Малкият принц / Mazais Princis — czytaj online

Bułgarsko-łotewska dwujęzyczna książka

Антоан дьо Сент-Екзюпери

Малкият принц

Antuāns de Sent-Ekziperī

Mazais Princis

Преведе от френски Константин Константинов

НА ЛЕОН ВЕРТ

LEONAM VERTAM

Моля децата да ми простят, че посвещавам тая книга на възрастен човек. Имам сериозно извинение за това: тоя възрастен човек е най-добрият ми приятел в света. Имам и друго извинение: тоя възрастен човек може да разбира всичко, дори и книгите за деца. Имам и трето извинение: тоя възрастен човек живее във Франция и търпи там глад и студ. Той наистина има нужда да бъде утешен.

Man jālūdz piedošana bērniem, ka šo grāmatu esmu veltījis pieaugušajam. Man gan ir nopietns aizbildinājums, proti, šis pieaugušais ir mans vislabākais draugs. Un vēl jāpiebilst, ka viņš saprot visu, pat bērnu grāmatas. Un, beidzot, viņš dzīvo Francijā, kur pašreiz valda bads un aukstums. Tādēļ viņam loti nepieciešams mierinājums.

Ако всички тия извинения не са достатъчни, тогава искам да посветя тая книга на детето, което тоя възрастен човек е бил някога. Всички възрастни хора са били най-напред деца. (Но малцина от тях си спомнят това.) И така, поправям посвещението си:

Ja visi šie aizbildinājumi tomēr nav pietiekami, tad es veltīšu šo grāmatu puisēnam, kāds reiz bija mans pieaugušais draugs. Visi pieaugušie reiz ir bijuši bērni (tikai ļoti nedaudzi no viņiem to atceras). Un tā es laboju savu veltījumu:

НА ЛЕОН ВЕРТ, КОГАТО Е БИЛ МАЛКО МОМЧЕ

LEONAM VERTAM, KAD VIŅŠ BIJA MAZS ZĒNS.

I

I

Когато бях на шест години, видях веднъж в някаква книга за Девствения лес, която се наричаше „Преживени случки“, една великолепна картина. Картината изобразяваше една змия боа, която гълта някакво диво животно. Ето копие от рисунката.

Kad man bija seši gadi, reiz kādā grāmatā par mūžamežu, kura saucās “Patiesi stāsti”, ieraudzīju brīnišķīgu attēlu. Tur bija attēlota boa čūska, kas aprij meža zvēru. Lūk, kāds izskatījās zīmējums.

В книгата се казваше: „Змиите боа поглъщат плячката си цяла, без да я сдъвкват. След това не могат да помръднат и шест месеца спят, през което време храната им се смила.“

Grāmatā bija rakstīts: “Boa čūskas savu laupījumu aprij veselu, to nesasmalcinot. Pēc tam tās vairs nevar kustēties un guļ veselus sešus mēnešus, kamēr laupījums sagremots.”

Тогава дълго мислих за приключенията в джунглите и успях и аз да направя с цветен молив първата си рисунка. Моята рисунка номер 1. Тя беше такава:

Toreiz es daudz domāju par piedzīvojumiem džungļos un man arī izdevās ar krāsainu zīmuli uzmest manu pirmo zīmējumu. Zīmējums Nr. l. Tas bija apmēram šāds:

Показах прекрасното си произведение на възрастните и ги попитах дали моята рисунка не им вдъхва страх.

Es paradīju savu mākslas darbu pieaugušajiem, un jautāju, vai tas viņiem iedveš bailes.

Те ми отговориха: „Че защо една шапка ще вдъхва страх?“

Viņi man atbildēja: “Kādēļ lai cepure iedvestu bailes?”

Моята рисунка не изобразяваше шапка. Тя изобразяваше една змия боа, която бе глътнала и смилаше слон. Тогава нарисувах вътрешността на змията боа, та да могат възрастните да разберат. На тях винаги трябва да им обясняваш. Моята рисунка номер 2 беше такава:

Manā zīmējumā nebija attēlota cepure. Tur bija attēlota boa čūska, kas sagremo ziloni. Tad uzzīmēju boa čūskas vēderu šķērsgriezumā, lai lielie cilvēki varētu saprast. Viņiem arvien ir vajadzīgi paskaidrojumi. Mans zīmējums Nr.2 izskatījās šāds:

Възрастните ме посъветваха да не рисувам змиите боа, както те изглеждат отвън и отвътре, и да се занимавам с география, с история, със смятане и с граматика. Ето как, още когато бях шестгодишен, изпуснах великолепното поприще на художник.

