Преведе от френски Константин Константинов

НА ЛЕОН ВЕРТ

TO LEON WERTH

Моля децата да ми простят, че посвещавам тая книга на възрастен човек. Имам сериозно извинение за това: тоя възрастен човек е най-добрият ми приятел в света. Имам и друго извинение: тоя възрастен човек може да разбира всичко, дори и книгите за деца. Имам и трето извинение: тоя възрастен човек живее във Франция и търпи там глад и студ. Той наистина има нужда да бъде утешен.

I ask the indulgence of the children who may read this book for dedicating it to a grown-up. I have a serious reason: he is the best friend I have in the world. I have another reason: this grown-up understands everything, even books about children. I have a third reason: he lives in France where he is hungry and cold. He needs cheering up.

Ако всички тия извинения не са достатъчни, тогава искам да посветя тая книга на детето, което тоя възрастен човек е бил някога. Всички възрастни хора са били най-напред деца. (Но малцина от тях си спомнят това.) И така, поправям посвещението си:

If all these reasons are not enough, I will dedicate the book to the child from whom this grown-up grew. All grown-ups were once children — although few of them remember it. And so I correct my dedication:

НА ЛЕОН ВЕРТ, КОГАТО Е БИЛ МАЛКО МОМЧЕ

TO LEON WERTH WHEN HE WAS A LITTLE BOY.

I

I

Когато бях на шест години, видях веднъж в някаква книга за Девствения лес, която се наричаше „Преживени случки“, една великолепна картина. Картината изобразяваше една змия боа, която гълта някакво диво животно. Ето копие от рисунката.

Once when I was six years old I saw a magnificent picture in a book, called True Stories from Nature, about the primeval forest. It was a picture of a boa constrictor in the act of swallowing an animal. Here is a copy of the drawing.

В книгата се казваше: „Змиите боа поглъщат плячката си цяла, без да я сдъвкват. След това не могат да помръднат и шест месеца спят, през което време храната им се смила.“

In the book it said: “Boa constrictors swallow their prey whole, without chewing it. After that they are not able to move, and they sleep through the six months that they need for digestion.”

Тогава дълго мислих за приключенията в джунглите и успях и аз да направя с цветен молив първата си рисунка. Моята рисунка номер 1. Тя беше такава:

I pondered deeply, then, over the adventures of the jungle. And after some work with a colored pencil I succeeded in making my first drawing. My Drawing Number One. It looked something like this:

Показах прекрасното си произведение на възрастните и ги попитах дали моята рисунка не им вдъхва страх.

I showed my masterpiece to the grown-ups, and asked them whether the drawing frightened them.

Те ми отговориха: „Че защо една шапка ще вдъхва страх?“

But they answered: “Frighten? Why should any one be frightened by a hat?”

Моята рисунка не изобразяваше шапка. Тя изобразяваше една змия боа, която бе глътнала и смилаше слон. Тогава нарисувах вътрешността на змията боа, та да могат възрастните да разберат. На тях винаги трябва да им обясняваш. Моята рисунка номер 2 беше такава:

My drawing was not a picture of a hat. It was a picture of a boa constrictor digesting an elephant. But since the grown-ups were not able to understand it, I made another drawing: I drew the inside of a boa constrictor, so that the grown-ups could see it clearly. They always need to have things explained. My Drawing Number Two looked like this:

Възрастните ме посъветваха да не рисувам змиите боа, както те изглеждат отвън и отвътре, и да се занимавам с география, с история, със смятане и с граматика. Ето как, още когато бях шестгодишен, изпуснах великолепното поприще на художник.

The grown-ups’ response, this time, was to advise me to lay aside my drawings of boa constrictors, whether from the inside or the outside, and devote myself instead to geography, history, arithmetic, and grammar. That is why, at the age of six, I gave up what might have been a magnificent career as a painter.

Бях обезсърчен от неуспеха на моята рисунка номер 1 и на рисунката си номер 2. Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.

I had been disheartened by the failure of my Drawing Number One and my Drawing Number Two. Grown-ups never understand anything by themselves, and it is tiresome for children to be always and forever explaining things to them.

Така че трябваше да си избера друг занаят и се научих да управлявам самолети. Летял съм по малко навсякъде из света. И вярно е, че географията много ми послужи.

So then I chose another profession, and learned to pilot airplanes. I have flown a little over all parts of the world; and it is true that geography has been very useful to me.

