— Jeigu aš įsakysiu kokiam generolui skraidyti nuo vieno žiedo prie kito kaip drugeliui ar parašyti tragediją, ar pasiversti jūros paukščiu ir jeigu generolas neįvykdys mano įsakymo, tada katras iš mudviejų bus kaltas — jis ar aš?

— Ако бих заповядал на някой генерал да хвърчи от едно цвете на друго подобно на пеперуда или да напише трагедия, или да се преобрази на морска птица и ако генералът не изпълнеше получената заповед, кой от двамата — той или аз — щеше да бъде виновен?

— Jūs, — tvirtai atsakė princas.

— Вие — каза твърдо малкият принц.

— Teisybė, — pritarė jam karalius. — Kiekvieną reikia prašyti to, ką jis gali duoti. Valdžia pirmiausia turi būti protinga. Jei įsakysi savo liaudžiai pulti į jūrą, ji sukels revoliuciją. Aš turiu teisę reikalauti klusnumo, nes mano įsakymai protingi.

— Точно тъй. От всеки човек трябва да се изисква — продължи царят — това, което той може да даде. Властта трябва преди всичко да се крепи на разума. Ако заповядаш на народа си да отиде и се хвърли в морето, той ще направи революция. Аз имам право да изисквам подчинение, защото моите заповеди са разумни.

— O kaip mano saulėlydis? — priminė mažasis princas, kuris niekad nepamiršdavo ko klausęs.

— Е, ами моят залез? — напомни му малкият принц, който, щом зададеше един въпрос, никога не го забравяше.

— Tu gausi savo saulėlydį. Aš pareikalausiu jo. Tačiau remdamasis valdymo mokslo principais palauksiu palankių sąlygų.

— Ще го имаш. Аз ще го поискам. Но, според моята наука за управление, ще почакам, докато условията станат благоприятни.

— O kada tai bus? — pasiteiravo mažasis princas.

— А кога ще бъде това? — осведоми се малкият принц.

— Hm, hm, — numykė karalius, žiūrėdamas į didžiulį kalendorių. — Hm, hm… Tai bus apie… apie… šį vakarą saulė leisis be dvidešimt minučių aštuntą. Ir tu įsitikinsi, kaip tiksliai vykdomi mano įsakymai.

— Хм! Хм! — отговори му царят, като преди това погледна дебелия си календар. — Хм! Хм! … То ще бъде към… към…. ще бъде тая вечер към седем часа и четиридесет минути! И ще видиш как хубаво ме слушат.

Mažasis princas nusižiovavo. Jam buvo gaila praleisto saulėlydžio. Be to, ėmė darytis truputį nuobodu.

Малкият принц се прозя. Той съжаляваше за изпуснатия залез. И освен това беше му вече малко отегчително:

— Aš čia daugiau neturiu ką veikti, — tarė jis karaliui. — Keliausiu toliau!

— Няма какво повече да правя тук — каза той на царя. — Ще си замина.

— Pasilik! — paprašė karalius, kuris labai didžiavosi turėdamas valdinį. — Pasilik, aš paskirsiu tave ministru!

— Недей заминава — отвърна царят, който беше много горд, че има един поданик. — Недей заминава, аз те назначавам министър!

— Kieno ministru?

— Министър — на какво?

— Na… teisingumo!

— На… на правосъдието!

— Bet čia nėra ko teisti!

— Ами че тук няма кого да съдим!

— To mes nežinome, — atsakė karalius. — Aš dar neapėjau visos savo karalystės. Esu labai senas, vaikščiodamas nuvargstu, o karietai čia nėra vietos.

— То не се знае — каза му царят. — Аз още не съм обиколил царството си. Аз съм много стар, тук няма място за каляска, а се уморявам да ходя пешком.

