IV

IV

Tā es uzzināju vēl otru svarīgu faktu: mazā prinča dzimtā planēta nav neko lielāka par māju!

Така узнах второ, много важно нещо — че неговата родна планета беше малко по-голяма от една къща!

Tas mani sevišķi nepārsteidza. Es labi zināju, ka bez lielajām planētām, kā Zeme, Jupiters, Marss, Venēra, kurām ir doti nosaukumi, eksistē vēl simtiem citu, kas reizēm ir tik mazas, ka tās grūti saskatīt pat teleskopā.

Това не можеше да ме учуди много. Аз знаех, че извън големите планети, като Земята, Юпитер, Марс, Венера, на които хората са дали имена, има стотици други, понякога толкова малки, че едва могат да се съзрат с телескоп.

Kad astronoms atklāj kādu no tām, viņš apzīmē to ar numuru. Viņš nosauc to, piemēram, par “asteroīdu 3251”.

Когато някой астроном открива някоя от тях, той я означава с номер. Той я нарича например — „астероидът 3251“.

Man ir nopietns iemesls domāt, ka planēta, no kuras ieradās mazais princis, bija asteroīds B 612.

Имам сериозни основания да смятам, че планетата, отдето бе дошъл малкият принц, е астероидът Б 612.

Šo asteroīdu tikai vienu vienīgu reizi, 1909.gadā, teleskopā ieraudzīja kāds turku astronoms.

Тоя астероид бе забелязан с телескоп само веднъж, в 1909 година, от един турски астроном.

Toreiz Starptautiskajā astronomu kongresā viņš bija lieliski pierādījis savu atklājumu. Tikai neviens viņam neticēja, jo viņš bija tērpies turku apģērbā. Lūk, tādi ir pieaugušie.

Той съобщи и доказа тогава откритието си пред един Международен астрономически конгрес. Но никой не му повярва поради облеклото му. Възрастните хора са такива.

Laimīgā kārtā asteroīda B 612 reputāciju uzlaboja kāds turku diktators, kas, piedraudot ar nāves sodu, lika savai tautai valkāt eiropiešu tērpus.

Астероидът Б 612 има късмет, че един турски диктатор наложи на народа си под страх от смъртно наказание да се облича по европейски.

Astronoms vēlreiz ziņoja par savu atklājumu 1920.gadā, tērpies elegantā frakā. Un šoreiz visi bija ar viņu vienis prātis.

Астрономът повтори съобщението за откритието си през 1920 година, облечен в много елегантен фрак. Тоя път всички се съгласиха с него.

Es pastāstīju jums tik sīki par asteroīdu B 612 un atklāju jums tā numuru vienīgi pieaugušo dēļ. Viņiem patīk skaitļi.

Ако ви разказах тия подробности за астероида Б 612 и ако ви съобщих неговия номер, то е заради възрастните. Възрастните обичат цифрите.

Kad jūs viņiem stāstāt par kādu jaunu draugu, viņi nekad nepajautās pašu svarīgāko. Viņi nekad jums nevaicās: “Kāda draugam balss? Kādas rotaļas viņam labāk patīk? Vai viņš kolekcionē tauriņus?”

Когато им разправяте за някой нов приятел, те никога не ви питат за най-същественото. Никога не ви казват: „Как звучи гласът му? Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?“

Viņi gan jautā: “Cik viņam gadu? Cik viņam brāļu? Cik viņš sver? Cik nopelna viņa tēvs?” Un tikai tad viņiem liekas, ka viņi to pazīst.

Те ви питат: „На каква възраст е той? Колко братя има? Колко килограма тежи? Колко печели баща му?“ Едва тогава смятат, че вече го познават.

Ja jūs sakāt pieaugušajiem: “Es redzēju kādu skaistu, rožainu ķieģeļu māju ar ģerānijām uz palodām un baložiem uz jumta…” — viņi nespēj iztēloties šo māju. Viņiem ir jāsaka: “Es redzēju māju, kas maksā simttūkstoš franku.” Tad viņi iesauksies: “Cik skaisti!”

Ако кажете на възрастните: „Видях една хубава къща, построена от розови тухли, със здравец по прозорците и с гълъби на покрива…“, те не могат да си представят тая къща. Трябва да им кажете: „Видях една къща, която струва сто хиляди франка.“ Тогава те възкликват: „Колко хубаво!“

Un tā, ja jūs viņiem teiksiet: “Pierādījums mazā prinča esamībai ir tas, ka viņš bija apburošs, ka viņš smējās un ka viņš velējās jēriņu, bet, ja kāds vēlas jēriņu, tad viņš taču eksistē,”— viņi paraustīs plecus un runās ar jums kā ar bērnu.

