the star.

И ако тогава някое дете дойде при вас, ако се смее, ако има златни коси, ако не отговаря, когато го разпитват, ще отгатнете кое е то. Тогава бъдете любезни! Не ме оставяйте да бъда толкова тъжен: пишете ми веднага, че той се е върнал…

Then, if a little man appears who laughs, who has golden hair and who refuses to answer questions, you will know who he is. If this should happen, please comfort me. Send me word that he has come back.

1943

1943