Փոքրիկ իշխանը / Малкият принц — w językach ormiańskim i bułgarskim. Strona 8

Ormiańsko-bułgarska dwujęzyczna książka

Անտուան դը Սենտ-Էքզյուպերի

Փոքրիկ իշխանը

Антоан дьо Сент-Екзюпери

Малкият принц

Բայց նա չպատասխանեց: Նա ուղղակի ասաց.

Но той не отговори на въпроса ми. Той каза простичко:

— Սրտին էլ է ջուր պետք:

— Водата също тъй помага на сърцето…

Ես չհասկացա, բայց լռեցի: Ես գիտեի, որ պետք չի նրան հարցուփորձ անել:

Аз не разбрах неговия отговор, но млъкнах… Знаех, че не бива да го разпитвам.

Նա հոգնեց: Նստեց ավազի վրա: Ես նստեցի նրա կողքին: Լռեցինք: Հետո նա ասաց.

Той беше уморен. Седна. Аз седнах до него. И след кратко мълчание той добави:

— Աստղերը շատ գեղեցիկ են, որովհետև նրան վրա ինչ-որ մի տեղ կա մի ծաղիկ, թեև չի երևում…

— Звездите са хубави поради едно цвете, което не се вижда…

— Այո, իհարկե, — ասացի ես՝ նայելով լուսնի լույսով լուսավորված ալիքվող ավազին:

Аз отговорих — „разбира се“ и без да кажа нещо, погледнах гънките на пясъка, огрени от луната.

— Անապատն էլ է գեղեցիկ, — ավելացրեց Փոքրիկ իշխանը:

— Пустинята е хубава — добави той.

— Դա ճիշտ է: Ինձ անապատը միշտ էլ դուր է եկել: Նստում ես ավազաթմբի վրա՝ ոչինչ չի երևում, ոչինչ չի լսվում: Բայց էլի լռության մեջ ինչ-որ բան շողում է…

Това беше вярно. Аз винаги съм обичал пустинята. Сядаш върху някоя пясъчна дюна. Не виждаш нищо. Не чуваш нищо. И все пак нещо мълчаливо свети…

— Գիտե՞ս ինչու է անապատը լավ, — ասաց նա: — Նրա մեջ ինչ-որ տեղերում աղբյուրներ են թաքնված…

— Пустинята е хубава — каза малкият принц — от това, че някъде в нея има скрит кладенец…

Ես մնացի քարացած, հանկարծ հասկացա, թե ինչ է նշանակում ավաից բխող խորհրդավոր լույսը: Մի ժամանակ, երբ ես փոքրիկ տղա էի, ապրում էի մի հին, շատ հին տան մեջ: Պատմում էին, թե այդ տանը գանձ կա թաքցրած: Հասկանալի է, որ այդպես էլ այդ գանձը ոչ ոք չգտավ, գուցե ոչ ոք երբեք էլ չէր փնտրել այն: Բայց դրա պատճառով տունը ոնց որ կախարդված լիներ: Այդ տունն իր սրտում գաղտնիք ուներ պահած…

Аз се изненадах, като разбрах изведнъж отде идеше тая тайнствена светлина на пясъка. Когато бях малко момченце, живеех в една старинна къща, за която поверието казваше, че в нея има заровено имане. Разбира се, никой никога не можа да го намери, нито може би го е и потърсил. Но то омагьосваше цялата къща. Моята къща криеше в дъното на сърцето си една тайна…

— Այո, — ասացի ես: — Լինի դա տուն, աստղ կամ անապատ, դրանց ամե-

— Да — казах аз на малкия принц, — все едно дали се отнася за къща или за звездите, или за пустинята: онова, което им дава красота, е невидимо!

— Ես շատ ուրախ եմ, որ դու համաձայն ես իմ բարեկամ աղվեսի հետ, — արձագանքեց Փոքրիկ իշխանը:

— Доволен съм — каза той, — че си съгласен с моята лисица!

Հետո նա քնեց: Ես նրան առա ձեռքերիս վրա ու շարունակեցի ճամփան: Ես հուզված էի: Ինձ թվում էր, թե փխրուն մի գանձ եմ տանում: Ինձ թվում էր, որ մեր Երկրի վրա նրանից ավելի փխրուն բան չկա:

Тъй като малкият принц заспиваше, аз го взех на ръце и отново тръгнах. Бях развълнуван. Струваше ми се, че нося крехко съкровище. Струваше ми се дори, че на Земята няма нищо по-крехко.