Така, ако им кажете — „Доказателството, че малкият принц е съществувал, е това, че той беше очарователен, че се смееше и че искаше една овца. Когато някой иска една овца, това е доказателство, че съществува“ — те ще свият рамене и ще се отнесат с вас като с дете.

Bet, ja jūs viņiem teiksiet: “Planēta, no kuras ieradās mazais princis, ir asteroīds B 612,”— tad viņi būs apmierināti un liks jūs mierā ar saviem jautājumiem. Tādi nu reiz viņi ir. Bet nevajag uz viņiem dusmoties. Bērniem jābūt ļoti iecietīgiem pret pieaugušajiem.

Но ако им кажете — „Планетата, от която дойде той, е астероидът Б 612“ — тогава те ще се убедят и ще ви оставят на мира с въпросите си. Те са такива. Не бива да им се сърдим. Децата трябва да бъдат много снизходителни към възрастните.

Bet mēs, kas saprotam dzīvi, mēs, protams, pasmejamies par numuriem! Man labāk patiktu sākt šo stāstu tā, kā sākas visas pasakas. Es tik labprāt sacītu:

Но несъмнено ние, които разбираме живота, ние не щем да знаем за номерата. Бих искал да почна тоя разказ като вълшебна приказка. Бих искал да кажа:

“Reiz dzīvoja kāds mazs princis uz planētas, kas bija tik tikko lielāka par viņu pašu, un viņam bija vajadzīgs draugs…” Tiem cilvēkiem, kas saprot dzīvi, tas liktos daudz ticamāk.

„Имаше едно време един малък принц, който живееше на една планета, мъничко по-голяма от него, и който имаше нужда от един приятел…“ За ония, които разбират живота, това би изглеждало много по-истинско.

Man netīk, ka manu grāmatu lasa pavirši. Man ir ļoti skumji, stāstot savas atmiņas. Ir jau pagājuši seši gadi, kopš mans draugs aizgāja ar savu jēriņu. Un, ja es še mēģinu viņu aprakstīt, tad daru to tādēļ, lai viņu neaizmirstu.

Защото аз не ща книгата ми да бъде четена лекомислено. Аз изпитвам такава тъга, като разказвам тия спомени. Шест години вече, откак моят приятел си отиде заедно със своята овца. И ако се опитвам тук да го опиша, то е, за да не го забравя.

Ir skumji aizmirst draugu. Visiem taču nav draugu. Un es vēl varu kļūt līdzīgs pieaugušajiem, kas interesējas tikai par skaitļiem.

Тъжно е да забравиш един приятел. Не всички са имали приятел. И аз мога да стана като възрастните, които не се интересуват от нищо друго освен от цифри.

Tieši tādēļ nopirku krāsu kasti un zīmuļus. Manā vecumā ir grūti atsākt zīmēt, it īpaši, ja nekad neko citu neesmu mēģinājis zīmēt kā tikai sešu gadu vecumā boa čūskas no ārpuses un no iekšpuses!

И ей затова си купих кутия с бои и моливи. Трудно е на моите години да почваш отново да рисуваш, когато никога не си правил други опити освен боа както изглежда отвън и отвътре, и то като си бил шестгодишен!

Es, protams, mēģināšu uzzīmēt mazā prinča portretu, cik vien līdzīgu iespējams. Tikai neesmu visai pārliecināts, vai tas man paveiksies. Dažs zīmējums izdodas, cits vairs ne.

Ще се опитам, разбира се, да направя портрети, които най-много да му приличат. Но съвсем не съм уверен, че ще успея. Една рисунка е добра, друга съвсем не прилича.

Es arī mazliet kļūdos, zīmējot mazā prinča augumu. Reizēm viņš iznāk pārāk liels. Reizēm atkal pārāk mazs. Šaubos arī par viņa tērpa krāsu. Un tad nu kaut kā taustos.

Греша също така и в ръста. Веднъж малкият принц е много едър. Друг път — твърде дребен. Не съм сигурен също тъй и за цвета на дрехите му. И опитвам наслуки — ту така, ту инак, да излезе горе-долу вярно.

