Mazais Princis / Малкият принц — czytaj online. Strona 9

Łotewsko-bułgarska dwujęzyczna książka

Antuāns de Sent-Ekziperī

Mazais Princis

Антоан дьо Сент-Екзюпери

Малкият принц

— Mazulīt, es vēl gribu dzirdēt tevi smejamies…

— Мило мое, искам да те чувам да се смееш още…

Bet viņš teica:

Но той ми каза:

— Šonakt aprit gads. Mana zvaigzne atradīsies tieši virs tās vietas, kur es pagājušajā gadā nokritu…

— Тая нощ ще стане една година. Моята звезда ще бъде точно над мястото, дето паднах миналата година…

— Mazulīt, tas taču ir tikai ļauns sapnis, šis notikums ar čūsku un tikšanās ar zvaigzni…

— Мило мое, нали всичко това — змията, срещата и звездата — е само лош сън…

Bet viņš neatbildēja uz manu jautājumu.

Но той не отговори на въпроса ми.

Viņš sacīja:
— Būtiskais nav acīm saredzams…

Той ми каза:
— Същественото не се вижда с очи…

— Protams…

— Разбира се…

— Tas ir tāpat kā ar puķi. Ja tu mīli kādu puķi, kas atrodas uz zvaigznes, tad ir tik jauki naktī raudzīties debesīs. Visas zvaigznes šķiet ziedam.

— То е — както с цветчето. Ако обичаш някое цветче, което се намира на някоя звезда, приятно е да гледаш нощем небето. Всички звезди са цъфнали цветя.

— Protams…

— Разбира се…

— Tas ir tāpat kā ar ūdeni. Tas, ko tu man devi dzert, bija kā mūzika, grieztuves un virves dziesma… Vai atceries… tas bija labs…

— То е — както бе с водата. Водата, която ти ми даде да пия, беше като музика поради чекръка и въжето… помниш ли… тя беше хубава вода.

— Protams…

— Разбира се…

— Tu raudzīsies naktī zvaigznēs. Mana zvaigzne ir tik maziņa, ka nevaru to tev pat parādīt. Tā ir labāk. Mana zvaigzne tev būs viena no zvaigznēm. Tad tev patiks raudzīties tanīs visās… Tās visas būs tavas draudzenes. Un pēc tam es tev kaut ko uzdāvināšu…

— Нощем ти ще гледаш звездите. Там, дето живея аз, е много мъничко и затуй не мога да ти покажа де се намира моята звезда. Но тъй е по-добре. За тебе моята звезда ще бъде една от всички звезди. И тогава тебе ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди… Те всички ще бъдат твои приятелки. Освен това аз ще ти направя един подарък…

Viņš atkal smējās.

Той пак се засмя.

— Ai, mazulīt, mazulīt, kā man tīk klausīties tavos smieklos!

— Ах, мило мое, мило мое, колко обичам да слушам тоя смях!

— Tieši tā būs mana dāvana… tas būs tāpat kā ar ūdeni…

— Тъкмо това ще бъде моят подарък… както бе с водата…

— Kā tas saprotams?

— Какво искаш да кажеш?

— Katram cilvēkam zvaigznes ir savādākas. Ceļiniekam tās norāda ceļu. Citiem tās ir tikai mazas uguntiņas. Zinātniekiem tās ir problēmas. Manam biznesmenim tās bija zelts. Bet visas šīs zvaigznes klusēja. Tev turpretim būs zvaigznes, kādu nav nevienam…

— Хората имат звезди, които не са едни и същи. За някои, които пътуват — звездите са пътеводители. За други — те са само малки светлинки. За трети, които са учени — те са проблеми. За моя бизнесмен те бяха злато. Но всички тия звезди мълчат. А ти — ти ще имаш звезди, каквито никой друг няма…

— Kā tas saprotams?

— Какво искаш да кажеш?

— Tu naktī raudzīsies zvaigznēs, bet es taču dzīvošu vienā no tām, es taču smiešos vienā no tām un tad tev šķitīs, it kā smietos visas zvaigznes. Tev būs zvaigznes, kas prot smieties!

— Тъй като аз ще живея на някоя от тях, тъй като аз ще се смея на някоя от тях — когато погледнеш нощем небето, на тебе ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!

Un mazais princis atkal smējās.

И той пак се засмя.

— Un, kad tu būsi samierinājies (jo cilvēki beigās arvien samierinās), tu būsi laimīgs, ka esi mani pazinis. Tu arvien būsi mans draugs. Tev gribēsies smieties kopā ar mani. Un reizēm tu tāpat atvērsi logu sava prieka pēc…

— И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще бъдеш доволен, че си ме познавал. Ти винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се поиска да се смееш заедно с мене. И понякога ще отваряш прозореца си ей така, само за да ти бъде приятно…

Un tavi draugi ļoti izbrīnīsies, redzot tevi veramies debesīs un smejamies. Tad tu viņiem teiksi: “Jā, zvaigznes arvien liek man smieties!” Un viņi domās, ka tu esi jucis. Es būšu ar tevi muļķīgi pajokojies.

И твоите приятели много ще се чудят, когато видят, че се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: „Да, звездите винаги ме карат да се смея!“ И те ще те помислят за побъркан. Аз ще ти изиграя един много лош номер…

Un viņš atkal smējās.

И пак се разсмя.

— Tas būs tā, it kā zvaigžņu vietā es tev būtu iedevis veselu kaudzi mazu, smejošu zvārgulīšu…

— Все едно, че вместо звездите съм ти дал куп малки звънчета, които знаят да се смеят…

Un viņš atkal smējās. Pēc tam kļuva nopietns.

И отново се разсмя. Сетне стана сериозен.

— Šonakt… vai zini… nenāc.

— Тая нощ… виж какво… недей дохожда.

— Es tevi neatstāšu.

— Аз няма да се отделя от тебе.

— Tev liksies, it kā es būtu slims… it kā es mirtu. Tā tas notiek. Nenāc to skatīties, nav taču vērts.

— Аз ще изглеждам, като че нещо ме боли… ще изглеждам — като че умирам. Така става. Недей дохожда да гледаш това, не е необходимо.

— Es tevi neatstāšu.

— Аз няма да се отделя от тебе.

Bet mazais princis bija norūpējies,.

Но той беше угрижен.

— Es tev to saku čūskas dēļ… viņa var tev iekost… Čūskas ir ļaunas. Reizēm viņas kož tikai sava prieka pēc.

— Казвам ти го… заради змията. Не бива да те ухапе… Змиите са лоши. Те могат да хапят ей така — за удоволствие…

— Es tevi neatstāšu.

— Аз няма да се отделя от тебе.

Pēkšņi viņš nomierinājās.

Но той се успокои.

— Vai tas tiesa, ka čūskām vairs nav indes otram kodienam…

— Но те пък имат отрова само за едно ухапване…

Tai naktī es neredzēju, kā viņš aizgāja. Viņš bija aizlavījies klusītēm. Kad beidzot viņu panācu, viņš apņēmīgi un ātri soļoja. Viņš tikai noteica:

Тая нощ аз не видях кога е тръгнал. Той се бе измъкнал безшумно. Когато можах да го настигна, той вървеше решително и бързо.

— Ā, tas esi tu…

Той ми каза само:
— А, ти си бил тука…

Viņš satvēra mani aiz rokas. Bet vēl arvien raizējās:

И ме хвана за ръката. Но все още нещо го измъчваше.

— Nevajadzēja nākt. Tev būs sāpīgi. Izskatīsies tā, it kā es mirtu, bet tā nebūs patiesība…

— Ти сгреши, че дойде. Ще ти бъде мъчно. Аз ще приличам на умрял, но то няма да е вярно…..

Es klusēju.

Аз мълчах.

— Saproti. Tas ir pārāk tālu. Es nevaru aiznest turp ķermeni — tas ir pārāk smags.

— Разбираш ли. Много е далеч. Аз не мога да занеса там това тяло. То е много тежко.

Es klusēju.

Аз мълчах.

— Tas ir tikpat kā nomest veco čaulu. Tur nav nekā skumja…

— Но то ще бъде като стара, изпразнена черупка. В старите празни черупки няма нищо тъжно…

Es klusēju.

Аз мълчах.

Mazais princis mazliet saduga. Taču vēl joprojām pūlējās iegalvot:

Той малко се обезсърчи. Но направи още едно усилие:

— Vai zini, tas būs jauki. Es arī raudzīšos zvaigznēs. Visas zvaigznes būs kā akas ar čīkstošu grieztuvi. Visas zvaigznes man dos dzert…

— Знаеш ли, то ще бъде приятно. Аз също ще гледам звездите. Всички звезди ще бъдат кладенци с ръждясал чекрък… Всички звезди ще ми дават вода — да пия…

Es klusēju.

Аз мълчах.

— Tas būs tik jautri! Tev būs pieci simti miljonu zvārguļu, man būs pieci simti miljonu aku… 

— То ще бъде много весело! Ти ще имаш петстотин милиона звънчета, аз ще имам петстотин милиона извори…

Tad arī viņš apklusa, tādēļ, ka raudāja…

Сега и той млъкна, защото плачеше…

— Tas ir šeit. Ļauj man paspert vēl soli vienam pašam.

— Тук е. Остави ме да пристъпя сам една крачка…

Viņš apsēdās, tādēļ ka viņam bija bail.

И седна, защото го бе страх.

Viņš vēl piebilda:

След това каза:

— Zini… mana puķe… es par viņu atbildu! Un viņa ir tik vārga! Un viņa ir tik naiva! Viņai ir tikai četri niecīgi ērkšķi, lai aizstāvētos pret pasauli…

— Знаеш ли… моето цветче… аз съм отговорен за него! И то е толкова слабо! И толкова простодушие То има четири нищожни бодли, за да го закрилят срещу целия свят…

Es arī apsēdos, tādēļ ka nespēju vairs nostāvēt. Mazais princis teica:

Аз седнах, защото не можех повече да стоя прав. Той каза:

— Lūk… Tas ir viss…

— Ето… Това е всичко…

Viņš vēl mirkli vilcinājās, tad piecēlās. Paspēra soli. Bet es nespēju pakustēties.

Подвоуми се малко и сетне стана. Пристъпи една крачка. Аз не можех да помръдна.

Pie mazā prinča potītes nozibsnīja dzeltens zibens. Kādu mirkli viņš nekustējās. Viņš pat neiekliedzās. Viņš nokrita mierīgi, kā krīt koks. Nedzirdēja arī troksni, jo viņš nokrita smiltīs.

Само нещо като жълта мълния блесна до глезена му — и нищо друго. Един миг той остана неподвижен. Не извика. Падна полекичка, както падат дървесата. Поради пясъка нямаше дори и шум.

XXVII

XXVII

Tagad pagājuši jau seši gadi… Es nevienam neesmu stāstījis šo notikumu. Biedri, kas mani atkal ieraudzīja bija ļoti priecīgi, redzēdami mani sveiku un veselu. Man bija skumji, bet viņiem es teicu: “Tas ir nogurums…”

И ето шест години вече оттогава… Никога не съм разправял тая случка. Другарите, които ме намериха, бяха много доволни, че ме виждат жив. Аз бях тъжен, но им казах: „Това е от умората…“

Pamazām esmu nomierinājies. Tas ir… ne gluži. Bet es droši zinu, ka mazais princis atgriezies uz savas planētas, jo rītausmā es neatradu viņa ķermeni. Tas tomēr nebija sevišķi smags ķermenis. Un man patīk naktī klausīties zvaigznēs. Ir tā, it kā pieci simti miljonu zvārgulīšu…

Сега малко съм се утешил. Тоест… не съвсем. Но зная, че той се е върнал на своята планета, защото на разсъмване не намерих тялото му. А то не беше толкова тежко тяло… И нощем обичам да слушам звездите. Досущ като петстотин милиона звънчета…

Bet kas to būtu domājis. Uzpurnītim, kuru uzdāvināju mazajam princim, biju aizmirsis piezīmēt siksniņu! Viņš nekad nevarēs piesiet jēriņu. Tad es vaicāju sev: “Kas notiek uz viņa planētas? Varbūt jēriņš jau ir apēdis puķi…”

Но ето, че стана нещо необикновено. На намордника, който бях нарисувал за малкия принц, съм забравил да добавя кожено ремъче! Той никога не ще може да го сложи на овцата. И се питам: „Какво ли е станало на неговата планета? Много е възможно овцата да е изяла цветчето…“

Reizēm es saku sev: “Protams, ne! Mazais princis katru vakaru apsedz savu puķi ar stikla kupolu, un viņš labi uzrauga jēriņu…” Tad esmu laimīgs. Un visas zvaigznes klusi smejas.

Но веднага си казвам: „Сигурно не! Малкият принц всяка нощ покрива своето цветче със стъклен похлупак и внимава добре какво прави овцата…“ И тогава съм щастлив. И всички звезди се смеят тихичко.

Reizēm es saku sev: “Dažbrīd mēs esam izklaidīgi, un ar to pietiek! Kādu vakaru mazais princis aizmirsa uzlikt stikla kupolu vai arī jēriņš naktī klusām izlavījās…” Tad visi zvārgulīši pārvēršas asarās!…

Друг път си казвам: „Човек е разсеян понякога и това е достатъчно! Някоя вечер е забравил стъкления похлупак или пък овцата е излязла безшумно…“ Тогава всички звънчета се превръщат в сълзи! …

Tas ir ļoti liels noslēpums. Arī jums, kas mīlat mazo princi, tāpat kā man, nebūt nav vienalga, vai kaut kur izplatījumā jēriņš, kuru mēs nekad neesam redzējuši, ir vai nav apēdis rozi…

Това е една голяма загадка. За вас, които също като мене обичате малкия принц, нищо от вселената не е същото, щом там някъде, неизвестно де, една овца, която не сме виждали, е изяла или не е изяла една роза…

Paverieties debesīs! Jautājiet: vai jēriņš ir vai nav apēdis puķi? Un jūs redzēsiet, kā viss pārvēršas…

Погледнете небето. Попитайте се: овцата изяла ли е или не цветчето? И ще видите как всичко се променя…

Un neviens pieaugušais nekad nesapratīs, cik ārkārtīgi svarīgi tas ir!

И никой възрастен човек никога не ще разбере колко голямо значение има това!

Man šī ainava šķiet pati skaistākā un skumjākā vieta pasaulē. Tas ir tieši tas pats zīmējums, kas iepriekšējā lappusē, bet es to uzzīmēju vēlreiz, lai jūs labi ieskatītos tanī. Šeit mazais princis parādījās uz zemes un pēc tam pazuda.

За мене това е най-хубавият и най-тъжният пейзаж на света. Той е същият пейзаж от предходната страница, но аз го изрисувах още веднъж, за да ви го покажа добре. Тук малкият принц се яви на земята и след това изчезна.

Ielūkojieties vērīgāk, lai jūs droši varētu pazīt šo vietu, ja kādreiz ceļosiet Āfrikā pa tuksnesi. Un, ja jums gadās doties tur garām, es jūs loti lūdzu, nesteidzieties, uzkavējieties mazliet zem šīs zvaigznes!

Разгледайте внимателно тоя пейзаж, за да можете със сигурност да го познаете, ако пътувате някой ден из Африка, в пустинята. И ако ви се случи да минете оттам, умолявам ви, недейте бърза, почакайте малко, точно под звездата!

Un, ja jums pienāk klāt kāds bērns, ja viņš smejas, ja viņam ir zeltaini mati, ja viņš neatbild, kad to izjautā, tad jūs, protams, nojautīsiet, ka tas ir mazais princis. Tad esiet, lūdzu, tik mīļi un neļaujiet man tik ļoti skumt: atrakstiet man labi ātri, ka viņš ir atgriezies…

И ако тогава някое дете дойде при вас, ако се смее, ако има златни коси, ако не отговаря, когато го разпитват, ще отгатнете кое е то. Тогава бъдете любезни! Не ме оставяйте да бъда толкова тъжен: пишете ми веднага, че той се е върнал…

1943

1943