Լուսնի լույսի տակ ես նայեցի նրա գունատ ճակատին, իրար միացած թարթիչներին, մազերի ոսկե փնջերին, որոնց հետ խաղում էր քամին, և ասում էի ինքս ինձ, որ այս բոլորը միայն պատյանն է: Ամենագլխավորը այն է, որ հասարակ աչքերով չես տեսնի…

Гледах под лунната светлина това бледо чело, тия затворени очи, тия кичури коси, полюшвани от вятъра, и си казвах: „Това, което виждам, е само обвивка. Най-важното е невидимо.“

Նրա կիսաբաց շրթունքները ժպիտից շարժվեցին, և ես ինձ ասացի էլի. «Ամենահուզիչ բանը այս քնած Փոքրիկ իշխանի մեջ ծաղկի նկատմամբ նրա հավատարմությունն է, այն վարդի կերպարը, որը կանթեղի նման շողում է նրա մեջ նույնիսկ այն ժամանակ, երբ նա քնած է»: Եվ ես հասկացա, որ նա ավելի փխրուն է, քան թվում է: Կանթեղը պետք է պահպանել. քամու պոռթկումից այն կարող է հանգչել:

И тъй като полуотворените му устни очертаха една смътна усмивка, аз си казах още: „Онова, което толкова ме вълнува в тоя малък спящ принц, то е неговата вярност към едно цветче, то е образът на розата, която свети в него като пламък на лампа, дори когато той спи…“ И усещах, че той е още по-крехък. Трябва добре да пазим лампите: един повей на вятъра може да ги угаси…

Այդպես ես գնացի և լուսադեմին հասա ջրհորին:

И вървейки така, призори намерих кладенеца.

XXV

XXV

— Մարդիկ ճեպընթաց գնացքներ են նստում, բայց իրենք էլ չեն հասկանում, թե ինչ են փնտրում, — ասաց Փոքրիկ իշխանը: — Դրա համար էլ նրանք հանգիստ չունեն և մեկ այս, մեկ այն կողմ են նետվում…

— Хората — каза малкият принц — се пъхат в бързите влакове, но не знаят вече какво търсят. И затова почват да се движат, но се въртят в кръг…

Հետո ավելացրեց.

И добави:

— Եվ իզուր…

— Напразно…

— Այն ջրհորը, որ մենք գտանք, նման չէր Սահարայի մյուս ջրհորներին: Սովորաբար ջրհորներն այստեղ ուղղակի ավազի մեջ փորված փոսեր են: Դա մի իսկական գյուղական ջրհոր էր: Բայց մոտերքում ոչ մի գյուղ չկար, և ես մտածեցի, թե այդ բոլորը տեսնում եմ երազում:

Кладенецът, до който бяхме стигнали, не приличаше на сахарските кладенци. Сахарските кладенци са обикновени дупки, изкопани в пясъка. Тоя приличаше на селски кладенец. Но тук нямаше никакво село и мен ми се стори, че сънувам.

— Ի՜նչ տարօրինակ է, — ասացի ես Փոքրիկ իշխանին, —այստեղ ամեն ինչ պատրաստել են՝ և՛ չարխը, և՛ դույլը, և՛ պարանը:

— Чудно нещо — казах аз на малкия принц, — всичко е готово: и чекръкът, и кофата, и въжето…

Նա ծիծաղեց, ձեռք տվեց պարանին, և սկսեց չարխը պտտել: Եվ չարխը ճռճռաց հին հողմաղացի նման, որը երկար ժամանակ քամի չլինելու պատճառով ժանգոտվել էր…

Той се засмя, пипна въжето, завъртя чекръка. И чекръкът заскрибуца като някой стар ветропоказател, който отдавна не е бил въртян от вятъра.

— Լսո՞ւմ ես, — ասաց Փոքրիկ իշխանը: — Մենք ջրհորին արթնացրինք, և նա երգեց…

— Чуваш ли — рече малкият принц, — ние събудихме тоя кладенец и той пее…

Ես վախենում էի, թե նա կհոգնի:

Аз не исках малкия принц да се изморява:

— Ջուրը ես ինքս կհանեմ, — ասացի, — քեզ համար դժվար կլինի:

— Остави ме аз да въртя — казах му аз, — много е тежко за тебе.