Beidzot varu kļūdīties arī dažos svarīgos sīkumos. Bet tas jums būs jāpiedod. Mans draugs nekad neko nepaskaidroja. Viņš varbūt domāja, ka esmu tāds pats kā viņš. Taču es diemžēl nespēju saskatīt jēriņu cauri kastei. Varbūt es mazliet līdzinos pieaugušajiem. Laikam sāku novecot.

Ще се излъжа и в някои по-важни подробности. Но ще трябва да ми простите това. Моят приятел никога не даваше обяснения. Може би той смяташе, че съм като него. Но за зла чест аз не мога да виждам овцете през сандъците. Може би съм донякъде като възрастните. Навярно старея.

V

V

Katru dienu uzzināju kaut ko par mazā prinča planētu, par viņa aizbraukšanu un ceļojumu. Tas viss atklājās pamazām, nejaušās pārdomās. Un tā trešajā dienā man kļuva zināma nelaime ar baobabiem.

Всеки ден научавах нещо за планетата, за заминаването му от нея, за пътуването. Това ставаше съвсем неусетно, в хода на разсъжденията. По тоя начин на третия ден узнах за драмата с баобабите.

Arī šoreiz par to man bija jāpateicas jēriņam, jo mazais princis pēkšņi, it kā par kaut ko šaubīdamies, jautāja:

И тоя път то стана благодарение на овцата, защото малкият принц, обзет сякаш от сериозно съмнение, внезапно ме запита:

— Vai tiešām tas ir tiesa, ka jēri ēd krūmus?

— Нали е вярно, че овцете ядат храсти?

— Jā. Tas ir tiesa.

— Да. Вярно е.

— Ā! Tad ir labi.

— Ах! Доволен съм!

Es nesapratu, kādēļ ir tik svarīgi, lai jēri ēstu krūmus. Bet mazais princis piemetināja:

Не разбрах защо беше толкова важно това, че овцете ядат храсти. Но малкият принц добави:

— Tātad viņi ēd arī baobabus.

— Следователно те ядат и баобаби?

Es atļāvos piebilst, ka baobabi nav vis krūmi, bet lieli koki, tik augsti kā baznīcas, un pat tad, ja viņš paņemtu sev līdz veselu baru ziloņu, tie netiktu galā ar vienu vienīgu baobabu.

Аз отвърнах на малкия принц, че баобабите не са храсти, а дървета, големи колкото църкви, и че дори ако занесеше цяло стадо слонове, това стадо едва ли би изяло и един баобаб.

Doma par ziloņu baru mazo princi sasmīdināja:

Мисълта за стадо слонове накара малкият принц да се разсмее:

— Tad jau tos vajadzētu sakraut citu uz cita…

— Ще трябва да ги качим един върху други.

Bet pēc tam viņš saprātīgi aizrādīja:

Но той добави разсъдително:

— Baobabi taču vispirms ir mazi un tikai tad izaug lieli.

— Преди да пораснат, баобабите са били малки.

— Pilnīgi pareizi. Bet kādēļ tu gribi, lai jēri ēstu mazus baobabus?

— Точно тъй! Но защо искаш твоите овце да ядат малки баобаби?

Viņš atbildēja: “Labi! Diezgan!”— it kā runa būtu par kaut ko visiem zināmu.

Той ми отговори: „Добре де! Ще видим!“ — като че ставаше дума за нещо очевидно.

Un man vajadzēja pamatīgi piepūlēt savas smadzenes, lai tiktu galā ar šo problēmu.

И потребно ми бе голямо усилие на разума, за да проумея сам тая проблема.

Patiešām, uz mazā prinča planētas, tāpat kā uz visām citām planētām, auga derīgi augi un nezāles. Tātad tur bija arī derīgo augu labās sēklas un nezāļu ļaunās sēklas.

И наистина върху планетата на малкия принц, както върху всички планети, имаше полезни треви и вредни треви. Следователно полезни семена от полезните треви и вредни семена от вредните треви.

Bet sēklas nevar redzēt. Tās dus zemes dzīlēs, līdz kādai no tām ienāk prātā pamosties. Tad nu sēkla pastiepjas un izbāž pretim saulei aizkustinoši mazu, nevainīgu asniņu.

Но семената са невидими. Те спят скрити в земята, докато на някое от тях хрумне да се събуди. Тогаз то се протяга и изпърво несмело пуска към слънцето едно очарователно кротко стръкче.

