— Ах, извинявай — рече малкият принц.

“Ah! Please excuse me,” said the little prince.

Но след като помисли, добави:

But, after some thought, he added:

— Какво значи „да опитомяваш?“

“What does that mean — ‘tame’?”

— Ти не си тукашен — каза лисицата, — какво търсиш насам?

“You do not live here,” said the fox. “What is it that you are looking for?”

— Търся хората — каза малкият принц. — Какво значи „да опитомяваш“?

“I am looking for men,” said the little prince. “What does that mean — ‘tame’?”

— Хората имат пушка — каза лисицата — и ходят на лов. Това е много неприятно! Те също тъй отглеждат кокошки. Те се интересуват само от това. Да не търсиш кокошки?

“Men,” said the fox. “They have guns, and they hunt. It is very disturbing. They also raise chickens. These are their only interests. Are you looking for chickens?”

— Не — каза малкият принц. — Аз търся приятели. Какво значи „да опитомяваш“?

“No,” said the little prince. “I am looking for friends. What does that mean — ‘tame’?”

— То е нещо отдавна забравено. То значи „да се свържеш с другите“.

“It is an act too often neglected,” said the fox. “It means to establish ties.”

— Да се свържеш с другите ли?

“‘To establish ties’?”

— Разбира се — каза лисицата. — За мене сега ти си само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз също тъй не съм ти потребна. За тебе аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света. За тебе аз ще бъда единствена в света…

“Just that,” said the fox. “To me, you are still nothing more than a little boy who is just like a hundred thousand other little boys. And I have no need of you. And you, on your part, have no need of me. To you, I am nothing more than a fox like a hundred thousand other foxes. But if you tame me, then we shall need each other. To me, you will be unique in all the world. To you, I shall be unique in all the world…”

— Започвам да разбирам — каза малкият принц. — Има едно цветче… мисля, че то ме е опитомило.

“I am beginning to understand,” said the little prince. “There is a flower… I think that she has tamed me…”

— Възможно е — каза лисицата. — На земята могат да се видят най-различни неща…

“It is possible,” said the fox. “On the Earth one sees all sorts of things.”

— О, то не е на земята — каза малкият принц.

“Oh, but this is not on the Earth!” said the little prince.

Любопитството на лисицата се изостри:

The fox seemed perplexed, and very curious.

— На друга планета ли?

“On another planet?”

— Да.

“Yes.”

— Има ли ловци на тая планета?

“Are there hunters on that planet?”

— Не.

“No.”

— Виж, това е интересно! Ами кокошки?

“Ah, that is interesting! Are there chickens?”

— Не.

“No.”

— В света нищо не е съвършено — въздъхна лисицата.

“Nothing is perfect,” sighed the fox.

Но тя пак се върна на мисълта си:

But he came back to his idea.

— Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Затова малко ми е тежичко. Но ако ти ме опитомиш, животът ми ще стане като пронизан от слънце. Аз ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се пъхам под земята, шумът от твоите стъпки ще ме повиква като музика да изляза от дупката.

“My life is very monotonous,” the fox said. “I hunt chickens; men hunt me. All the chickens are just alike, and all the men are just alike. And, in consequence, I am a little bored. But if you tame me, it will be as if the sun came to shine on my life. I shall know the sound of a step that will be different from all the others. Other steps send me hurrying back underneath the ground. Yours will call me, like music, out of my burrow.

И освен това погледни! Виждаш ли нататък житните нивя? Аз не ям хляб. За мене житото е безполезно. Житните нивя не ми припомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде чудесно! Житото, което е златисто, ще ми спомня за тебе. И шумоленето на вятъра в житата ще ми бъде приятно…

And then look: you see the grain-fields down yonder? I do not eat bread. Wheat is of no use to me. The wheat fields have nothing to say to me. And that is sad. But you have hair that is the color of gold. Think how wonderful that will be when you have tamed me! The grain, which is also golden, will bring me back the thought of you. And I shall love to listen to the wind in the wheat…”

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц.

The fox gazed at the little prince, for a long time.

— Моля ти се… опитоми ме — каза тя.

“Please — tame me!” he said.

— На драго сърце — отговори малкият принц, — но нямам много време. Трябва да потърся приятели и да проумея много неща.