Ես դանդաղ դուրս քաշեցի դույլը և զգուշորեն դրեցի ջրհորի քարե եզրին: Իմ ականջներում հնչում էր չարխի ճռճռան երգը, դույլի մեջ ջուրը դեռ ծփում էր, և նրա մեջ թրթռում էին արևի շողքերը:

Изкарах бавно кофата до ръба на кладенеца. И я закрепих там здраво. Песента на чекръка продължаваше в ушите ми, а във водата, която още трептеше, виждах как трепти слънцето.

— Ես ուզում եմ այդ ջրից մի կում անել, — շշնջաց Փոքրիկ իշխանը: — Տուր մի քիչ խմեմ…

— Жаден съм тъкмо за тая вода — каза малкият принц, — дай ми да пия…

Եվ ես հասկացա, թե նա ինչ էր փնտրում:

И аз разбрах какво бе търсил той!

Ես դույլը մոտեցրի նրա շրթունքներին: Նա խմում էր աչքերը փակ: Նրա համար դա ոնց որ ամենագեղեցիկ խնջույքը լիներ: Դա հասարակ ջուր չէր: Այդ ջուրը ծնվել էր աստեղրի տակով անցնող երկար ճանապարհից, չարխի ճռճռոցից և իմ ձեռքերի ճիգից: Դա կարծես նվեր էր սրտի համար:

Дигнах кофата до устните му. Той пи със затворени очи. Това беше приятно, като празник. Тая вода беше нещо съвсем различно от обикновената вода за пиене. Тя се бе родила от дългия вървеж под звездите, от песента на чекръка, от усилията на ръцете ми. Тя беше благодатна за сърцето, като подарък.

Երբ ես փոքրիկ էի, ինձ համար այդպես շողում էին Սուրբ Ծննդյան տոնի նվերները՝ տոնածառի մոմերի փայլով, երգեհոնի կեսգիշերային նվագով և մեղմ ու հարազատ ժպիտներով:

Когато бях малко момченце светлината от коледната елха, музиката от среднощната църковна служба, нежността на усмивката, — всичко това правеше моя коледен подарък лъчезарен.

— Քո մոլորակի վրա, — ասաց Փոքրիկ իշխանը, — մարդիկ մի պարտեզում հինգ հազար վարդ են աճեցնում… և չեն գտնում այն, ինչ փնտրում են…

— Хората, между които живееш ти — каза малкият принц, — отглеждат пет хиляди рози в една и съща градина… и не намират онова, което търсят…

— Չեն գտնում, — համաձայնեցի ես:

— Не го намират — отговорих аз.

— Մինչդեռ այն, ինչ նրանք փնտրում են, կարելի է գտնել ամեն մի վարդի մեջ, մի կում ջրի մեջ…

— И все пак онова, което търсят, може да се намери в една-единствена роза или в малко вода…

— Այո՛, իհարկե, — համաձայնեցի ես:

— Разбира се — отговорих аз.

Եվ Փոքրիկ իշխանն ասաց.

И малкият принц добави:

— Բայց աչքերը կույր են: Հարկավոր է սրտով փնտրել:

— Но очите са слепи! Човек трябва да търси със сърцето си.

Ես ջուր խմեցի: Շնչելը հեշտ էր: Լուսադեմին ավազը մեղրի նման ոսկեգույն է դառնում: Եվ ես դրանից էլ էի երջանիկ: Ինչո՞ւ պիտի ես տխրեի…

Аз пих вода. Дишах добре. Призори пясъкът има цвят на мед. Чувствувах се щастлив от тоя цвят на мед. Защо би трябвало да ми бъде тъжно…

— Դու պիտի խոսքիդ տերը լինես, — նորից նստելով իմ կողքին՝ զուսպ ասաց Փոքրիկ իշխանը:

— Трябва да изпълниш обещанието си — каза ми тихичко малкият принц, който отново бе седнал до мене.

— Ո՞ր խոսքի:

— Какво обещание?

— Հիշո՞ւմ ես, դու խոստացար… իմ գառնուկի համար դնչկալ… Չ՝՞ որ իմ ծաղկի համար պատասխանատու եմ:

— Нали знаеш… един намордник за овцата ми… аз съм отговорен за онова цветче!