Pieaugušie man deva padomu vairs nezīmēt uzšķērstas un veselas boa čūskas, bet labāk interesēties par ģeogrāfiju, vēsturi, rēķināšanu un gramatiku. Tā sešu gadu vecumā es atteicos no spožās gleznotāja karjeras.

Бях обезсърчен от неуспеха на моята рисунка номер 1 и на рисунката си номер 2. Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.

Man atņēma drosmi mana pirmā un otrā zīmējuma neveiksme. Pieaugušie paši nekad neko nesaprot, bet bērni nogurst, mūžīgi viņiem kaut ko paskaidrodami.

Така че трябваше да си избера друг занаят и се научих да управлявам самолети. Летял съм по малко навсякъде из света. И вярно е, че географията много ми послужи.

Tā nu man bija jāizraugās cita profesija, un es iemācījos vadīt lidmašīnas. Esmu lidojis gandrīz vai pa visu pasauli. Ģeogrāfija patiešām man ir ļoti noderējusi.

От пръв поглед можех да различавам Китай от Аризона. Това е много полезно, ако човек се заблуди нощем.

No pirmā acu uzmetiena es pratu atšķirt Ķīnu no Arizonas. Tas ir sevišķi derīgi, ja naktī esi nomaldījies.

През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастни хора. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не ме накара да имам по-хубаво мнение за тях.

Un tā man loti bieži bijis jāsaskaras ar daudziem nopietniem cilvēkiem. Esmu ilgi dzīvojis kopā ar pieaugušajiem. Esmu redzējis viņus pavisam tuvu. Un tomēr mans spriedums nav daudz ko uzlabojies.

Когато срещнех някой възрастен, който ми се струваше, че разбира малко повече, аз го проверявах с рисунката си номер 1, която бях запазил. Исках да зная дали той наистина е способен да разбира.

Ja sastapu kādu cilvēku, kas man šķita mazliet saprātīgāks, es eksperimentēju ar viņu, rādot savu pirmo zīmējumu, ko vēl arvien esmu saglabājis. Man gribējās zināt, vai šis cilvēks tiešām ir saprātīgs.

Но всякога ми се отговаряше: „Това е шапка“.

Bet viņš man vienmēr atbildēja: “Tā ir cepure.”

Тогава аз не му приказвах нито за змии боа, нито за девствени гори, нито за звезди. Приспособявах се към него. Приказвах му за бридж, за голф, за политика и за вратовръзки. И възрастният биваше много доволен, че се е запознал със също такъв разсъдителен човек.

Tad es nerunāju ar viņu nedz par boa čūskām, nedz par mūžamežiem, nedz par zvaigznēm. Es pielāgojos viņa izpratnei. Es runāju ar viņu par bridžu, par golfu, par politiku, par kravatēm. Un šī persona bija ļoti apmierināta, ka iepazinusies ar tik prātīgu cilvēku.

II

II

Живях така сам, без да имам с кого да разговарям истински, докато преди шест години ми се случи едно принудително кацване в Сахарската пустиня.

Tā es dzīvoju viens pats, un līdz katastrofai Sahāras tuksnesī pirms sešiem gadiem man patiešām nebija neviena, ar ko parunāties.

Нещо се бе счупило в мотора на самолета ми. И тъй като нямах нито механик, нито пътници, приготвях се да извърша сам една трудна поправка.

Manas lidmašīnas motorā kaut kas bija salūzis. Un, tā kā man nebija līdzi ne mehāniķa, ne pasažieru, nolēmu mēģināt viens pats veikt sarežģīto labošanu.

За мене това беше въпрос на живот или смърт. Имах вода за пиене едва за осем дни.

Man tas nozīmēja dzīvot vai mirt. Dzeramā ūdens man pietika tikko astoņām dienām.

И така, първата вечер заспах върху пясъка, далеч на хиляда мили от каквото и да е населено място. Бях откъснат от света повече, отколкото някой корабокрушенец върху сал сред океана.

Pirmajā vakarā iemigu uz smiltīm tūkstošiem jūdžu tālu no jebkuras apdzīvotas vietas. Es biju vēl vientuļāks par kuģa avārijā cietušu cilvēku uz plosta okeāna vidū.

Представете си моята изненада на заранта, когато едно странно гласче ме събуди. То каза:

Tad nu jūs varat iedomāties manu pārsteigumu, kad rītausmā mani atmodināja kāda sīka, bērnišķīga balss. Tā teica:

— Моля… нарисувай ми една овца!

— Lūdzu… uzzīmē man jēriņu!

— Какво?

— Hm!

— Нарисувай ми една овца…

— Uzzīmē man jēriņu…

Аз скочих на нозе, като че ме бе треснала мълния. Потърках добре очите си. Погледнах внимателно наоколо си. И видях едно необикновено момченце, което се взираше сериозно в мене.

Pielēcu kājās, kā zibens ķerts. Krietni izberzēju acis. Pavēros visapkārt un ieraudzīju pavisam neparastu mazu puisēnu, kas mani nopietni aplūkoja.

Ето най-хубавия негов портрет, който по-късно можах да нарисувам.

Lūk, viņa labākais portrets, kādu man vēlāk izdevās uzzīmēt.

Но, разбира се, моята рисунка съвсем не е тъй пленителна, както бе моделът. Не съм виновен аз за това. Още когато бях шестгодишен, възрастните ме бяха обезсърчили в попрището ми на художник и аз не се научих да рисувам нищо друго освен змиите боа, както изглеждат отвън и отвътре.

Mans zīmējums, protams, nav tik valdzinošs kā pats oriģināls. Tā nav mana vaina. Drosmi uzsākt gleznotāja karjeru man laupīja pieaugušie, kad biju sešus gadus vecs, un, izņemot boa čūskas no ārpuses un iekšpuses, neko citu neesmu iemācījies zīmēt.

Така че с разширени от учудване очи гледах това видение. Не забравяйте, че бях на хиляда мили далеч от всяко населено място. Ала моето момченце не ми изглеждаше нито заблудено, нито че умира от умора, нито че умира от глад, нито че умира от жажда, нито че умира от страх.

Un tā es raudzījos uz šo parādību izbrīnā plati ieplestām acīm. Neaizmirstiet, ka atrados tūkstošiem jūdžu tālu no jebkuras apdzīvotas vietas. Taču šis mazais puisēns nelikās nedz nomaldījies, nedz noguris līdz nāvei, neizskatījās arī, ka viņš mirtu nost no bada, slāpēm vai bailēm.

То съвсем не приличаше на загубено сред пустинята дете, далеч на хиляда мили от всяко населено място. Най-сетне, когато можах да проговоря, аз му казах:

Nekas neliecināja, ka viņš būtu neapdzīvota tuksneša vidū nomaldījies bērns. Kad beidzot atguvu spēju runāt, es viņam jautāju:

— А… какво правиш ти тук?

— Bet… ko tad tu še dari?

И тогава тихичко, като че казваше нещо твърде сериозно, то ми повтори:

Un viņš atkal man mierīgi palūdza, it kā runa būtu par kaut ko sevišķi svarīgu:

— Моля, нарисувай ми една овца…

— Lūdzu… uzzīmē man jēriņu…

Когато загадката е много внушителна, не смееш да не се подчиниш. Колкото безсмислено да ми изглеждаше това — далеч на хиляда мили от всички населени места и заплашен от смъртна опасност, — аз все пак извадих от джоба си лист хартия и писалка.

Kad noslēpums mūs pārāk satrauc, mēs neuzdrošināmies nepaklausīt. Kaut arī tūkstošiem jūdžu tālu no apdzīvotām vietām un nāves briesmās tas man šķita muļķīgi, es tomēr izņēmu no kabatas papīra lapu un pildspalvu.

Но като си спомних, че съм учил най-много география, история, смятане и граматика, казах на момченцето (с малко лошо настроение), че не умея да рисувам. То ми отговори:

Tad gan atcerējos, ka esmu mācījies gandrīz vienīgi ģeogrāfiju, vēsturi, rēķināšanu un gramatiku, un teicu mazliet īgni puisēnam, ka neprotu zīmēt. Viņš man atbildēja:

— Нищо. Нарисувай ми една овца.

— Tas nekas. Uzzīmē man jēriņu.

Но тъй като никога не бях рисувал овца, направих му една от двете рисунки, които единствено можех да рисувам. Рисунката на боа, както изглежда отвън. И се смаях, когато чух, че момченцето ми отговори:

Tā kā nekad nebiju zīmējis jēriņu, es uzmetu vienu no tiem diviem vienīgajiem zīmējumiem, ko pratu zīmēt, proti, neuzšķērsto čūsku ar ziloni vēderā. Biju ārkārtīgi pārsteigts, kad izdzirdu mazo puisēnu atbildam:

— Не! Не! Не ща слон в боа. Боата е много опасно нещо, а слонът заема много място. Там при мене всичко е много мъничко. Трябва ми овца. Нарисувай ми една овца.

— Nē! Nē! Es negribu ziloni čūskas vēderā. Čūska ir ļoti bīstama, un zilonis ir ļoti liels un neveikls. Manās mājās viss ir tik mazs. Man vajag jēriņu. Uzzīmē man jēriņu.

И аз нарисувах.

Un es uzzīmēju.

То погледна внимателно и рече:

Uzmanīgi apskatījis zīmējumu, puisēns iebilda:

— Не! Тая овца е тежко болна. Нарисувай друга.

— Nē! Šis jau ir galīgi slims. Uzzīmē citu.

Аз нарисувах друга.

Es uzzīmēju.

Моят приятел се усмихна мило, със снизхождение:

Mans draugs mīļi un iecietīgi pasmaidīja:

— Ти сам виждаш… Това не е овца, а овен. Има рога…

— Vai tad tu neredzi… Tas nav viss jēriņš, bet auns. Viņam ir ragi…

Отново поправих рисунката си.

Es vēlreiz pārlaboju zīmējumu.

Но както предишните, той не прие и тая:

Taču puisēns to noraidīja tāpat kā visus iepriekšējos:

— Тази е много стара. Искам овца, която да живее дълго.

— Šis ir pārāk vecs. Es gribu jēriņu, kas ilgi dzīvotu.

Тогава, изгубил търпение, тъй като бързах да довърша разглобяването на мотора, аз надрасках тая рисунка.

Tad man pietrūka pacietības, un, tā kā steidzos izjaukt motoru, es uzmetu šādu zīmējumu:

И отсякох:

Un ātrumā teicu:

— Това е сандъкът. Овцата, която искаш, е вътре.

— Šī te ir kaste. Jēriņš, ko tu vēlies, atrodas tur iekšā.

И много се изненадах, когато видях, че лицето на моя млад съдник светна:

Bet cik ļoti biju pārsteigts, redzēdams, ka mana mazā kritiķa seja iemirdzas priekā:

— Тъкмо това исках! Мислиш ли, че за тая овца ще трябва много трева?

— Tieši tādu es vēlējos. Kā tev šķiet, vai šim jēriņam vajadzēs daudz zāles?

— Защо?

— Kādēļ?

— Защото там, при мене, всичко е съвсем мъничко…

— Tādēļ, ka manās mājās viss ir ļoti mazs…

— Сигурно ще й стигне. Аз ти дадох съвсем малка овца.

— Droši vien pietiks. Es tev uzdāvināju pavisam mazu jēriņu.

Той наведе глава над рисунката.
— Не е толкова малка… Я гледай! Тя е заспала…

Viņš noliecās pār zīmējumu:
— Nav jau nemaz tik maziņš… Paskat! Viņš ir aizmidzis… 

Ето тъй се запознах с малкия принц.

Tā es iepazinos ar mazo princi.

III

III

Трябваше ми доста време, за да разбера отде бе дошел той. Малкият принц, който ми задаваше много въпроси, като че никога не чуваше моите.

Pagāja labs laiks, līdz sapratu, no kurienes viņš ieradies. Mazais princis apbēra mani ar jautājumiem, bet nekad nelikās dzirdam manējos.

Само случайно казани думи ми разкриха постепенно всичко. Така, когато за пръв път видя моя самолет (аз не мога да изрисувам моя самолет, за мене това е много сложна рисунка), той ме попита:

Tikai nejauši izmesti vārdi pamazām man visu atklāja. Tā, piemēram, kad viņš pirmo reizi ieraudzīja manu lidmašīnu (es to nezīmēšu, jo šis zīmējums pārlieku komplicēts), viņš man jautāja:

— Какво е това нещо?

— Kas tas tāds?

— Това не е „нещо“. То хвърчи. То е самолет. Моят самолет.

— Tas nav nekas tāds. Tā ir lidmašīna. Ar to lido. Tā ir mana lidmašīna.

И се чувствувах горд, като му казах, че летя. Тогава той извика:

Es lepojos, ka varēju viņam pastāstīt par saviem lidojumiem. Tad viņš iesaucās:

— Как! Ти си паднал от небето!

— Kā! Tu nokriti no debesīm?

— Да — отвърнах скромно аз.

— Jā, — es kautri atteicu.

— Ах! Че е смешно…

— Cik jocīgi…

Малкият принц се разсмя тъй хубаво, че много ме раздразни. Аз искам моите нещастия да бъдат приемани сериозно. Сетне добави:

Un mazais princis sāka skaļi smieties, par ko ļoti saskaitos. Man gribas, lai arī manas neveiksmes uzklausītu nopietni. Pēc tam viņš piebilda:

— Значи и ти идеш от небето! От коя планета си?

— Tātad arī tu nāc no debesīm! No kuras planētas tu esi?

Веднага съзрях един проблясък около загадката на неговото присъствие и тутакси го попитах:

Tūlīt mazs gaismas stariņš apgaismoja viņa noslēpumaino ierašanos, un es tieši noprasīju:

— Ти значи идеш от друга планета?

— Tātad tu ieradies no kādas citas planētas?

Но той не ми отговори. Той поклащаше лекичко глава, като гледаше самолета ми:

Bet viņš man neatbildēja. Viņš mierīgi šūpoja galvu, aplūkodams manu lidmašīnu:

— Право е, че с това нещо ти не би могъл да дойдеш много отдалеч…

— Ir jau tiesa, ka ar šitote tu nevari atbraukt no tālienes…

И се вдълбочи в размисъл, който продължи много. После извади от джоба си моята овца и потъна в съзерцание на съкровището си.

Un krietnu brīdi viņš palika aizsapņojies. Pēc tam, izvilcis no kabatas manu jēriņu, viņš ilgi vēroja savu dārgumu.

Можете да си представите колко съм бил заинтригуван от тая полуизповед за „другите планети“. И затова се помъчих да узная нещо повече:

Jūs varat iedomāties, kā mani satrauca šī pusatzīšanās par “citām planētām”. Es pūlējos uzzināt kaut ko vairāk:

— Отде идеш ти, мило мое? Де е това „там при мене“? Де искаш да занесеш моята овца?

— No kurienes tu nāc, manu zēn? Kur ir tavas mājas? Kurp tu gribi aizvest jēriņu?

След кратко мълчание, през което размисляше, той ми отговори:

Pēc pārdomu pilna klusuma brīža viņš atbildēja:

— Хубавото на сандъка, който ми даде, е това, че нощем ще й служи за къща.

— Ļoti labi, ka tu iedevi arī kastīti, naktī tā viņam noderēs par mājiņu.

— Разбира се. И ако си добър, ще ти дам и една връвчица, за да я връзваш през деня. И едно колче.

— Protams. Ja tu būsi labs, es tev iedošu arī auklu, ar ko viņu piesiet pa dienu. Un mietiņu arī.

Предложението сякаш не се хареса на малкия принц:

Mans priekšlikums, kā šķita, aizvainoja mazo princi.

— Да я връзвам ли? Каква странна мисъл!

— Piesiet? Kas par muļķīgu iedomu!

— Ами ако не я връзваш, тя ще отиде кой знае де и ще се загуби…

— Ja tu viņu nepiesiesi, viņš aizies kaut kur prom un noklīdīs…

Моят приятел отново избухна в смях:

Mans draugs sāka sirsnīgi smieties:

— Но накъде мислиш, че ще тръгне тя?

— Bet kur tad lai viņš iet!

— Все едно накъде. Право пред себе си…

— Vienalga, kur. Taisni uz priekšu…

Тогава малкият принц каза сериозно:

Tad mazais princis nopietni pateica:

— Няма значение, там при мене всичко е толкова мъничко!

Tas nekas, manās mājās jau viss ir tik mazs!

И добави може би с лека тъга:

Tad mazliet skumji piemetināja:

— Вървиш ли право пред себе си, няма да отидеш много далеч…

— Taisni uz priekšu jau nevar nekur tālu aiziet…