— Užtat aš jau ją apžiūrėjau, — tarė mažasis princas, pasilenkęs ir pažvelgęs dar į kitą planetos pusę. — Ten irgi nieko nėra…

— О — каза малкият принц, който се бе навел; за да хвърли един поглед към отвъдната страна на планетата, — аз вече видях. И там също тъй няма никой…

— Tada tu teisi pats save, — pasakė karalius. — Tai kur kas sunkiau. Daug sunkiau teisti save nei teisti kitus. Jei tau pavyks teisingai nuteisti save, vadinasi, tu iš tikrųjų labai išmintingas.

— Тогава ще съдиш сам себе си — отговори му царят. — То е най-мъчното. Много по-мъчно е да съдиш сам себе си, отколкото да съдиш другите. Ако можеш да съдиш себе си правилно, значи ти си истински мъдрец.

— Aš, — tarė mažasis princas, — galiu teisti save bet kur. Man nebūtina čia gyventi.

— Аз — отвърна малкият принц — мога да съдя себе си, дето и да съм. Не ми е потребно да живея тук.

— Hm, hm… — numykė karalius. — Man regis, kažkur mano planetoje gyvena sena žiurkė. Girdžiu, kaip ji nakčia skrebena. Galėsi nuteisti tą seną žiurkę. Kartais nuteisi ją myriop. Tada jos gyvenimas priklausys nuo tavo teisingumo. Tačiau kaskart tu jai suteiksi malonę. Reikia saugoti žiurkę, juk turime tik ją vieną.

— Хм, хм! — рече царят. — Струва ми се, че на моята планета има някъде един стар плъх. Чувам го нощем. Можеш да съдиш тоя стар плъх. От време на време ще го осъждаш на смърт. Така че неговият живот ще зависи от твоето правосъдие. Но за да го запазим, ти всеки път ще го помилваш. Той ни е едничък.

— Aš, — atsakė mažasis princas, — nemėgstu teisti myriop, be to, atrodo, man metas eiti.

— Аз — отговори малкият принц — не обичам да осъждам на смърт и си отивам.

— Ne, — tarė karalius.

— Не — рече царят.

Tačiau, jau susirengęs į kelionę, mažasis princas nenorėjo skaudinti senojo monarcho.

Но малкият принц, който бе довършил приготовленията си, не искаше да огорчава повече стария владетел.

— Jeigu Jūsų Didenybė pageidauja, kad aš iškart paklusčiau, Ji turėtų duoti man protingą įsakymą. Pavyzdžiui, Ji galėtų man įsakyti išvykti greičiau nei per minutę. Man regis, sąlygos visai palankios…

— Ако ваше величество желае да му се подчиняват точно, би могъл да ми даде една разумна заповед. Би могъл например да ми заповяда да замина веднага. Струва ми се, че условията са благоприятни…

Karalius nieko neatsakė, ir mažasis princas, valandėlę dvejojęs, atsiduso ir leidosi į kelią…

И тъй като царят не му отговори, малкият принц отначало се поколеба, след това въздъхна и тръгна.

— Skiriu tave ambasadoriumi, — paskubom šūktelėjo karalius.

— Назначавам те за мой посланик — бързо викна подире му царят.

Ir atrodė be galo valdingas.

Той имаше много властнически вид.

„Suaugusieji labai keisti“, — keliaudamas toliau, tyliai mąstė mažasis princas.

„Възрастните са много чудновати“ — каза си, пътувайки, малкият принц.

XI

XI

Antrojoje planetoje gyveno garbėtroška.

Втората планета бе обитавана от един суетен човек.

— Aha, štai ateina mano gerbėjas! — sušuko garbėtroška jau iš tolo, vos tik pamatęs mažąjį princą.

— О, о! Ето един почитател, който иде да ме посети! — викна отдалеч суетният, щом съзря малкия принц.

Juk garbėtroškos mano, kad visi kiti žmonės jais tiesiog žavisi.

Защото за суетните другите хора са почитатели.

— Laba diena, — pasisveikino mažasis princas. — Kokia juokinga jūsų skrybėlė!

— Добър ден — рече малкият принц. — Имате чудновата шапка.

— Ji skirta sveikintis, — atsakė garbėtroška. — Aš pakeliu ją, kai žmonės mane sveikina. Deja, čia niekas niekad neužsuka.

— За да мога да поздравявам — отговори му суетният. — За да поздравявам, когато ми ръкопляскат. За зла чест никога никой не минава насам.

— Tikrai? — nusistebėjo mažasis princas nieko nesupratęs.

— Тъй ли? — рече малкият принц, който не можеше да го разбере.

— Paplok delnais, — paprašė garbėtroška.

— Плесни едната си ръка в другата — обясни му суетният.

Mažasis princas paplojo delnais. Garbėtroška santūriai pasveikino jį kilstelėdamas skrybėlę.

Малкият принц плесна една ръка о друга. Суетният поздрави скромно, като дигна шапката си.

„Čia linksmiau nei karaliaus planetoje“, — pamanė mažasis princas. Ir vėl ėmė pliaukšėti delnais, o garbėtroška — sveikintis kilnodamas skrybėlę.

„Това е по-смешно, отколкото при царя“ — каза си малкият принц. И почна да пляска ръцете си една о друга. Суетният отново започна да поздравява, дигайки шапката си.

Penkias minutes papliaukšėjus delnais, mažajam princui nusibodo šis žaidimas.

След петминутно упражнение малкият принц се умори от еднообразието на тая игра.

— O ką reikia daryti, kad skrybėlė nukristų? — paklausė jis.

— Ами какво трябва да се направи — попита той, — за да падне шапката.

Tačiau garbėtroška jo neišgirdo. Garbėtroškos girdi tik liaupses.

Но суетният не го чу. Суетните не чуват нищо друго освен хвалбите.

— Ar tu iš tikrųjų manimi žaviesi? — paklausė jis mažojo princo.

— Ти наистина ли много се възхищаваш от мене? — попита той малкия принц.

— Ką reiškia „žavėtis“?

— Какво значи това — да се възхищавам?

— „Žavėtis“ reiškia, kad tu laikai mane gražiausiu, geriausiai apsirengusiu, turtingiausiu ir protingiausiu žmogumi planetoje.

— Да се възхищаваш, значи да признаваш, че аз съм най-хубавият, най-добре облеченият и най-умният човек на цялата планета.

— Bet tavo planetoje daugiau nieko nėra!

— Ами че ти си сам на твоята планета!

— Suteik man malonumą. Vis tiek žavėkis manimi!

— Все пак възхищавай се от мене! Направи ми това удоволствие!

— Aš žaviuosi tavimi, — tarė mažasis princas, vos vos gūžtelėdamas pečiais, — bet kas tau iš to?

— Аз се възхищавам от тебе — рече малкият принц, като сви леко рамене, — но какво значение има това за тебе?

Ir mažasis princas jį paliko.

И малкият принц си тръгна.

„Tie suaugusieji iš tikrųjų labai keisti“, — naiviai pagalvojo jis, vėl leisdamasis į kelią.

„Възрастните хора са наистина много чудновати“ — каза си скромно малкият принц през време на пътешествието си.

XII

XII

Kitoje planetoje gyveno girtuoklis. Mažasis princas viešėjo pas jį labai trumpai, bet ši viešnagė jį be galo nuliūdino.

Следната планета се обитаваше от един пияница. Това посещение беше много кратко, но то потопи малкия принц в дълбока тъга:

— Ką tu čia veiki? — paklausė jis girtuoklio, kurį išvydo sėdintį prieš ištisą virtinę butelių — tuščių ir pilnų.

— Какво правиш ти? — каза той на пияницата, когото завари настанен мълчаливо пред една редица празни и друга редица пълни бутилки.