“I want to, very much,” the little prince replied. “But I have not much time. I have friends to discover, and a great many things to understand.”

— Само нещата, които си опитомил, можеш да проумееш — каза лисицата. — Хората нямат вече време да проумяват нищо. Те купуват от търговците готови неща. Но тъй като няма никакви търговци на приятели, хората нямат вече приятели. Ако искаш да си имаш приятел — опитоми ме!

“One only understands the things that one tames,” said the fox. “Men have no more time to understand anything. They buy things all ready made at the shops. But there is no shop anywhere where one can buy friendship, and so men have no friends any more. If you want a friend, tame me…”

— Какво трябва да направя? — каза малкият принц.

“What must I do, to tame you?” asked the little prince.

— Трябва да бъдеш много търпелив — отговори лисицата. — Отначало ще седнеш малко по-далечко от мене, ей така, в тревата. Аз ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки нов път ти ще можеш да сядаш малко по-близко…

“You must be very patient,” replied the fox. “First you will sit down at a little distance from me — like that — in the grass. I shall look at you out of the corner of my eye, and you will say nothing. Words are the source of misunderstandings. But you will sit a little closer to me, every day…”

На другата сутрин малкият принц пак дойде там.

The next day the little prince came back.

— Ще бъде по-добре да дохождаш по едно и също време — каза лисицата: — Ако дохождаш например в четири часа следобед, аз още от три часа ще почна да се чувствувам щастлива. Колкото по наближава времето, толкова по-щастлива ще се чувствувам. В четири часа вече ще се вълнувам и безпокоя; аз ще узная цената на щастието! Но ако дохождаш в различно време, никога не ще зная за кое време да приготвя сърцето си… Необходими са обреди.

“It would have been better to come back at the same hour,” said the fox. “If, for example, you come at four o’clock in the afternoon, then at three o’clock I shall begin to be happy. I shall feel happier and happier as the hour advances. At four o’clock, I shall already be worrying and jumping about. I shall show you how happy I am! But if you come at just any time, I shall never know at what hour my heart is to be ready to greet you… One must observe the proper rites…”

— Какво е обред? — каза малкият принц.

“What is a rite?” asked the little prince.

— И това също тъй е едно отдавна забравено нещо — каза лисицата. — То е онова, което прави един ден различен от другите дни и един час — различен от другите часове. Например тукашните ловци имат един обред. В четвъртък те танцуват със селските момичета. И ето, че четвъртък става един чудесен ден! Аз отивам да се разходя чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всичките дни биха си приличали и аз нямаше да имам почивка.

“Those also are actions too often neglected,” said the fox. “They are what make one day different from other days, one hour from other hours. There is a rite, for example, among my hunters. Every Thursday they dance with the village girls. So Thursday is a wonderful day for me! I can take a walk as far as the vineyards. But if the hunters danced at just any time, every day would be like every other day, and I should never have any vacation at all.”

Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването, лисицата каза:

So the little prince tamed the fox. And when the hour of his departure drew near —

— Ах! … Аз ще плача.

“Ah,” said the fox, “I shall cry.”

— Ти си виновна — каза малкият принц, — аз не ти желаех никакво зло, но ти поиска да те опитомя…

“It is your own fault,” said the little prince. “I never wished you any sort of harm; but you wanted me to tame you…”

— Разбира се — каза лисицата.

“Yes, that is so,” said the fox.

— Но ще плачеш! — каза малкият принц.

“But now you are going to cry!” said the little prince.

— Разбира се — каза лисицата.

“Yes, that is so,” said the fox.

— Но тогаз ти не печелиш нищо!

“Then it has done you no good at all!”

— Печеля — каза лисицата — поради цвета на узрялото жито.

“It has done me good,” said the fox, “because of the color of the wheat fields.”

И добави:

And then he added:

— Иди да видиш отново розите. Ти ще разбереш, че твоята е единствена в света. Сетне ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти подаря една тайна.

“Go and look again at the roses. You will understand now that yours is unique in all the world. Then come back to say goodbye to me, and I will make you a present of a secret.”

Малкият принц отиде да види пак розите.

The little prince went away, to look again at the roses.

— Вие никак не приличате на моята роза, вие не сте още нищо — каза им той. — Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Вие сте сега такива, каквато бе моята лисица. Тя беше лисица, подобна на сто хиляди други лисици. Но аз я направих мой приятел и сега тя е единствена в света.