От пръв поглед можех да различавам Китай от Аризона. Това е много полезно, ако човек се заблуди нощем.

At a glance I can distinguish China from Arizona. If one gets lost in the night, such knowledge is valuable.

През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастни хора. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не ме накара да имам по-хубаво мнение за тях.

In the course of this life I have had a great many encounters with a great many people who have been concerned with matters of consequence. I have lived a great deal among grown-ups. I have seen them intimately, close at hand. And that hasn’t much improved my opinion of them.

Когато срещнех някой възрастен, който ми се струваше, че разбира малко повече, аз го проверявах с рисунката си номер 1, която бях запазил. Исках да зная дали той наистина е способен да разбира.

Whenever I met one of them who seemed to me at all clear-sighted, I tried the experiment of showing him my Drawing Number One, which I have always kept. I would try to find out, so, if this was a person of true understanding.

Но всякога ми се отговаряше: „Това е шапка“.

But, whoever it was, he, or she, would always say: “That is a hat.”

Тогава аз не му приказвах нито за змии боа, нито за девствени гори, нито за звезди. Приспособявах се към него. Приказвах му за бридж, за голф, за политика и за вратовръзки. И възрастният биваше много доволен, че се е запознал със също такъв разсъдителен човек.

Then I would never talk to that person about boa constrictors, or primeval forests, or stars. I would bring myself down to his level. I would talk to him about bridge, and golf, and politics, and neckties. And the grown-up would be greatly pleased to have met such a sensible man.

II

II

Живях така сам, без да имам с кого да разговарям истински, докато преди шест години ми се случи едно принудително кацване в Сахарската пустиня.

So I lived my life alone, without anyone that I could really talk to, until I had an accident with my plane in the Desert of Sahara, six years ago.

Нещо се бе счупило в мотора на самолета ми. И тъй като нямах нито механик, нито пътници, приготвях се да извърша сам една трудна поправка.

Something was broken in my engine. And as I had with me neither a mechanic nor any passengers, I set myself to attempt the difficult repairs all alone.

За мене това беше въпрос на живот или смърт. Имах вода за пиене едва за осем дни.

It was a question of life or death for me: I had scarcely enough drinking water to last a week.

И така, първата вечер заспах върху пясъка, далеч на хиляда мили от каквото и да е населено място. Бях откъснат от света повече, отколкото някой корабокрушенец върху сал сред океана.

The first night, then, I went to sleep on the sand, a thousand miles from any human habitation. I was more isolated than a shipwrecked sailor on a raft in the middle of the ocean.

Представете си моята изненада на заранта, когато едно странно гласче ме събуди. То каза:

Thus you can imagine my amazement, at sunrise, when I was awakened by an odd little voice. It said:

— Моля… нарисувай ми една овца!

“If you please — draw me a sheep!”

— Какво?

“What!”

— Нарисувай ми една овца…

“Draw me a sheep!”

Аз скочих на нозе, като че ме бе треснала мълния. Потърках добре очите си. Погледнах внимателно наоколо си. И видях едно необикновено момченце, което се взираше сериозно в мене.

I jumped to my feet, completely thunderstruck. I blinked my eyes hard. I looked carefully all around me. And I saw a most extraordinary small person, who stood there examining me with great seriousness.

Ето най-хубавия негов портрет, който по-късно можах да нарисувам.

Here you may see the best portrait that, later, I was able to make of him.

Но, разбира се, моята рисунка съвсем не е тъй пленителна, както бе моделът. Не съм виновен аз за това. Още когато бях шестгодишен, възрастните ме бяха обезсърчили в попрището ми на художник и аз не се научих да рисувам нищо друго освен змиите боа, както изглеждат отвън и отвътре.

But my drawing is certainly very much less charming than its model. That, however, is not my fault. The grown-ups discouraged me in my painter’s career when I was six years old, and I never learned to draw anything, except boas from the outside and boas from the inside.

Така че с разширени от учудване очи гледах това видение. Не забравяйте, че бях на хиляда мили далеч от всяко населено място. Ала моето момченце не ми изглеждаше нито заблудено, нито че умира от умора, нито че умира от глад, нито че умира от жажда, нито че умира от страх.