Ես գրպանիցս հանեցի իմ գծանկարները: Փոքրիկ իշխանը նայեց ու ծիծաղեց:

Извадих от джоба скицника си. Малкият принц го видя и каза разсмян:

— Քո բաոբաբները կաղամբի նման են:

— Я, какви са твоите баобаби, те приличат май на зелки…

Իսկ ես դեռ պարծենում էի իմ բաոբաբներով:

— О-о!
А пък аз толкова се гордеех с моите баобаби!

— Իսկ քո աղվեսի ականջները… ոնց որ եղջյուրներ լինեն: Եվ այնքա՜ն էլ երկար են:

— А лисицата ти… ушите й… те май приличат на рога… и са толкова дълги!

Եվ նա նորից ծիծաղեց.

И пак се разсмя.

— Դու իրավացի չես, բարեկամ՛ս: Չէ՞ որ ես երբեք նկարել չեմ իմացել, բացի վիշապօձերից, որ նկարում էի ներսից ու դրսից:

— Ти си несправедливо, мило мое, аз не можех да рисувам нищо друго освен змии боа — както изглеждат отвън и отвътре.

— Դե ոչինչ, — հանգստացրեց նա ինձ, — երեխաները այդպես կհասկանան:

— О-о! — рече той. — И така е добре, децата знаят.

Եվ ես դնչկալ նկարեցի գառնուկի համար: Ես նկարը տվեցի Փոքրիկ իշխանին, ու սիրտս ճմլվեց:

Аз изрисувах с молив един намордник. И като го давах на малкия принц, сърцето ми се сви.

— Դու ինչ-որ բան մտածեցիր, բայց ինձ չես ասում…

— Ти имаш някакви планове, които аз не зная…

Բայց նա չպատասխանեց:

Но той не ми отговори.

— Գիտե՞ս, — ասաց նա, — վաղը մի տարին կլրանա, ինչ ես ընկել եմ ձեզ մոտ՝ երկրագնդի վրա…

Той ми каза:
— Знаеш ли, утре ще стане една година, откак паднах на земята…

Եվ լռեց: Հետո նա ավելացրեց.

Сетне помълча и рече:

— Ես այստեղ մոտերքում եմ ընկել…

— Паднах съвсем близо оттук…

Եվ կարմրեց:

И се изчерви.

Եվ նորից, աստված գիտե թե ինչու, նորից սրտիս վրա ինչ-որ բան ծանրացավ:

И отново, без да разбирам защо, усетих странна тъга.

Այնուամենայնիվ, ես հարցրի.
— Ուրեմն մի շաբաթ առաջ, այն առավոտ, երբ մենք ծանոթացանք, պատահական չէր, որ դու մեն-մենակ թափառում էիր այս կողմերում՝ մարդկանց բնակավայրերից հազարավոր կիլոմետրեր հեռու: Դու ուզում ես վերադառնալ այնտեղ, ուր ընկել էիր այն ժամանակ:

Но хрумна ми един въпрос:
— Значи не беше случайно, че в оная сутрин преди осем дни ти се разхождаше така, съвсем самичък, далеч на хиляда мили от всички населени области! Върна се пак там, дето си паднал?

Փոքրիկ իշխանը ավելի կարմրեց:

Малкият принц отново се изчерви.

Եվ ես անվճռական շարունակեցի.

А аз добавих с колебание:

— Գուցե այդ նրա համար, որ լրանում է տարի՞ն…

— Може би поради годишнината?

Եվ նորից նա կարմրեց: Նա չպատասխանեց իմ ոչ մի հարցին, բայց չէ՞ որ երբ կարմրում ես, այդ նշանակում է «այո», այդպես չէ՞…

Малкият принц пак се изчерви. Той не отговаряше нищо на въпросите, но когато човек се изчервява, това означава „да“, нали?

— Ես սարսափում եմ, — հառաչելով սկսեցի ես:

— Ах! — казах му аз. — Страх ме е…

Բայց նա ասաց.

Но той ми отговори:

— Արդեն ժամանակն է, որ դու գործի անցնես: Գնա քո մեքենայի մոտ: Ես քեզ այստեղ կսպասեմ: Արի վաղը երեկոյան:

— Сега ти трябва да работиш. Трябва да отидеш при машината си. Аз ще те чакам тук. Ела утре вечер…

Սակայն ես չհանգստացա: Ես հիշեցի աղվեսին: Երբ թողնում ես, որ քեզ ընտելացնեն, հետո դրա համար կարող է և լաս:

Но аз не бях успокоен. Спомних си за лисицата. Оставиш ли се да те опитомят, има опасност да поплачеш…

XXVI

XXVI

Ջրհորից ոչ հեռու քարե հնադարյան պատի փլատակներ կային: Մյուս երեկո, աշխատանքս ավարտելով, ես վերադարձ այդտեղ և դեռ հեռվից տեսա, որ Փոքրիկ իշխանը նստել է պատի վրա ու ոտքերը կախել ցած: Ես լսեցի նրա ձայնը.

Встрани до кладенеца имаше развалини от стара каменна стена. На следната вечер, когато се върнах след работа, видях още отдалеч моя малък принц седнал горе на развалините провесил нозе. И го чух, като казваше:

— Մի՞թե դու չես հիշում, — ասում էր նա, — դա բոլորովին էլ այստեղ չէր:

— Та не си ли спомняш? То не е точно тук!

Երևի ինչ-որ մեկը նրան պատասխանում էր, որովհետև նա առարկեց.

И сигурно някой друг глас му се обади, защото той отвърна:

— Դե իհարկե, դա ուղիղ մի տարի առաջ էր, միայն թե ուրիշ տեղ էր…

— Да! Да! Денят е този, но мястото не е това…

Ես քայլերս արագացրի: Բայց պատի մոտ այլևս ոչ ոքի չէի տեսնում ու չէի լսում ոչ մի ձայն: Մինչդեռ Փոքրիկ իշխանը նորից պատասխանում էր ինչ-որ մեկին:

Продължих да вървя към стената. Все така не виждах, нито чувах някого. Но малкият принц отново отвърна:

— Դե իհարկե, դու իմ հետքերը ավազի վրա կգտնես: Կգտնես ու ինձ կսպասես: Այս գիշեր ես այնտեղ կգամ:

— … Разбира се. Ще видиш де започват следите ми в пясъка. Ще трябва само да ме почакаш там. Аз ще дойда тая нощ.

Մինչև պատը մի քսան մետր էր մնացել, իսկ ես դեռ ոչ ոքի չէի տեսնում:

Аз бях на двадесет метра от стената и все тъй не виждах нищо.

Մի փոքր սպասելով՝ Փոքրիկ իշխանը հարցրեց.

След кратко мълчание малкият принц продължи:

— Իսկ քո թույնը լա՞վն է: Դու ինձ հո չես ստիպի, որ երկար տանջվեմ:

— Имаш ли хубава отрова? Уверена ли си, че няма да ме накараш да се мъча дълго?

Ես կանգ առա, և իմ սիրտը կուչ եկավ, բայց դեռ չէի հասկանում:

Спрях със свито сърце, но все още не можех да разбера.

— Իսկ հիմա գնա, — ասաց Փոքրիկ իշխանը: — Ես ուզում եմ ցած թռչել:

— Сега отивай си — каза той — … искам да сляза.

Այստեղ ես աչքերս ցած իջեցրի, և սիրտս ծառս եղավ: Պատի տակ, գլուխը Փոքրիկ իշխանի կողմը ձգած, օղակ-օղակ փաթաթվել էր մի դեղին օձ, այն օձերից, որոնց խայթոցը կես րոպեում սպանում է:

Тогава и аз сам наведох очи към подножието на стената и подскочих! Там, насочена към малкия принц, се бе изправила една от ония жълти змии, които умъртвяват човека в тридесет секунди.

Գրպանումս շոշափելով ատրճանակը՝ ես նետվեցի դեպի օձը, բայց իմ ոտնաձայներից նա, ինչպես մեռնող մի առվակ, կամաց ձգվեց ավազի վրա և մետաղե հազիվ լսելի զնգոցով կորավ քարերի մեջ:

Бъркайки в джоба, за да измъкна револвера си, аз хукнах, но от шума на стъпките ми змията тихичко се плъзна по пясъка, като ручейче, което замира, и без много да бърза, мушна се с лек металичен звук между два камъка.