“You are not at all like my rose,” he said. “As yet you are nothing. No one has tamed you, and you have tamed no one. You are like my fox when I first knew him. He was only a fox like a hundred thousand other foxes. But I have made him my friend, and now he is unique in all the world.”

И розите се почувствуваха много смутени.

And the roses were very much embarrassed.

— Вие сте хубави, но празни — каза им малкият принц. — За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички, защото тъкмо нея съм поливал аз. Защото тъкмо нея съм поставял под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея съм пазил с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за да излязат пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.

“You are beautiful, but you are empty,” he went on. “One could not die for you. To be sure, an ordinary passerby would think that my rose looked just like you — the rose that belongs to me. But in herself alone she is more important than all the hundreds of you other roses: because it is she that I have watered; because it is she that I have put under the glass globe; because it is she that I have sheltered behind the screen; because it is for her that I have killed the caterpillars (except the two or three that we saved to become butterflies); because it is she that I have listened to, when she grumbled, or boasted, or ever sometimes when she said nothing. Because she is my rose.”

И се върна пак при лисицата:

And he went back to meet the fox.

— Сбогом… — каза той.

“Goodbye,” he said.

— Сбогом — каза лисицата. — Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.

“Goodbye,” said the fox. “And now here is my secret, a very simple secret: It is only with the heart that one can see rightly; what is essential is invisible to the eye.”

— Най-същественото е невидимо за очите — повтори малкият принц, за да го запомни.

“What is essential is invisible to the eye,” the little prince repeated, so that he would be sure to remember.

— Твоята роза ти е толкова ценна поради времето, което си загубил за нея.

“It is the time you have wasted for your rose that makes your rose so important.”

— Моята роза ми е ценна поради загубеното време… — рече малкият принц, за да го запомни.

“It is the time I have wasted for my rose — ” said the little prince, so that he would be sure to remember.

— Хората са забравили тая истина — каза лисицата. — Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза…

“Men have forgotten this truth,” said the fox. “But you must not forget it. You become responsible, forever, for what you have tamed. You are responsible for your rose…”

— Аз съм отговорен за моята роза… — повтори малкият принц, за да го запомни.

“I am responsible for my rose,” the little prince repeated, so that he would be sure to remember.

XXII

XXII

— Добър ден — каза малкият принц.

Good morning,” said the little prince.

— Добър ден — каза стрелочникът.

“Good morning”, said the railway switchman.

— Какво правиш тук? — каза малкият принц.

“What do you do here?” the little prince asked.

— Разпределям пътниците на групи от по хиляда — рече стрелочникът. — Изпращам влаковете, които ги отвозват, било вдясно, било вляво.

“I sort out travelers, in bundles of a thousand” , said the switchman. “I send off the trains that carry them: now to the right, now to the left.”

Един светнал бърз влак, затрещял като гръмотевица, раздруса будката на стрелочника.

And a brilliantly lighted express train shook the switchman’s cabin as it rushed by with a roar like thunder.

— Много бързат — рече малкият принц. — Какво търсят те?

“They are in a great hurry,” said the little prince. “What are they looking for?”

— И човекът на локомотива не знае това — каза стрелочникът.

“Not even the locomotive engineer knows that,” said the switchman.

Друг светнал бърз влак, в посока обратна на първата, загърмоля.

And a second brilliantly lighted express thundered by, in the opposite direction.

— Връщат ли се вече? — попита малкият принц.

“Are they coming back already?” demanded the little prince.

— Те не са същите — каза стрелочникът. — Те се разминават тук.

“These are not the same ones,” said the switchman. “It is an exchange.”

— Не са ли били доволни там, дето са били?

“Were they not satisfied where they were?” asked the little prince.

— Човек никога не е доволен там, дето е — каза стрелочникът.

“No one is ever satisfied where he is,” said the switchman.

Трети светнал бърз влак протътна като гръмотевица.

And they heard the roaring thunder of a third brilliantly lighted express.

— Тия искат да догонят първите ли? — попита малкият принц.

“Are they pursuing the first travelers?” demanded the little prince.

— Нищо не искат да догонят — каза стрелочникът. — Те спят вътре или се прозяват. Само децата притискат носовете си о стъклата.

