— Вървиш ли право пред себе си, няма да отидеш много далеч…

“Straight ahead of him, nobody can go very far…”

IV

IV

Така узнах второ, много важно нещо — че неговата родна планета беше малко по-голяма от една къща!

I had thus learned a second fact of great importance: this was that the planet the little prince came from was scarcely any larger than a house!

Това не можеше да ме учуди много. Аз знаех, че извън големите планети, като Земята, Юпитер, Марс, Венера, на които хората са дали имена, има стотици други, понякога толкова малки, че едва могат да се съзрат с телескоп.

But that did not really surprise me much. I knew very well that in addition to the great planets — such as the Earth, Jupiter, Mars, Venus — to which we have given names, there are also hundreds of others, some of which are so small that one has a hard time seeing them through the telescope.

Когато някой астроном открива някоя от тях, той я означава с номер. Той я нарича например — „астероидът 3251“.

When an astronomer discovers one of these he does not give it a name, but only a number. He might call it, for example, “Asteroid 325”.

Имам сериозни основания да смятам, че планетата, отдето бе дошъл малкият принц, е астероидът Б 612.

I have serious reason to believe that the planet from which the little prince came is the asteroid known as B-612.

Тоя астероид бе забелязан с телескоп само веднъж, в 1909 година, от един турски астроном.

This asteroid has only once been seen through the telescope. That was by a Turkish astronomer, in 1909.

Той съобщи и доказа тогава откритието си пред един Международен астрономически конгрес. Но никой не му повярва поради облеклото му. Възрастните хора са такива.

On making his discovery, the astronomer had presented it to the International Astronomical Congress, in a great demonstration. But he was in Turkish costume, and so nobody would believe what he said. Grown-ups are like that…

Астероидът Б 612 има късмет, че един турски диктатор наложи на народа си под страх от смъртно наказание да се облича по европейски.

Fortunately, however, for the reputation of Asteroid B-612, a Turkish dictator made a law that his subjects, under pain of death, should change to European costume.

Астрономът повтори съобщението за откритието си през 1920 година, облечен в много елегантен фрак. Тоя път всички се съгласиха с него.

So in 1920 the astronomer gave his demonstration all over again, dressed with impressive style and elegance. And this time everybody accepted his report.

Ако ви разказах тия подробности за астероида Б 612 и ако ви съобщих неговия номер, то е заради възрастните. Възрастните обичат цифрите.

If I have told you these details about the asteroid, and made a note of its number for you, it is on account of the grown-ups and their ways.

Когато им разправяте за някой нов приятел, те никога не ви питат за най-същественото. Никога не ви казват: „Как звучи гласът му? Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?“

When you tell them that you have made a new friend, they never ask you any questions about essential matters. They never say to you, “What does his voice sound like? What games does he love best? Does he collect butterflies?”

Те ви питат: „На каква възраст е той? Колко братя има? Колко килограма тежи? Колко печели баща му?“ Едва тогава смятат, че вече го познават.

Instead, they demand: “How old is he? How many brothers has he? How much does he weigh? How much money does his father make?” Only from these figures do they think they have learned anything about him.

Ако кажете на възрастните: „Видях една хубава къща, построена от розови тухли, със здравец по прозорците и с гълъби на покрива…“, те не могат да си представят тая къща. Трябва да им кажете: „Видях една къща, която струва сто хиляди франка.“ Тогава те възкликват: „Колко хубаво!“

If you were to say to the grown-ups: “I saw a beautiful house made of rosy brick, with geraniums in the windows and doves on the roof,” they would not be able to get any idea of that house at all. You would have to say to them: “I saw a house that cost $20,000.” Then they would exclaim: “Oh, what a pretty house that is!”

Така, ако им кажете — „Доказателството, че малкият принц е съществувал, е това, че той беше очарователен, че се смееше и че искаше една овца. Когато някой иска една овца, това е доказателство, че съществува“ — те ще свият рамене и ще се отнесат с вас като с дете.

Just so, you might say to them: “The proof that the little prince existed is that he was charming, that he laughed, and that he was looking for a sheep. If anybody wants a sheep, that is a proof that he exists.” And what good would it do to tell them that? They would shrug their shoulders, and treat you like a child.

Но ако им кажете — „Планетата, от която дойде той, е астероидът Б 612“ — тогава те ще се убедят и ще ви оставят на мира с въпросите си. Те са такива. Не бива да им се сърдим. Децата трябва да бъдат много снизходителни към възрастните.

But if you said to them: “The planet he came from is Asteroid B-612,” then they would be convinced, and leave you in peace from their questions. They are like that. One must not hold it against them. Children should always show great forbearance toward grown-up people.

Но несъмнено ние, които разбираме живота, ние не щем да знаем за номерата. Бих искал да почна тоя разказ като вълшебна приказка. Бих искал да кажа:

But certainly, for us who understand life, figures are a matter of indifference. I should have liked to begin this story in the fashion of the fairy-tales. I should have like to say:

„Имаше едно време един малък принц, който живееше на една планета, мъничко по-голяма от него, и който имаше нужда от един приятел…“ За ония, които разбират живота, това би изглеждало много по-истинско.

“Once upon a time there was a little prince who lived on a planet that was scarcely any bigger than himself, and who had need of a sheep…” To those who understand life, that would have given a much greater air of truth to my story.

Защото аз не ща книгата ми да бъде четена лекомислено. Аз изпитвам такава тъга, като разказвам тия спомени. Шест години вече, откак моят приятел си отиде заедно със своята овца. И ако се опитвам тук да го опиша, то е, за да не го забравя.

For I do not want any one to read my book carelessly. I have suffered too much grief in setting down these memories. Six years have already passed since my friend went away from me, with his sheep. If I try to describe him here, it is to make sure that I shall not forget him.

Тъжно е да забравиш един приятел. Не всички са имали приятел. И аз мога да стана като възрастните, които не се интересуват от нищо друго освен от цифри.

To forget a friend is sad. Not every one has had a friend. And if I forget him, I may become like the grown-ups who are no longer interested in anything but figures…

И ей затова си купих кутия с бои и моливи. Трудно е на моите години да почваш отново да рисуваш, когато никога не си правил други опити освен боа както изглежда отвън и отвътре, и то като си бил шестгодишен!

It is for that purpose, again, that I have bought a box of paints and some pencils. It is hard to take up drawing again at my age, when I have never made any pictures except those of the boa constrictor from the outside and the boa constrictor from the inside, since I was six.

Ще се опитам, разбира се, да направя портрети, които най-много да му приличат. Но съвсем не съм уверен, че ще успея. Една рисунка е добра, друга съвсем не прилича.

I shall certainly try to make my portraits as true to life as possible. But I am not at all sure of success. One drawing goes along all right, and another has no resemblance to its subject.

Греша също така и в ръста. Веднъж малкият принц е много едър. Друг път — твърде дребен. Не съм сигурен също тъй и за цвета на дрехите му. И опитвам наслуки — ту така, ту инак, да излезе горе-долу вярно.

I make some errors, too, in the little prince’s height: in one place he is too tall and in another too short. And I feel some doubts about the color of his costume. So I fumble along as best I can, now good, now bad, and I hope generally fair-to-middling.

Ще се излъжа и в някои по-важни подробности. Но ще трябва да ми простите това. Моят приятел никога не даваше обяснения. Може би той смяташе, че съм като него. Но за зла чест аз не мога да виждам овцете през сандъците. Може би съм донякъде като възрастните. Навярно старея.

In certain more important details I shall make mistakes, also. But that is something that will not be my fault. My friend never explained anything to me. He thought, perhaps, that I was like himself. But I, alas, do not know how to see sheep through the walls of boxes. Perhaps I am a little like the grown-ups. I have had to grow old.

V

V

Всеки ден научавах нещо за планетата, за заминаването му от нея, за пътуването. Това ставаше съвсем неусетно, в хода на разсъжденията. По тоя начин на третия ден узнах за драмата с баобабите.

As each day passed I would learn, in our talk, something about the little prince’s planet, his departure from it, his journey. The information would come very slowly, as it might chance to fall from his thoughts. It was in this way that I heard, on the third day, about the catastrophe of the baobabs.

И тоя път то стана благодарение на овцата, защото малкият принц, обзет сякаш от сериозно съмнение, внезапно ме запита:

This time, once more, I had the sheep to thank for it. For the little prince asked me abruptly — as if seized by a grave doubt.

— Нали е вярно, че овцете ядат храсти?

“It is true, isn’t it, that sheep eat little bushes?”

— Да. Вярно е.

“Yes, that is true.”

— Ах! Доволен съм!

“Ah! I am glad!”