Ja tas ir redīsa vai rožu krūma asniņš, to var atstāt augam savā vaļā. Turpretim, ja tā ir kāda nezāle, tad asniņš tūlīt jāizrauj, tikko esam to pazinuši.

Ако то е стръкче от репичка или розов храст, може да се остави да расте, както си ще. Но ако е вредно растение, още щом проличи, че е вредно, трябва да се изскубне.

Bet uz mazā prinča planētas bija šausmīgas sēklas… proti, baobabu sēklas. Planētas augsnē tās atradās lielā vairumā.

Ала върху планетата на малкия принц имаше страшни семена… семената на баобабите. Почвата на планетата бе поразена от тях.

Un no tāda baobaba, ja to laikā nepamana, nekad vairs nevar tikt vaļā. Tas pārņem visu planētu. Saknes izurbjas planētai cauri. Un, ja planēta ir pārāk maza, bet baobabu pārāk daudz, tad tie pārplēš planētu pušu.

И ако човек премного закъснее да се занимае със стръкчето, никога не ще може да се отърве от баобаба. Той задръства цялата планета. Той я продупчва с корените си. И ако планетата е много малка, а баобабите — многобройни, те я пръсват.

“Tas ir kārtības jautājums,” vēlāk man stāstīja mazais princis. “Kad pats no rīta esi uzkopies, tad rūpīgi jāuzkopj arī planēta. Regulāri jāizravē laukā visi baobabi, tiklīdz tos var atšķirt no rožu krūmiem, kam tie ārkārtīgi līdzinās, kad tikko uzdīguši. Tas ir ļoti viegls, bet nogurdinošs darbs.”

— Това е въпрос на дисциплина. — каза ми по-късно малкият принц. — Когато се стъкмиш сутрин, трябва да направиш същото и с планетата. Човек трябва редовно да се принуждава да изскубва баобабите, щом ги разпознае измежду розовите храсти, с които много си приличат когато са още млади. Това е твърде досадна, но и твърде лесна работа.

Kādu dienu mazais princis ieteica man pacensties uzzīmēt uzskatāmu zīmējumu, lai arī mūsu bērni to pamatīgi ielāgotu.

И един ден той ме посъветва да се помъча и да направя една хубава рисунка, за да втълпя това в главите на децата от моята планета.

“Ja viņi kādreiz ceļos,” viņš man teica, “tas viņiem varēs noderēt. Dažreiz ir vietā atlikt darbu uz vēlāku laiku. Bet, ja runa ir par baobabiem, tad tas var beigties ar katastrofu. Man bija zināma kāda planēta, uz kuras dzīvoja sliņķis. Viņš nebija pamanījis trīs krūmiņus…”

— Ако някой ден те тръгнат да пътешествуват — каза ми той, — това ще им бъде полезно. По някой път няма вреда, ако отложиш работата си за по-късно. Но щом е за баобаби — това винаги е катастрофа. Знаех една планета, дето живееше един мързеливец. Той не беше обърнал внимание на три храста…

Un pēc mazā prinča norādījumiem es uzzīmēju šo planētu. Man nemaz netīk runāt pamācošā tonī. Bet, tā kā baobabu briesmas zināmas tikai nedaudziem un tiem, kas aizmaldītos uz šāda asteroīda, draudētu liels risks, tad reiz par visām reizēm metu pie malas savu atturību.

И според указанията на малкия принц аз нарисувах тая планета. Аз не обичам твърде да чета нравоучения. Но за опасността от баобабите толкова малко се знае, а за оня, който би се залутал на някой астероид, рисковете са толкова значителни, че един-единствен път нарушавам моята въздържаност.

Es teicu: “Bērni! Esiet piesardzīgi ar baobabiem!” Un, lai brīdinātu savus draugus no briesmām, kas viņiem jau labu laiku uzglūnējušas tāpat kā man, turklāt pašam to nezinot, es ļoti piestrādāju pie šā zīmējuma. Un tas bija to vērts.

Аз казвам: „Деца, бъдете нащрек с баобабите!“ И много се трудих да направя тая рисунка, защото исках да предупредя моите приятели за опасността, която не подозират и край която също като мене минават съвсем близко. Урокът, който им дадох, си заслужава труда.

Jūs varbūt jautāsiet: kādēļ šai grāmatā citi zīmējumi nav tikpat iespaidīgi kā baobabu zīmējums? Atbilde ir ļoti vienkārša: es gan pūlējos, bet man neveicās. Bet, kad es zīmēju baobabus, mani iedvesmoja apziņa, ka tas ir ārkārtīgi nepieciešami.

Вие може би ще ме запитате: защо в тая книга няма други такива грандиозни рисунки като рисунката на баобабите? Отговорът е много прост: опитах се да направя, но не успях. А когато рисувах баобабите, бях вдъхновяван от чувството за нещо неотложно.

VI

VI

Ai, mazo princi, tikai pamazām es sāku saprast tavu skumjo dzīvi! Ilgu laiku tev nebija citas izklaidēšanās kā vienīgi saulrietu skaistums. Šo jauno sīkumu uzzināju ceturtās dienas rītā, kad tu man teici:

Ах, мъничък принце, аз постепенно разбрах също тъй твоето мъничко тъжно съществувание. Дълго време ти си имал за развлечение само сладостта на слънчевите залези. Узнах тая нова подробност на четвъртия ден заранта, когато ти ми каза:

— Man ļoti patīk saulrieti. Paskatīsimies saulrietu…

— Много обичам слънчевите залези. Ела да видим един залез…

— Bet tad ir jāpagaida…

— Но трябва да почакаме…

— Jāpagaida, kas tad?

— Да почакаме ли — какво?

— Jāpagaida, kad saule rietēs.

— Да почакаме, когато слънцето ще залезе.

Pirmajā brīdī tu izskatījies ļoti pārsteigts, bet pēc tam pats sāki smieties. Tu man teici:

Отначало ти имаше много изненадан вид, а след това се разсмя на себе си. И ми каза:

— Es vēl arvien iedomājos, ka esmu savās mājās!

— Аз все си мисля, че съм у дома!

Patiešām. Kad Savienotajās Valstīs ir pusdiena, tad saule, kā tas visiem zināms, noriet Francijā. Vajadzētu tikai vienā mirklī aiziet uz Franciju, lai noskatītos saulrietā.

Наистина. Когато в Съединените щати е обяд, във Франция — това се знае от всички — слънцето залязва. Ако човек би могъл за една минута да отиде във Франция, би присъствувал на залеза.

Diemžēl Francija ir pārāk tālu. Bet uz savas mazās planētas tu pavilki krēslu pāris soļu tālāk un raudzījies vakara debesīs ikreiz, kad vien to vēlējies…

За нещастие Франция е много далеч. Но на твоята толкова малка планета стигало ти е само да дръпнеш стола си на няколко крачки. И всеки път, когато ти се е поисквало, ти си гледал вечерната дрезгавина…

— Kādu dienu es redzēju sauli rietam četrdesmit trīs reizes!

— Един ден видях слънцето да залязва четиридесет и четири пъти!

Brīdi vēlāk tu piebildi:

И малко след това ти добави:

— Vai zini… kad ir tik skumji, tad patīk saulrieti…

— Знаеш ли… когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези…

— Tātad tanī dienā, kad redzēji četrdesmit trīs saulrietus, tu biji ļoti noskumis?

— През оня ден с четиридесет и четирите пъти — ти си бил значи много тъжен?

Mazais princis neatbildēja.

Но малкият принц не ми отговори.

VII

VII

Piektajā dienā, joprojām pateicoties jēriņam, man atklājās mazā prinča dzīves noslēpums. Viņš jautāja man pēkšņi, bez kāda ievada, it kā klusībā šo problēmu būtu ilgi pārdomājis:

На петия ден, все благодарение на овцата, узнах тайната в живота на малкия принц. Внезапно, без предговор, като резултат от дълго и мълчаливо обмисляна проблема, той ме попита:

— Bet, ja jērs ēd krūmus, tad viņš ēd arī puķes?

— Щом овцата яде храсти, тя ще яде също така и цветя?

— Jērs ēd visu, kas gadās pa ceļam.

— Овцата яде всичко, каквото намери.

— Pat puķes, kurām ir ērkšķi?

— Дори и цветя, които имат бодли?

— Jā. Pat puķes, kurām ir ērkšķi.

— Да. Дори и цветя, които имат бодли.

— Bet kam tad noder ērkšķi?

— Че тогава за какво служат бодлите?

To es nezināju. Es toreiz biju ļoti aizņemts ar motoru, skrūvējot vaļā kādu pārāk cieši pievilktu skrūvi. Biju ļoti norūpējies, jo mans stāvoklis kļuva nopietns, bet izsīkstošais dzeramā ūdens krājums lika baidīties no visļaunākā.

Аз не знаех това. Мъчех се тогава да отвъртя един прекалено стегнат болт на моя мотор. Бях много угрижен, защото повредата изглеждаше много сериозна, а водата за пиене се свършваше и ме караше да се страхувам от най-лошото.

— Kam tad noder ērkšķi?

— За какво служат бодлите?

Mazais princis nekad neatstāja miera jautājumu, ko bija reiz uzdevis. Es biju saniknots par spītīgo skrūvi un atbildēju uz labu laimi:

Щом веднъж зададеше някой въпрос, малкият принц никога не спираше да го повтаря. Аз бях раздразнен от болта на моя мотор и отговорих, каквото ми хрумна:

— Ērkšķi neder nekam, tā ir tīrā ļaunprātība no puķu puses!

— Бодлите не служат за нищо, цветята показват с тях само лошотията си!

—O!

— О!

Brīdi klusējis, mazais princis domīgi atcirta:

След като помълча, той ми отвърна като оскърбен:

— Es tev neticu! Puķes ir vārgas. Viņas ir naivas. Viņas aizsargājas, kā prot. Viņām šķiet, ka ar ērkšķiem viņas ir briesmīgas.

— Не ти вярвам! Цветята са слаби. Те са просто сърдечни. И правят, каквото могат, за да се пазят. Те мислят, че са страшни с бодлите си.

Es neko neatbildēju. Šai brīdī nodomāju: “Ja skrūve vēl pretosies, sadauzīšu to ar veseri.” Mazais princis atkal iztraucēja manas pārdomas:

Аз не отговорих. В тоя миг си мислех: „Ако тоя болт все още не се отвърта, с един удар на чука ще го избия“. Малкият принц отново наруши моите размисли:

— Bet vai tu tici, ka puķes…

— И ти смяташ, че цветята…

— Protams, ka ne, protams, ne! Es nekam neticu! — atbildēju uz labu laimi. — Esmu aizņemts ar nopietnām lietām!

— Не! Не! Нищо не смятам! Отговорих ти, каквото ми хрумна. Аз съм зает със сериозни работи!

Pārsteigts viņš mani uzlūkoja.

Той ме изгледа смаян:

— Ar nopietnām lietām!

— Със сериозни работи!

Viņš redzēja mani ar veseri rokās un smēreļļā notraipītiem pirkstiem noliekušos pār priekšmetu, kas viņam izlikās ļoti neglīts.

Аз бях пред него с чук в ръка, с черни от машинното масло пръсти, наведен над някакъв предмет, който му се струваше много грозен.

— Tu runā kā pieaugušie!

— Ти говориш като възрастните!

Šie vārdi man lika mazliet nokaunēties. Bet viņš nesaudzīgi piebilda:

Аз се засрамих малко. Но той безмилостно прибави:

— Tu sajauc visu… tu visu putro!

— Ти всичко объркваш… ти всичко смесваш!

Mazais princis patiešām bija ļoti saskaities. Viņš purināja vējā savus zeltainos matus.

Той беше наистина много ядосан. Той разтърсваше своите съвсем златни коси и вятърът ги развяваше:

— Es zinu planētu, kur dzīvo kāds tumši sārts kungs. Viņš nekad nav ieelpojis nevienas puķes smaržu. Viņš nekad nav palūkojies uz zvaigzni. Viņš nekad nevienu nav mīlējis. Viņš nekad neko citu nav darījis kā tikai skaitījis rēķinus. Un augu dienu viņš atkārto tāpat kā tu: “Es esmu nopietns cilvēks! Es esmu nopietns cilvēks!” — un vai plīst aiz lepnuma. Tas jau nemaz nav cilvēks, tas ir pūpēdis!

— Знам една планета, дето има един синкавочервен господин. Той никога не е помирисвал цвете. Никога не е поглеждал някоя звезда. Никога не е обичал никого. Никога не е правил нищо друго освен сметки. И цял ден повтаря като тебе: „Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!“ — и това го кара да се надува от гордост. Но той не е човек, той е гъба!

— Kas?

— Какво?

— Pūpēdis!

— Гъба!