Now I stared at this sudden apparition with my eyes fairly starting out of my head in astonishment. Remember, I had crashed in the desert a thousand miles from any inhabited region. And yet my little man seemed neither to be straying uncertainly among the sands, nor to be fainting from fatigue or hunger or thirst or fear.

То съвсем не приличаше на загубено сред пустинята дете, далеч на хиляда мили от всяко населено място. Най-сетне, когато можах да проговоря, аз му казах:

Nothing about him gave any suggestion of a child lost in the middle of the desert, a thousand miles from any human habitation. When at last I was able to speak, I said to him:

— А… какво правиш ти тук?

“But — what are you doing here?”

И тогава тихичко, като че казваше нещо твърде сериозно, то ми повтори:

And in answer he repeated, very slowly, as if he were speaking of a matter of great consequence:

— Моля, нарисувай ми една овца…

“If you please — draw me a sheep…”

Когато загадката е много внушителна, не смееш да не се подчиниш. Колкото безсмислено да ми изглеждаше това — далеч на хиляда мили от всички населени места и заплашен от смъртна опасност, — аз все пак извадих от джоба си лист хартия и писалка.

When a mystery is too overpowering, one dare not disobey. Absurd as it might seem to me, a thousand miles from any human habitation and in danger of death, I took out of my pocket a sheet of paper and my fountain-pen.

Но като си спомних, че съм учил най-много география, история, смятане и граматика, казах на момченцето (с малко лошо настроение), че не умея да рисувам. То ми отговори:

But then I remembered how my studies had been concentrated on geography, history, arithmetic and grammar, and I told the little chap (a little crossly, too) that I did not know how to draw. He answered me:

— Нищо. Нарисувай ми една овца.

“That doesn’t matter. Draw me a sheep…”

Но тъй като никога не бях рисувал овца, направих му една от двете рисунки, които единствено можех да рисувам. Рисунката на боа, както изглежда отвън. И се смаях, когато чух, че момченцето ми отговори:

But I had never drawn a sheep. So I drew for him one of the two pictures I had drawn so often. It was that of the boa constrictor from the outside. And I was astounded to hear the little fellow greet it with:

— Не! Не! Не ща слон в боа. Боата е много опасно нещо, а слонът заема много място. Там при мене всичко е много мъничко. Трябва ми овца. Нарисувай ми една овца.

“No, no, no! I do not want an elephant inside a boa constrictor. A boa constrictor is a very dangerous creature, and an elephant is very cumbersome. Where I live, everything is very small. What I need is a sheep. Draw me a sheep.”

И аз нарисувах.

So then I made a drawing.

То погледна внимателно и рече:

He looked at it carefully, then he said:

— Не! Тая овца е тежко болна. Нарисувай друга.

“No. This sheep is already very sickly. Make me another.”

Аз нарисувах друга.

So I made another drawing.

Моят приятел се усмихна мило, със снизхождение:

My friend smiled gently and indulgently.

— Ти сам виждаш… Това не е овца, а овен. Има рога…

“You see yourself,” he said, “that this is not a sheep. This is a ram. It has horns.”

Отново поправих рисунката си.

So then I did my drawing over once more.

Но както предишните, той не прие и тая:

But it was rejected too, just like the others.

— Тази е много стара. Искам овца, която да живее дълго.

“This one is too old. I want a sheep that will live a long time.”

Тогава, изгубил търпение, тъй като бързах да довърша разглобяването на мотора, аз надрасках тая рисунка.

By this time my patience was exhausted, because I was in a hurry to start taking my engine apart. So I tossed off this drawing.

И отсякох:

And I threw out an explanation with it.

— Това е сандъкът. Овцата, която искаш, е вътре.

“This is only his box. The sheep you asked for is inside.”

И много се изненадах, когато видях, че лицето на моя млад съдник светна:

I was very surprised to see a light break over the face of my young judge:

— Тъкмо това исках! Мислиш ли, че за тая овца ще трябва много трева?

“That is exactly the way I wanted it! Do you think that this sheep will have to have a great deal of grass?”

— Защо?

“Why?”

— Защото там, при мене, всичко е съвсем мъничко…

“Because where I live everything is very small…”

— Сигурно ще й стигне. Аз ти дадох съвсем малка овца.

“There will surely be enough grass for him,” I said. “It is a very small sheep that I have given you.”

Той наведе глава над рисунката.
— Не е толкова малка… Я гледай! Тя е заспала…

He bent his head over the drawing.
“Not so small that — Look! He has gone to sleep…”

Ето тъй се запознах с малкия принц.

And that is how I made the acquaintance of the little prince.

III

III

Трябваше ми доста време, за да разбера отде бе дошел той. Малкият принц, който ми задаваше много въпроси, като че никога не чуваше моите.

It took me a long time to learn where he came from. The little prince, who asked me so many questions, never seemed to hear the ones I asked him.

Само случайно казани думи ми разкриха постепенно всичко. Така, когато за пръв път видя моя самолет (аз не мога да изрисувам моя самолет, за мене това е много сложна рисунка), той ме попита:

It was from words dropped by chance that, little by little, everything was revealed to me. The first time he saw my airplane, for instance (I shall not draw my airplane; that would be much too complicated for me), he asked me:

— Какво е това нещо?

“What is that object?”

— Това не е „нещо“. То хвърчи. То е самолет. Моят самолет.

“That is not an object. It flies. It is an airplane. It is my airplane.”

И се чувствувах горд, като му казах, че летя. Тогава той извика:

And I was proud to have him learn that I could fly. He cried out, then:

— Как! Ти си паднал от небето!

“What! You dropped down from the sky?”

— Да — отвърнах скромно аз.

“Yes,” I answered, modestly.

— Ах! Че е смешно…

“Oh! That is funny!”

Малкият принц се разсмя тъй хубаво, че много ме раздразни. Аз искам моите нещастия да бъдат приемани сериозно. Сетне добави:

And the little prince broke into a lovely peal of laughter, which irritated me very much. I like my misfortunes to be taken seriously. Then he added:

— Значи и ти идеш от небето! От коя планета си?

“So you, too, come from the sky! Which is your planet?”

Веднага съзрях един проблясък около загадката на неговото присъствие и тутакси го попитах:

At that moment I caught a gleam of light in the impenetrable mystery of his presence; and I demanded, abruptly:

— Ти значи идеш от друга планета?

“Do you come from another planet?”

Но той не ми отговори. Той поклащаше лекичко глава, като гледаше самолета ми:

But he did not reply. He tossed his head gently, without taking his eyes from my plane:

— Право е, че с това нещо ти не би могъл да дойдеш много отдалеч…

“It is true that on that you can’t have come from very far away…”

И се вдълбочи в размисъл, който продължи много. После извади от джоба си моята овца и потъна в съзерцание на съкровището си.

And he sank into a reverie, which lasted a long time. Then, taking my sheep out of his pocket, he buried himself in the contemplation of his treasure.

Можете да си представите колко съм бил заинтригуван от тая полуизповед за „другите планети“. И затова се помъчих да узная нещо повече:

You can imagine how my curiosity was aroused by this half-confidence about the “other planets.” I made a great effort, therefore, to find out more on this subject.

— Отде идеш ти, мило мое? Де е това „там при мене“? Де искаш да занесеш моята овца?

“My little man, where do you come from? What is this ‘where I live,’ of which you speak? Where do you want to take your sheep?”

След кратко мълчание, през което размисляше, той ми отговори:

After a reflective silence he answered:

— Хубавото на сандъка, който ми даде, е това, че нощем ще й служи за къща.

“The thing that is so good about the box you have given me is that at night he can use it as his house.”

— Разбира се. И ако си добър, ще ти дам и една връвчица, за да я връзваш през деня. И едно колче.

“That is so. And if you are good I will give you a string, too, so that you can tie him during the day, and a post to tie him to.”

Предложението сякаш не се хареса на малкия принц:

But the little prince seemed shocked by this offer:

— Да я връзвам ли? Каква странна мисъл!

“Tie him! What a queer idea!”

— Ами ако не я връзваш, тя ще отиде кой знае де и ще се загуби…

“But if you don’t tie him,” I said, “he will wander off somewhere, and get lost.”

Моят приятел отново избухна в смях:

My friend broke into another peal of laughter:

— Но накъде мислиш, че ще тръгне тя?

“But where do you think he would go?”

— Все едно накъде. Право пред себе си…

“Anywhere. Straight ahead of him.”

Тогава малкият принц каза сериозно:

Then the little prince said, earnestly:

— Няма значение, там при мене всичко е толкова мъничко!

“That doesn’t matter. Where I live, everything is so small!”

И добави може би с лека тъга:

And, with perhaps a hint of sadness, he added: