Iš anglų kalbos vertė Pranas Bieliauskas.

Преведе от френски Константин Константинов

LEONUI VERTUI

НА ЛЕОН ВЕРТ

Atsiprašau vaikų, kad šią knygą skyriau suaugusiam žmogui. Turiu rimtą pasiteisinimą: tas suaugęs žmogus — mano geriausias draugas pasaulyje. Turiu ir kitą pasiteisinimą: tas suaugęs žmogus viską supranta, net vaikiškas knygas. Turiu ir trečią pasiteisinimą: tas suaugęs žmogus gyvena Prancūzijoje, kenčia alkį ir šaltį. Jam labai reikia paguodos.

Моля децата да ми простят, че посвещавам тая книга на възрастен човек. Имам сериозно извинение за това: тоя възрастен човек е най-добрият ми приятел в света. Имам и друго извинение: тоя възрастен човек може да разбира всичко, дори и книгите за деца. Имам и трето извинение: тоя възрастен човек живее във Франция и търпи там глад и студ. Той наистина има нужда да бъде утешен.

Jei visų šių pasiteisinimų nepakanka, tada skiriu šią knygą vaikui, iš kurio tas žmogus išaugo. Visi suaugusieji kadaise buvo vaikai. (Deja, tai prisimena tik nedaugelis.) Tad taisau paskyrimą:

Ако всички тия извинения не са достатъчни, тогава искам да посветя тая книга на детето, което тоя възрастен човек е бил някога. Всички възрастни хора са били най-напред деца. (Но малцина от тях си спомнят това.) И така, поправям посвещението си:

LEONUI VERTUI, KAI JIS BUVO MAŽAS BERNIUKAS

НА ЛЕОН ВЕРТ, КОГАТО Е БИЛ МАЛКО МОМЧЕ

I

I

Kartą, kai man buvo šešeri, knygoje apie pirmykščią girią, pavadintoje Šiaip pasakojimai, pamačiau nuostabų paveikslėlį. Ten buvo nupieštas smauglys, ryjantis kažkokį žvėrį. Štai to piešinio kopija.

Когато бях на шест години, видях веднъж в някаква книга за Девствения лес, която се наричаше „Преживени случки“, една великолепна картина. Картината изобразяваше една змия боа, която гълта някакво диво животно. Ето копие от рисунката.

Knygoje buvo parašyta: „Smaugliai praryja visą savo auką nekramtydami, užtat jie negali nė krustelėti ir pusę metų miega ją virškindami“.

В книгата се казваше: „Змиите боа поглъщат плячката си цяла, без да я сдъвкват. След това не могат да помръднат и шест месеца спят, през което време храната им се смила.“

Tada daug mąsčiau apie džiunglių nuotykius ir galiausiai spalvotu pieštuku man pavyko nupaišyti savo pirmąjį piešinį. Piešinį numeris 1. Jis atrodė taip:

Тогава дълго мислих за приключенията в джунглите и успях и аз да направя с цветен молив първата си рисунка. Моята рисунка номер 1. Тя беше такава:

Savo šedevrą parodžiau suaugusiems žmonėms ir paklausiau, ar jiems mano piešinys baisus.

Показах прекрасното си произведение на възрастните и ги попитах дали моята рисунка не им вдъхва страх.

Jie atsakė:
— Kodėl skrybėlė turėtų būti baisi?

Те ми отговориха: „Че защо една шапка ще вдъхва страх?“

Bet aš buvau nupiešęs ne skrybėlę, o smauglį, kuris virškina dramblį. Tada nupiešiau vidų, kad suaugusieji galėtų suprasti. Jiems visada reikia paaiškinti. Mano piešinys numeris 2 atrodė taip:

Моята рисунка не изобразяваше шапка. Тя изобразяваше една змия боа, която бе глътнала и смилаше слон. Тогава нарисувах вътрешността на змията боа, та да могат възрастните да разберат. На тях винаги трябва да им обясняваш. Моята рисунка номер 2 беше такава:

Suaugusieji man patarė nepiešti smauglių nei iš išorės, nei iš vidaus, o verčiau domėtis geografija, istorija, aritmetika ir gramatika. Todėl būdamas šešerių atsisakiau puikios dailininko karjeros.

Възрастните ме посъветваха да не рисувам змиите боа, както те изглеждат отвън и отвътре, и да се занимавам с география, с история, със смятане и с граматика. Ето как, още когато бях шестгодишен, изпуснах великолепното поприще на художник.

Patyręs nesėkmę su piešiniais numeris 1 ir numeris 2, labai nusiminiau. Suaugusieji niekad nieko nesupranta patys, o vaikams pabosta visą laiką jiems aiškinti ir aiškinti…

Бях обезсърчен от неуспеха на моята рисунка номер 1 и на рисунката си номер 2. Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.

Tad turėjau rinktis kitą profesiją ir išmokau vairuoti lėktuvus. Apskridau jais beveik visą pasaulį. Ir geografija man iš tikrųjų labai pravertė.

Така че трябваше да си избера друг занаят и се научих да управлявам самолети. Летял съм по малко навсякъде из света. И вярно е, че географията много ми послужи.

Aš įstengdavau iš pirmo žvilgsnio atskirti Kiniją nuo Arizonos. Tai labai naudinga, jei pasiklysti naktį.

От пръв поглед можех да различавам Китай от Аризона. Това е много полезно, ако човек се заблуди нощем.

Per savo gyvenimą man teko be galo daug bendrauti su begale rimtų žmonių. Aš ilgai gyvenau tarp suaugusiųjų. Prisižiūrėjau į juos iš labai arti, bet mano nuomonė apie juos ne kaži kiek pagerėjo.

През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастни хора. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не ме накара да имам по-хубаво мнение за тях.

Kai sutikdavau suaugusįjį, kuris man atrodydavo truputį nuovokesnis už kitus, išbandydavau jį savo piešiniu numeris 1, kurį išsaugojau. Norėdavau sužinoti, ar tas žmogus iš tikrųjų ką nutuokia.

Когато срещнех някой възрастен, който ми се струваше, че разбира малко повече, аз го проверявах с рисунката си номер 1, която бях запазил. Исках да зная дали той наистина е способен да разбира.

Bet visada išgirsdavau tą patį atsakymą: „Tai skrybėlė“.

Но всякога ми се отговаряше: „Това е шапка“.

Todėl daugiau nebesikalbėdavau su juo nei apie smauglius, nei apie pirmykščias girias, nei apie žvaigždes. Nusileisdavau iki jo lygio, ir mudu šnekėdavomės apie bridžą, golfą, politiką ir kaklaraiščius. Ir tas suaugėlis būdavo labai laimingas susipažinęs su tokiu protingu žmogumi…

Тогава аз не му приказвах нито за змии боа, нито за девствени гори, нито за звезди. Приспособявах се към него. Приказвах му за бридж, за голф, за политика и за вратовръзки. И възрастният биваше много доволен, че се е запознал със също такъв разсъдителен човек.

II

II

Taip ir gyvenau vienas, neturėdamas su kuo pasišnekėti iš širdies, kol prieš šešerius metus Sacharos dykumoje įvyko avarija.

Живях така сам, без да имам с кого да разговарям истински, докато преди шест години ми се случи едно принудително кацване в Сахарската пустиня.

Kažkas sulūžo mano lėktuvo variklyje. Su manimi nebuvo nei mechaniko, nei keleivių, ir aš nusprendžiau pamėginti jį sutaisyti pats, nors manęs laukė sunkus darbas.

Нещо се бе счупило в мотора на самолета ми. И тъй като нямах нито механик, нито пътници, приготвях се да извърша сам една трудна поправка.

Man tai buvo gyvybės ar mirties klausimas. Geriamojo vandens turėjau vos vienai savaitei.

За мене това беше въпрос на живот или смърт. Имах вода за пиене едва за осем дни.

Pirmąjį vakarą užmigau ant smėlio už tūkstančio mylių nuo žmonių gyvenamos vietos. Jaučiausi vienišesnis nei viduryje vandenyno ant plausto plūduriuojantis jūreivis, išsigelbėjęs iš skęstančio laivo.

И така, първата вечер заспах върху пясъка, далеч на хиляда мили от каквото и да е населено място. Бях откъснат от света повече, отколкото някой корабокрушенец върху сал сред океана.

Todėl galite įsivaizduoti, kaip nustebau, kai auštant mane pažadino keistas plonytis balselis. Jis tarė:

Представете си моята изненада на заранта, когато едно странно гласче ме събуди. То каза:

— Prašau… nupiešk man avelę.

— Моля… нарисувай ми една овца!

— Ką?

— Какво?

— Nupiešk man avelę…

— Нарисувай ми една овца…

Pašokau, tarsi į mane būtų trenkęs žaibas. Pasitryniau akis. Gerai apsižvalgiau aplink. Ir pamačiau mane rimtai stebintį nepaprastą mažą berniuką.

Аз скочих на нозе, като че ме бе треснала мълния. Потърках добре очите си. Погледнах внимателно наоколо си. И видях едно необикновено момченце, което се взираше сериозно в мене.

Štai geriausias jo portretas, kurį vėliau man pavyko nupiešti.

Ето най-хубавия негов портрет, който по-късно можах да нарисувам.

Mano piešinys, žinoma, žavumu nė kiek neprilygsta modeliui. Tačiau aš nekaltas. Kai buvau šešerių, suaugusieji man atmušė bet kokį norą tapti dailininku, ir aš nieko daugiau neišmokau piešti, tik smauglius iš vidaus ir iš išorės.

Но, разбира се, моята рисунка съвсем не е тъй пленителна, както бе моделът. Не съм виновен аз за това. Още когато бях шестгодишен, възрастните ме бяха обезсърчили в попрището ми на художник и аз не се научих да рисувам нищо друго освен змиите боа, както изглеждат отвън и отвътре.

Tad išpūtęs iš nuostabos akis žiūrėjau į netikėtą vaiduoklį. Nepamirškit, kad buvau atsidūręs už tūkstančio mylių nuo bet kokios gyvenamos vietos. Tačiau mano mažylis neatrodė nei išklydęs iš kelio, nei mirtinai pavargęs, nei mirštantis iš alkio, troškulio ar baimės.

Така че с разширени от учудване очи гледах това видение. Не забравяйте, че бях на хиляда мили далеч от всяко населено място. Ала моето момченце не ми изглеждаше нито заблудено, нито че умира от умора, нито че умира от глад, нито че умира от жажда, нито че умира от страх.

Ir nė kiek nebuvo panašus į vaiką, Štai geriausias jo portretas, kurį vėliau man pavyko nupiešti pasiklydusį dykumos viduryje, už tūkstančio mylių nuo bet kokios gyvenamos vietos. Galop atgavęs žadą paklausiau:

То съвсем не приличаше на загубено сред пустинята дете, далеч на хиляда мили от всяко населено място. Най-сетне, когато можах да проговоря, аз му казах:

— Bet… ką tu čia veiki?

— А… какво правиш ти тук?

Ir tada jis vėl tyliai, bet labai rimtai pakartojo:

И тогава тихичко, като че казваше нещо твърде сериозно, то ми повтори:

— Prašau… nupiešk man avelę.

— Моля, нарисувай ми една овца…

Kai viskas taip paslaptinga ir stulbinama, nedrįsti spyriotis. Nors ir kaip man tai atrodė kvaila čia, už tūkstančio mylių nuo gyvenamųjų vietovių ir per plauką nuo mirties, išsiėmiau iš kišenės popieriaus lapą ir automatinį plunksnakotį.

Когато загадката е много внушителна, не смееш да не се подчиниш. Колкото безсмислено да ми изглеждаше това — далеч на хиляда мили от всички населени места и заплашен от смъртна опасност, — аз все пак извадих от джоба си лист хартия и писалка.

Bet staiga prisiminęs, kad mokykloje man daugiausia teko mokytis geografijos, istorijos, aritmetikos ir gramatikos, mažyliui atsikirtau (net piktokai), kad nemoku piešti. Jis atsakė:

Но като си спомних, че съм учил най-много география, история, смятане и граматика, казах на момченцето (с малко лошо настроение), че не умея да рисувам. То ми отговори:

— Nesvarbu. Nupiešk man avelę.

— Нищо. Нарисувай ми една овца.

Kadangi niekad nebuvau piešęs jokios avelės, nupiešiau jam vieną iš dviejų piešinėlių, kurie man išeidavo: smauglį iš išorės. Ir labai nustebau, kai mažylis sušuko:

Но тъй като никога не бях рисувал овца, направих му една от двете рисунки, които единствено можех да рисувам. Рисунката на боа, както изглежда отвън. И се смаях, когато чух, че момченцето ми отговори:

— Ne! Ne! Nenoriu dramblio smauglyje! Smauglys labai pavojingas, o dramblys labai gremėzdiškas. Ten, kur aš gyvenu, viskas labai maža. Aš noriu avelės. Nupiešk man avelę.

— Не! Не! Не ща слон в боа. Боата е много опасно нещо, а слонът заема много място. Там при мене всичко е много мъничко. Трябва ми овца. Нарисувай ми една овца.

Ir aš nupiešiau.

И аз нарисувах.

Mažylis atidžiai pažiūrėjo, paskui tarė:

То погледна внимателно и рече:

— Ne! Šita jau labai serga. Nupiešk kitą.

— Не! Тая овца е тежко болна. Нарисувай друга.

Ir aš nupiešiau.

Аз нарисувах друга.

Mano bičiulis švelniai ir atlaidžiai nusišypsojo.

Моят приятел се усмихна мило, със снизхождение:

— Argi tu nematai, kad čia ne avelė, o avinas? Ji su ragais.

— Ти сам виждаш… Това не е овца, а овен. Има рога…

Tad aš dar sykį perpiešiau savo piešinį.

Отново поправих рисунката си.

Bet jis atmetė jį kaip ir ankstesnius.

Но както предишните, той не прие и тая:

— Šita per sena. Aš noriu tokios avelės, kuri ilgai gyventų.

— Тази е много стара. Искам овца, която да живее дълго.

Tada, praradęs kantrybę — mat norėjau kuo greičiau pradėti ardyti variklį, — pakeverzojau štai tokį piešinį.

Тогава, изгубил търпение, тъй като бързах да довърша разглобяването на мотора, аз надрасках тая рисунка.

Ir pareiškiau:

И отсякох:

— Tai dėžė. Avelė, kurios tu nori, viduj.

— Това е сандъкът. Овцата, която искаш, е вътре.

Tačiau labai nustebau pamatęs, kad staiga mano jaunojo teisėjo veidas nušvito:

И много се изненадах, когато видях, че лицето на моя млад съдник светна:

— Kaip tik tokios aš ir norėjau! Kaip manai, ar ši avelė ėda daug žolės?

— Тъкмо това исках! Мислиш ли, че за тая овца ще трябва много трева?

— Kodėl klausi?

— Защо?

— Nes ten, kur aš gyvenu, viskas labai maža…

— Защото там, при мене, всичко е съвсем мъничко…

— Žinoma, jai užteks. Aš tau padovanojau labai mažą avelę.

— Сигурно ще й стигне. Аз ти дадох съвсем малка овца.

Jis pasilenkė prie piešinio:
— Ne tokią jau mažą… Žiūrėk! Ji užmigo…

Той наведе глава над рисунката.
— Не е толкова малка… Я гледай! Тя е заспала…

Taip aš susipažinau su mažuoju princu.

Ето тъй се запознах с малкия принц.

III

III

Labai ilgai nesupratau, iš kur jis atsirado. Mažasis princas mane apibėrė klausimais, bet manųjų, regis, negirdėjo.

Трябваше ми доста време, за да разбера отде бе дошел той. Малкият принц, който ми задаваше много въпроси, като че никога не чуваше моите.

Viską pamažu sužinojau tik iš netyčia ištartų jo žodžių. Sakykim, pirmą kartą pamatęs mano lėktuvą (lėktuvo aš nepiešiu, man tai būtų pernelyg sunku), jis paklausė:

Само случайно казани думи ми разкриха постепенно всичко. Така, когато за пръв път видя моя самолет (аз не мога да изрисувам моя самолет, за мене това е много сложна рисунка), той ме попита:

— Koks čia daiktas?

— Какво е това нещо?

— Tai ne daiktas. Jis skrenda. Čia lėktuvas. Mano lėktuvas.

— Това не е „нещо“. То хвърчи. То е самолет. Моят самолет.

Ir išdidžiai jam pareiškiau, kad moku skraidyti. Tada jis sušuko:

И се чувствувах горд, като му казах, че летя. Тогава той извика:

— Kaip? Tu nukritai iš dangaus?

— Как! Ти си паднал от небето!

— Taip, — kukliai atsakiau.

— Да — отвърнах скромно аз.

— Ak, kaip keista!..

— Ах! Че е смешно…

Ir mažasis princas taip skambiai nusikvatojo, kad labai susierzinau: aš noriu, jog į mano nelaimes būtų žiūrima rimtai. Paskui jis pridūrė:

Малкият принц се разсмя тъй хубаво, че много ме раздразни. Аз искам моите нещастия да бъдат приемани сериозно. Сетне добави:

— Vadinasi, tu irgi nusileidai iš dangaus? Iš kokios planetos?

— Значи и ти идеш от небето! От коя планета си?

Tada man nušvito jo pasirodymo čia paslaptis, ir aš staiga paklausiau:

Веднага съзрях един проблясък около загадката на неговото присъствие и тутакси го попитах:

— Tai tu čia atkeliavai iš kitos planetos?

— Ти значи идеш от друга планета?

Bet jis neatsakė. Tik tyliai linguodamas galvą žiūrėjo į mano lėktuvą:

Но той не ми отговори. Той поклащаше лекичко глава, като гледаше самолета ми:

— Aišku, tokiu daiktu tu negalėjai atskristi iš labai toli…

— Право е, че с това нещо ти не би могъл да дойдеш много отдалеч…

Jis ilgai kažką galvojo. Paskui išsiėmė iš kišenės mano avelę ir susimąstęs ėmė apžiūrinėti savo lobį.

И се вдълбочи в размисъл, който продължи много. После извади от джоба си моята овца и потъна в съзерцание на съкровището си.

Galite įsivaizduoti, kokį smalsumą jis man sužadino puse lūpų prasitardamas apie „kitas planetas“. Todėl pamėginau sužinoti daugiau.

Можете да си представите колко съм бил заинтригуван от тая полуизповед за „другите планети“. И затова се помъчих да узная нещо повече:

— Iš kur tu atsiradai, mažyli? Kur tavo namai? Kur tu nori nusinešti mano avelę?

— Отде идеш ти, мило мое? Де е това „там при мене“? Де искаш да занесеш моята овца?

Ilgokai galvojęs, jis atsakė:

След кратко мълчание, през което размисляше, той ми отговори:

— Labai gerai, kad davei man dėžę: naktimis tai bus jos namelis.

— Хубавото на сандъка, който ми даде, е това, че нощем ще й служи за къща.

— Žinoma. Ir jei būsi geras, duosiu tau ir virvutę, kad dieną galėtum ją pririšti. Ir kuoliuką.

— Разбира се. И ако си добър, ще ти дам и една връвчица, за да я връзваш през деня. И едно колче.

Bet mano pasiūlymas mažąjį princą, regis, pribloškė.

Предложението сякаш не се хареса на малкия принц:

— Pririšti? Kokia keista mintis!

— Да я връзвам ли? Каква странна мисъл!

— Bet jeigu jos nepririši, ji nueis nežinia kur ir pasiklys.

— Ами ако не я връзваш, тя ще отиде кой знае де и ще се загуби…

Mano bičiulis vėl nusikvatojo:

Моят приятел отново избухна в смях:

— Kurgi ji, tavo manymu, gali eiti?

— Но накъде мислиш, че ще тръгне тя?

— Bet kur. Tiesiai, kur veda akys…

— Все едно накъде. Право пред себе си…

Tada mažasis princas rimtai pareiškė:

Тогава малкият принц каза сериозно:

— Tai nieko, ten, kur aš gyvenu, labai maža vietos.

— Няма значение, там при мене всичко е толкова мъничко!

Ir, regis, truputį nuliūdęs pridūrė:

И добави може би с лека тъга:

— Eidamas tiesiai, labai toli nenueisi…

— Вървиш ли право пред себе си, няма да отидеш много далеч…