— Geriu, — niūriai atsakė girtuoklis.

— Пия — отвърна мрачно пияницата.

— Kodėl tu geri? — paklausė mažasis princas.

— Защо пиеш? — попита го малкият принц.

— Kad užmirščiau, — atsakė girtuoklis.

— За да забравя — отговори пияницата.

— Ką užmirštum? — paklausė mažasis princas, kuriam jau buvo jo gaila.

— Какво да забравиш? — поиска да разбере малкият принц, който вече го съжаляваше.

— Kad užmirščiau, jog man gėda, — prisipažino girtuoklis, nuleisdamas galvą.

— За да забравя, че ме е срам — призна пияницата, като наведе глава.

— Ko gėda? — pasiteiravo mažasis princas, kuris norėjo jam padėti.

— Срам — от какво? — пожела да узнае малкият принц, който искаше да му помогне.

— Gėda gerti! — nukirto girtuoklis ir galutinai nutilo.

— Срам от това, че пия! — завърши пияницата и потъна окончателно в мълчание.

Ir suglumęs mažasis princas jį paliko.

А малкият принц си отиде в недоумение.

„Suaugusieji iš tikrųjų labai labai keisti“, — tyliai mąstė jis, keliaudamas toliau.

„Възрастните са наистина много, много чудновати“ — си каза той, пътувайки.

XIII

XIII

Ketvirtoji planeta priklausė verslininkui. Jis buvo taip užsiėmęs, kad priėjus mažajam princui net nepakėlė galvos.

Четвъртата планета беше планетата на един бизнесмен. Тоя човек беше толкова зает, че дори не дигна глава, когато малкият принц пристигна.

— Laba diena, — pasisveikino mažasis princas. — Jūsų cigaretė užgesusi.

— Добър ден — каза малкият принц. — Цигарата ви е угаснала.

— Trys ir du — penki. Penki ir septyni — dvylika. Dvylika ir trys — penkiolika. Penkiolika ir septyni — dvidešimt du. Dvidešimt du ir šeši — dvidešimt aštuoni. Neturiu kada jos užsidegti. Dvidešimt šeši ir penki — trisdešimt vienas. Ok! Taigi iš viso — penki šimtai vienas milijonas šeši šimtai dvidešimt du tūkstančiai septyni šimtai trisdešimt vienas.

— Три и две правят пет. Пет и седем — дванадесет. Дванадесет и три — петнадесет. Добър ден. Петнадесет и седем — двадесет и две. Двадесет и две и шест — двадесет и осем. Нямам време да я запаля отново. Двадесет и шест и пет — тридесет и едно. Уф! Това значи прави петстотин и един милион шестстотин двадесет и две хиляди седемстотин и тридесет и едно.

— Penki šimtai milijonų ko?

— Петстотин милиона какво?

— Kaip? Tu dar čia? Penki šimtai vienas milijonas… Nebeprisimenu… Turiu tiek darbo! Aš rimtas žmogus, neleidžiu laiko plepalams! Du ir penki — septyni…

— А? Ти още ли си тук? Петстотин и един милион… не зная вече какво… толкова много работа имам! Аз съм сериозен човек, не се забавлявам с празни приказки! Две и пет — седем…

— Penki šimtai vienas milijonas ko? — pakartojo mažasis princas, kuris niekada gyvenime nepamiršdavo ko klausęs.

— Петстотин и един милион — какво? — повтори малкият принц, който никога през живота си не оставяше да не му отговорят на някой въпрос, щом веднъж го бе задал.

Verslininkas pakėlė galvą:

Бизнесменът дигна глава:

— Jau penkiasdešimt ketverius metus gyvenu šioje planetoje ir buvau sutrukdytas tik tris kartus. Pirmą kartą, prieš dvidešimt dvejus metus, pas mane dievaižin iš kur atskrido karkvabalis. Jis kėlė siaubingą triukšmą, ir tada aš padariau keturias sudėties klaidas.