Ես վրա հասա ճիշտ ժամանակին և բռնեցի արդեն ցած ընկնող իմ Փոքրիկ իշխանին: Նա այնպես էր գունատվել, որ ձյան նման ճերմակել էր:

Стигнах до стената точно навреме, за да мога да взема на ръце моя мъничък принц, бял като сняг.

— Այդ ի՞նչ է մտել գլուխդ, պստի՛կս, — բացականչեցի ես: — Ինչո՞ւ ես դու օձերի հետ դնում:

— Каква е тая работа? Сега разговаряш със змиите!

Ես քանդեցի նրա ոսկեգույն վզնոցը: Թրջեցի նրա քունքերն ու ստիպեցի, որ ջուր խմի: Բայց այլևս չհամարձակվեցի որևէ բան հարցնել: Նա լրջորեն նայեց ինձ ու ձեռքը գցեց վիզս: Ես լսեցի, թե ինչպես է նրա սիրտը վիրավոր թռչունի նման թպրտում: Նա ասաց.

Развих златното му шалче, което той постоянно носеше. Намокрих слепите му очи и го накарах да пие вода. И не смеех да го попитам нищо. Той ме погледна сериозно и обви ръце около шията ми. Усещах, че сърцето му бие като сърце на умиращо птиче, ударено с пушка. Той ми каза:

— Ես շատ ուրախ եմ, որ դու գտար մեքենայիդ վթարի պատճառը: Հիմա դու կարող ես վերադառնալա տուն:

— Доволен съм, че си разбрал в какво се състои повредата на машината ти. Сега ще можеш да си отидеш у вас…

— Դու այդ որտեղի՞ց գիտես…

— Отде знаеш?

Ես հենց ուզում էի ասել, որ, հակառակ իմ սպասածի, ինձ հաջողվեց մեքենան կարգի գցել:

Аз тъкмо смятах да му кажа, че въпреки всяко очакване бях успял да поправя повредата.

Նա չպատասխանեց և միայն ասաց.

Той не отговори на въпроса ми, но добави:

— Ես էլ այսօր կվերադառնամ տուն:

— И аз също тъй днес се връщам в къщи.

Հետո տխուր ավելացրեց.

Сетне каза тъжно:

— Իմը շատ ավելի հեռու է… և շատ ավելի դժվար…

— То е много по-далеч… много по-мъчно…

Ամեն ինչ մի տեսակ տարօրինակ էր: Ես նրան այնպես էի գևրկել, կարծես նա մի փոքր երեխա էր, սակայն ինձ այնպես էր թվում, թե նա սահում է իմ գրկից, ընկնում է անդունդը, և ես, միևնույն է, ուժ չունեմ նրան պահելու…

Чувствувах ясно, че ставаше нещо необикновено. Стисках го в прегръдките си като малко дете и все пак струваше ми се, че той се изплъзва от мене, смъква се отвесно в някаква пропаст и аз не мога да сторя нищо, за да го задържа…

Նա մտածկոտ նայում էր հեռուն:

Погледът му бе сериозен, зареян много надалеч.

— Ինձ մոտ կմնա քո գառնուկը: Գառնուկի արկղն էլ, դնչկալն էլ…

— Аз имам твоята овца. Имам и сандъка за овцата. Имам и намордника…

Եվ նա տխուր ժպտաց:

И се усмихна тъжно.

Ես երկար սպասեցի: Նա կարծես թե ուշքի էր գալիս:

Аз чаках дълго. Усещах, че той постепенно се затопля.

— Դու վախեցա՞ր, փոքրի՛կս…

— Мило мое, тебе те беше страх…

Այդ էր մնացել, որ չվախենար: Բայց նա կամաց ծիծաղեց:

Него, разбира се, го беше страх, но той се засмя тихичко:

— Այսօր երեկոյան ինձ համար ավելի սարսափելի կլինի…

— Довечера много повече ще ме е страх…

Եվ ես նորից սարսուռ զգացի մի անխուսափելի դժբախտության նախազգացումից: Մի՞թե… Մի՞թե… ես այլևս չեմ լսի, թե նա ինչպես է ծիծաղում: Նրա ծիծաղը ինձ համար կարծես թե անապատում բխող աղբյուր լիներ:

Отново се усетих смразен от усещането на нещо непоправимо. И разбрах, че не можех да понеса мисълта — да не чуя никога вече тоя смях. За мене той беше като извор в пустинята.