Не разбрах защо беше толкова важно това, че овцете ядат храсти. Но малкият принц добави:

I did not understand why it was so important that sheep should eat little bushes. But the little prince added:

— Следователно те ядат и баобаби?

“Then it follows that they also eat baobabs?”

Аз отвърнах на малкия принц, че баобабите не са храсти, а дървета, големи колкото църкви, и че дори ако занесеше цяло стадо слонове, това стадо едва ли би изяло и един баобаб.

I pointed out to the little prince that baobabs were not little bushes, but, on the contrary, trees as big as castles; and that even if he took a whole herd of elephants away with him, the herd would not eat up one single baobab.

Мисълта за стадо слонове накара малкият принц да се разсмее:

The idea of the herd of elephants made the little prince laugh.

— Ще трябва да ги качим един върху други.

“We would have to put them one on top of the other,” he said.

Но той добави разсъдително:

But he made a wise comment:

— Преди да пораснат, баобабите са били малки.

“Before they grow so big, the baobabs start out by being little.”

— Точно тъй! Но защо искаш твоите овце да ядат малки баобаби?

“That is strictly correct,” I said. “But why do you want the sheep to eat the little baobabs?”

Той ми отговори: „Добре де! Ще видим!“ — като че ставаше дума за нещо очевидно.

He answered me at once, “Oh, come, come!”, as if he were speaking of something that was self-evident.

И потребно ми бе голямо усилие на разума, за да проумея сам тая проблема.

And I was obliged to make a great mental effort to solve this problem, without any assistance.

И наистина върху планетата на малкия принц, както върху всички планети, имаше полезни треви и вредни треви. Следователно полезни семена от полезните треви и вредни семена от вредните треви.

Indeed, as I learned, there were on the planet where the little prince lived — as on all planets — good plants and bad plants. In consequence, there were good seeds from good plants, and bad seeds from bad plants.

Но семената са невидими. Те спят скрити в земята, докато на някое от тях хрумне да се събуди. Тогаз то се протяга и изпърво несмело пуска към слънцето едно очарователно кротко стръкче.

But seeds are invisible. They sleep deep in the heart of the earth’s darkness, until some one among them is seized with the desire to awaken. Then this little seed will stretch itself and begin — timidly at first — to push a charming little sprig inoffensively upward toward the sun.

Ако то е стръкче от репичка или розов храст, може да се остави да расте, както си ще. Но ако е вредно растение, още щом проличи, че е вредно, трябва да се изскубне.

If it is only a sprout of radish or the sprig of a rose-bush, one would let it grow wherever it might wish. But when it is a bad plant, one must destroy it as soon as possible, the very first instant that one recognizes it.

Ала върху планетата на малкия принц имаше страшни семена… семената на баобабите. Почвата на планетата бе поразена от тях.

Now there were some terrible seeds on the planet that was the home of the little prince; and these were the seeds of the baobab. The soil of that planet was infested with them.

И ако човек премного закъснее да се занимае със стръкчето, никога не ще може да се отърве от баобаба. Той задръства цялата планета. Той я продупчва с корените си. И ако планетата е много малка, а баобабите — многобройни, те я пръсват.

A baobab is something you will never, never be able to get rid of if you attend to it too late. It spreads over the entire planet. It bores clear through it with its roots. And if the planet is too small, and the baobabs are too many, they split it in pieces…

— Това е въпрос на дисциплина. — каза ми по-късно малкият принц. — Когато се стъкмиш сутрин, трябва да направиш същото и с планетата. Човек трябва редовно да се принуждава да изскубва баобабите, щом ги разпознае измежду розовите храсти, с които много си приличат когато са още млади. Това е твърде досадна, но и твърде лесна работа.

“It is a question of discipline,” the little prince said to me later on. “When you’ve finished your own toilet in the morning, then it is time to attend to the toilet of your planet, just so, with the greatest care. You must see to it that you pull up regularly all the baobabs, at the very first moment when they can be distinguished from the rosebushes which they resemble so closely in their earliest youth. It is very tedious work,” the little prince added, “but very easy.”

И един ден той ме посъветва да се помъча и да направя една хубава рисунка, за да втълпя това в главите на децата от моята планета.

And one day he said to me: “You ought to make a beautiful drawing, so that the children where you live can see exactly how all this is.

— Ако някой ден те тръгнат да пътешествуват — каза ми той, — това ще им бъде полезно. По някой път няма вреда, ако отложиш работата си за по-късно. Но щом е за баобаби — това винаги е катастрофа. Знаех една планета, дето живееше един мързеливец. Той не беше обърнал внимание на три храста…

That would be very useful to them if they were to travel some day. Sometimes,” he added, “there is no harm in putting off a piece of work until another day. But when it is a matter of baobabs, that always means a catastrophe. I knew a planet that was inhabited by a lazy man. He neglected three little bushes…”

И според указанията на малкия принц аз нарисувах тая планета. Аз не обичам твърде да чета нравоучения. Но за опасността от баобабите толкова малко се знае, а за оня, който би се залутал на някой астероид, рисковете са толкова значителни, че един-единствен път нарушавам моята въздържаност.

So, as the little prince described it to me, I have made a drawing of that planet. I do not much like to take the tone of a moralist. But the danger of the baobabs is so little understood, and such considerable risks would be run by anyone who might get lost on an asteroid, that for once I am breaking through my reserve.

Аз казвам: „Деца, бъдете нащрек с баобабите!“ И много се трудих да направя тая рисунка, защото исках да предупредя моите приятели за опасността, която не подозират и край която също като мене минават съвсем близко. Урокът, който им дадох, си заслужава труда.

“Children,” I say plainly, “watch out for the baobabs!” My friends, like myself, have been skirting this danger for a long time, without ever knowing it; and so it is for them that I have worked so hard over this drawing. The lesson which I pass on by this means is worth all the trouble it has cost me.

Вие може би ще ме запитате: защо в тая книга няма други такива грандиозни рисунки като рисунката на баобабите? Отговорът е много прост: опитах се да направя, но не успях. А когато рисувах баобабите, бях вдъхновяван от чувството за нещо неотложно.

Perhaps you will ask me, “Why are there no other drawing in this book as magnificent and impressive as this drawing of the baobabs?” The reply is simple. I have tried. But with the others I have not been successful. When I made the drawing of the baobabs I was carried beyond myself by the inspiring force of urgent necessity.

VI

VI

Ах, мъничък принце, аз постепенно разбрах също тъй твоето мъничко тъжно съществувание. Дълго време ти си имал за развлечение само сладостта на слънчевите залези. Узнах тая нова подробност на четвъртия ден заранта, когато ти ми каза:

Oh, little prince! Bit by bit I came to understand the secrets of your sad little life… For a long time you had found your only entertainment in the quiet pleasure of looking at the sunset. I learned that new detail on the morning of the fourth day, when you said to me:

— Много обичам слънчевите залези. Ела да видим един залез…

“I am very fond of sunsets. Come, let us go look at a sunset now.”

— Но трябва да почакаме…

“But we must wait,” I said.

— Да почакаме ли — какво?

“Wait? For what?”

— Да почакаме, когато слънцето ще залезе.

“For the sunset. We must wait until it is time.”

Отначало ти имаше много изненадан вид, а след това се разсмя на себе си. И ми каза:

At first you seemed to be very much surprised. And then you laughed to yourself. You said to me:

— Аз все си мисля, че съм у дома!

“I am always thinking that I am at home!”

Наистина. Когато в Съединените щати е обяд, във Франция — това се знае от всички — слънцето залязва. Ако човек би могъл за една минута да отиде във Франция, би присъствувал на залеза.

Just so. Everybody knows that when it is noon in the United States the sun is setting over France. If you could fly to France in one minute, you could go straight into the sunset, right from noon.

За нещастие Франция е много далеч. Но на твоята толкова малка планета стигало ти е само да дръпнеш стола си на няколко крачки. И всеки път, когато ти се е поисквало, ти си гледал вечерната дрезгавина…

Unfortunately, France is too far away for that. But on your tiny planet, my little prince, all you need do is move your chair a few steps. You can see the day end and the twilight falling whenever you like…

— Един ден видях слънцето да залязва четиридесет и четири пъти!

“One day,” you said to me, “I saw the sunset forty-four times!”

И малко след това ти добави:

And a little later you added:

— Знаеш ли… когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези…

“You know — one loves the sunset, when one is so sad…”

— През оня ден с четиридесет и четирите пъти — ти си бил значи много тъжен?

“Were you so sad, then?” I asked, “on the day of the forty-four sunsets?”

Но малкият принц не ми отговори.

But the little prince made no reply.

VII

VII

На петия ден, все благодарение на овцата, узнах тайната в живота на малкия принц. Внезапно, без предговор, като резултат от дълго и мълчаливо обмисляна проблема, той ме попита:

On the fifth day — again, as always, it was thanks to the sheep — the secret of the little prince’s life was revealed to me. Abruptly, without anything to lead up to it, and as if the question had been born of long and silent meditation on his problem, he demanded:

— Щом овцата яде храсти, тя ще яде също така и цветя?

“A sheep — if it eats little bushes, does it eat flowers, too?”

— Овцата яде всичко, каквото намери.

“A sheep,” I answered, “eats anything it finds in its reach.”

— Дори и цветя, които имат бодли?

“Even flowers that have thorns?”

— Да. Дори и цветя, които имат бодли.

“Yes, even flowers that have thorns.”

— Че тогава за какво служат бодлите?

“Then the thorns — what use are they?”

Аз не знаех това. Мъчех се тогава да отвъртя един прекалено стегнат болт на моя мотор. Бях много угрижен, защото повредата изглеждаше много сериозна, а водата за пиене се свършваше и ме караше да се страхувам от най-лошото.

I did not know. At that moment I was very busy trying to unscrew a bolt that had got stuck in my engine. I was very much worried, for it was becoming clear to me that the breakdown of my plane was extremely serious. And I had so little drinking-water left that I had to fear for the worst.

— За какво служат бодлите?

“The thorns — what use are they?”

Щом веднъж зададеше някой въпрос, малкият принц никога не спираше да го повтаря. Аз бях раздразнен от болта на моя мотор и отговорих, каквото ми хрумна:

The little prince never let go of a question, once he had asked it. As for me, I was upset over that bolt. And I answered with the first thing that came into my head:

— Бодлите не служат за нищо, цветята показват с тях само лошотията си!

“The thorns are of no use at all. Flowers have thorns just for spite!”

— О!

“Oh!”

След като помълча, той ми отвърна като оскърбен:

There was a moment of complete silence. Then the little prince flashed back at me, with a kind of resentfulness:

— Не ти вярвам! Цветята са слаби. Те са просто сърдечни. И правят, каквото могат, за да се пазят. Те мислят, че са страшни с бодлите си.

“I don’t believe you! Flowers are weak creatures. They are naïve. They reassure themselves as best they can. They believe that their thorns are terrible weapons…”

Аз не отговорих. В тоя миг си мислех: „Ако тоя болт все още не се отвърта, с един удар на чука ще го избия“. Малкият принц отново наруши моите размисли:

I did not answer. At that instant I was saying to myself: “If this bolt still won’t turn, I am going to knock it out with the hammer.” Again the little prince disturbed my thoughts:

— И ти смяташ, че цветята…

“And you actually believe that the flowers — ”

— Не! Не! Нищо не смятам! Отговорих ти, каквото ми хрумна. Аз съм зает със сериозни работи!

“Oh, no!” I cried. “No, no, no! I don’t believe anything. I answered you with the first thing that came into my head. Don’t you see — I am very busy with matters of consequence!”

Той ме изгледа смаян:

He stared at me, thunderstruck.

— Със сериозни работи!

“Matters of consequence!”

Аз бях пред него с чук в ръка, с черни от машинното масло пръсти, наведен над някакъв предмет, който му се струваше много грозен.

He looked at me there, with my hammer in my hand, my fingers black with engine-grease, bending down over an object which seemed to him extremely ugly…

— Ти говориш като възрастните!

“You talk just like the grown-ups!”

Аз се засрамих малко. Но той безмилостно прибави:

That made me a little ashamed. But he went on, relentlessly:

— Ти всичко объркваш… ти всичко смесваш!

“You mix everything up together… You confuse everything…”

Той беше наистина много ядосан. Той разтърсваше своите съвсем златни коси и вятърът ги развяваше:

He was really very angry. He tossed his golden curls in the breeze.

— Знам една планета, дето има един синкавочервен господин. Той никога не е помирисвал цвете. Никога не е поглеждал някоя звезда. Никога не е обичал никого. Никога не е правил нищо друго освен сметки. И цял ден повтаря като тебе: „Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!“ — и това го кара да се надува от гордост. Но той не е човек, той е гъба!

“I know a planet where there is a certain red-faced gentleman. He has never smelled a flower. He has never looked at a star. He has never loved any one. He has never done anything in his life but add up figures. And all day he says over and over, just like you: ‘I am busy with matters of consequence!’ And that makes him swell up with pride. But he is not a man — he is a mushroom!”

— Какво?

“A what?”