— За петдесет и четири години, откак живея на тая планета, безпокоили са ме само три пъти. Първия път преди двадесет и две години, беше един бръмбар, паднал кой знае отде. Той дигаше наоколо си ужасен шум и аз направих четири грешки в една сметка.

Antrąkart, prieš vienuolika metų, mane buvo ištikęs reumato priepuolis. Aš mažai mankštinuosi. Neturiu kada tinginiauti. Aš rimtas žmogus. Trečią kartą… štai dabar! Regis, sakiau penki šimtai vienas milijonas…

Втория път беше преди единадесет години от един пристъп на ревматизъм. Аз не правя упражнения. Нямам време да се разхождам. Аз съм сериозен човек. Третия път… ето на, сега! Та, казах, значи петстотин и един милиона…

— Milijonas ko?

— Милиона — какво?

Pagaliau supratęs, kad mažylis neatstos nuo jo, verslininkas atsakė:

Бизнесменът разбра, че няма никаква надежда за спокойствие.

— Milijonas tų daikčiukų, kuriuos mes kartais matome danguje.

— Милиони от ония мънички неща, които се виждат понякога в небето.

— Musių?

— Мухи ли?

— Ne musių. Mažų spindinčių daikčiukų.

— Не, не, мънички неща, които блестят.

— Bičių?

— Пчели ли?

— Ne bičių. Mažų sidabrinių daikčiukų, žadinančių dykaduoniams svajones. Bet aš rimtas žmogus! Aš neturiu kada tuščiai svajoti.

— Не, не. Мънички златни неща, за които мечтаят мързеливците. Ала аз — аз съм сериозен. Аз нямам време да мечтая.

— A, žvaigždžių?

— А! Звезди ли?

— Na, taip. Žvaigždžių.

— Точно тъй, звезди.

— O ką tu veiki su tais penkiais šimtais milijonų žvaigždžių?

— Е, какво правиш ти с петстотин милиона звезди?

— Penki šimtai vienas milijonas šeši šimtai trisdešimt viena. Aš rimtas žmogus, mėgstu tikslumą.

— Петстотин и един милиона шестстотин двадесет и две хиляди седемстотин и тридесет и една. Аз съм сериозен човек, аз съм точен.

— Ir ką tu veiki su tomis žvaigždėmis?

— И какво правиш с тия звезди?

— Ką aš veikiu su jomis?

— Какво правя ли?

— Taip.

— Да.

— Nieko. Aš jas turiu.

— Нищо. Притежавам ги.

— Tu turi žvaigždes?

— Притежаваш звездите ли?

— Taip.

— Да.

— Bet aš jau mačiau karalių, kuris…

— Но аз видях вече един цар, който…

— Karaliai nieko neturi. Jie tik kam nors „viešpatauja“. Tai visai kas kita.

— Царете не притежават. Те само „царуват“ над другите. Това е съвсем различно.

— O kas tau iš to, kad turi žvaigždes?

— А за какво ти е да притежаваш звездите?

— Esu turtingas.

— За да бъда богат.

— O kas tau iš to, kad esi turtingas?

— А за какво ти е да си богат?

— Galiu nusipirkti kitų žvaigždžių, jeigu kas nors jų atranda.

— Ако някой намери други звезди, да ги купувам.

„Šitas vyras, — tyliai pagalvojo mažasis princas, — samprotauja beveik kaip mano girtuoklis“.

„Тоя пък — рече си малкият принц — разсъждава горе-долу като пияницата.“

Tačiau klausinėjo toliau:

Въпреки това той зададе още въпроси:

— Kaip galima turėti žvaigždes?

— Как може да се притежават звездите?

— O jos kieno? — suirzęs atsikirto verslininkas.

— Чии са те? — отвърна намусено бизнесменът.

— Nežinau. Niekieno.

— Не зная. Ничии.