“They are pursuing nothing at all,” said the switchman. “They are asleep in there, or if they are not asleep they are yawning. Only the children are flattening their noses against the windowpanes.”

— Само децата знаят какво търсят — каза малкият принц. — Те си губят времето за някоя парцалена кукла и тя става много ценна, и ако им я вземат, те плачат…

“Only the children know what they are looking for,” said the little prince. “They waste their time over a rag doll and it becomes very important to them; and if anybody takes it away from them, they cry…”

— Те са късметлии — каза стрелочникът.

“They are lucky,” the switchman said.

XXIII

XXIII

— Добър ден — каза малкият принц.

“Good morning,” said the little prince.

— Добър ден — каза търговецът.

“Good morning,” said the merchant.

Той беше търговец на усъвършенствувани хапчета, които утоляват жаждата. Глътваш по едно хапче седмично и вече не усещаш жажда.

This was a merchant who sold pills that had been invented to quench thirst. You need only swallow one pill a week, and you would feel no need of anything to drink.

— Защо продаваш тия неща? — попита малкият принц.

“Why are you selling those?” asked the little prince.

— Така се пести много време — каза търговецът. — Експертите пресметнаха. Спестяват се седмично петдесет и три минути.

“Because they save a tremendous amount of time,” said the merchant. “Computations have been made by experts. With these pills, you save fifty-three minutes in every week.”

— И какво правят хората с тия петдесет и три минути?

“And what do I do with those fifty-three minutes?”

— Правят, каквото си щат…

“Anything you like…”

„Ако имах — каза си малкият принц — петдесет и три минути свободни, бих тръгнал полекичка към някой извор…“

“As for me,” said the little prince to himself, “if I had fifty-three minutes to spend as I liked, I should walk at my leisure toward a spring of fresh water.”

XXIV

ХXIV

Беше осмият ден от моето принудително кацване в пустинята и аз изслушах историята за търговеца, пиейки последната глътка от моя запас вода.

It was now the eighth day since I had had my accident in the desert, and I had listened to the story of the merchant as I was drinking the last drop of my water supply.

— Виж какво — казах аз на малкия принц, — твоите спомени са много хубави, но аз още не съм поправил самолета си, нямам вече вода за пиене и ще бъда щастлив, ако също като тебе бих могъл да тръгна полекичка към някой извор!

“Ah,” I said to the little prince, “these memories of yours are very charming; but I have not yet succeeded in repairing my plane; I have nothing more to drink; and I, too, should be very happy if I could walk at my leisure toward a spring of fresh water!”

— Моят приятел — лисицата… — каза ми той.

“My friend the fox — ” the little prince said to me.

— Мило мое, не става вече дума за лисицата!

“My dear little man, this is no longer a matter that has anything to do with the fox!”

— Защо?

“Why not?”

— Защото човек може да умре от жажда…

“Because I am about to die of thirst…”

Той не разбра моето разсъждение и ми отговори:

He did not follow my reasoning, and he answered me:

— Добре е да имаш приятел, дори ако трябва да умреш. Аз съм много доволен, че лисицата ми беше приятел…

“It is a good thing to have had a friend, even if one is about to die. I, for instance, am very glad to have had a fox as a friend…”

„Той не проумява колко голяма е опасността — казах си аз. — На него му стига малко слънце…“

“He has no way of guessing the danger,” I said to myself. “He has never been either hungry or thirsty. A little sunshine is all he needs…”

Но той ме погледна и отговори на моята мисъл:

But he looked at me steadily, and replied to my thought:

— И аз съм жаден… Нека потърсим някой кладенец…

“I am thirsty, too. Let us look for a well…”

Аз махнах уморено с ръка; безсмислено е да търсиш наслуки някакъв кладенец в безпределността на пустинята. И все пак тръгнахме.

I made a gesture of weariness. It is absurd to look for a well, at random, in the immensity of the desert. But nevertheless we started walking.

След като бяхме вървели с часове мълчаливо, смрачи се и звездите почнаха да светят. Поради жаждата малко ме тресеше и аз ги виждах като насън. Думите на малкия принц подскачаха в съзнанието ми.

When we had trudged along for several hours, in silence, the darkness fell, and the stars began to come out. Thirst had made me a little feverish, and I looked at them as if I were in a dream. The little prince’s last words came reeling back into my memory: