Сега малкият принц бе побледнял целият от гняв.

Tagad mazais princis pat nobāla aiz dusmām.

— От милиони години цветята произвеждат бодли. От милиони години овцете въпреки това ядат цветята. И не било сериозно да искаш да проумееш защо цветята се мъчат да произвеждат бодли, които никога не служат за нищо? Не била важна тая война между овцете и цветята? Това не било по-сериозно и по-важно от сметките на някой дебел червен господин?

— Kopš miljoniem gadu puķēm ir ērkšķi. Kopš miljoniem gadu jēriņi tomēr ēd puķes. Un vai tad nav svarīgi censties saprast, kādēļ puķes tik ļoti nopūlas, lai izveidotu ērkšķus, kuri nekad nekam neder? Vai tad puķu un jēru cīņa nav svarīga? Vai tā nav svarīgāka un nopietnāka par tumšsārtā kunga rēķiniem?

И ако аз зная едно-единствено цвете в света, което не съществува нийде другаде освен на моята планета, а една малка овца може някоя сутрин ей така, без да разбира какво върши, да го унищожи из един път — това не било важно!

Un, ja man zināma viena vienīga puķe visā pasaulē, kas aug tikai uz manas planētas, un, ja kādu rītu mazs jēriņš to var iznīcināt vienā rāvienā, nemaz neapzinoties, ko viņš dara — vai tad tas nav svarīgi?

Той се зачерви и сетне продължи:

Mazais princis nosarka, pēc tam atsāka:

— Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милионите и милиони звезди, стига ти да погледнеш звездите, за да бъдеш щастлив. Мислиш си: „Моето цвете е там някъде…“ Но ако овцата изяде цветето, за тебе сякаш всичките звезди угасват! И това не било важно, така ли?

— Ja mīli puķi, kas atrodas tikai uz vienas no miljoniem zvaigžņu, tad pietiek palūkoties zvaigžņotajās debesīs, lai būtu laimīgs. Tu saki sev: “Mana puķe ir kaut kur tur…” Bet, ja jēriņš apēd puķi, tad ir tāda sajūta, ka pēkšņi apdzisušas visas zvaigznes! Un vai tas nav svarīgi?

Той не можа да каже нищо повече. Избухна внезапно в ридания. Беше мръкнало. Аз оставих инструментите си. Не исках да зная вече за чука, за болта, за жаждата и за смъртта. Върху една звезда, върху една планета, моята планета, Земята, имаше един малък принц, когото трябваше да утеша. Аз го взех в прегръдките си. Залюлях го приспивно, казах му:

Viņš vairs nevarēja neko pateikt. Pēkšņi viņš sāka elsot. Bija uznākusi nakts. Es nometu savus darba rīkus. Man vairs neko nenozīmēja veseris, spītīgā skrūve, slāpes un nāve. Uz kādas zvaigznes, uz manas planētas Zemes, atradās mazs princis, kuru vajadzēja mierināt! Es paņēmu viņu savās rokās. Es viņu šūpoju. Es viņam teicu:

„Цветето, което обичаш, не го заплашва опасност… Аз ще нарисувам намордник на твоята овца… Ще нарисувам броня за твоето цвете… Ще…“

“Puķei, kuru tu mīli, nekas nedraud… Es uzzīmēšu tavam jēriņam uzpurnīti… Es uzzīmēšu tavai puķei aizsargbruņas… Es…”

Не знаех какво още да му кажа. Чувствувах се съвсем несръчен. Не знаех как да стигна до него, как да му стана близък… Толкова е загадъчна страната на сълзите…

Es patiešām vairs nezināju, ko sacīt. Es jutos ļoti neveikli. Es nezināju, kā viņam tuvoties, kā atkal viņam piekļūt… Asaru pasaule ir tik noslēpumaina…

VIII

VIII

Много скоро успях да опозная по-добре това цвете. Върху планетата на малкия принц имаше съвсем простички цветя, само с един ред листца, които не заемаха никакво място и не безпокояха никого. Те се появяваха сутрин сред тревата и вечер увяхваха.

Drīz vien iepazinos ar šo puķi tuvāk. Uz mazā prinča planētas bija augušas ļoti vienkāršas puķes, ar vienu pašu ziedlapiņu rindu; tās aizņēma pavisam maz vietas un nevienu netraucēja. Tās parādījās kādu rītu zālē un pēc tam vakarā izdzisa.

Но това цвете бе поникнало един ден от някакво семе, донесено кой знае отде, и малкият принц беше бдял съвсем отблизо над стръкчето, което не приличаше на другите стръкчета. То можеше да е някой нов род баобаб.

Bet šī bija uzdīgusi kādu dienu no sēklas, kas bija atnesta nezin no kurienes, un mazais princis nevarēja vien beigt aplūkot asniņu, kurš nelīdzinājās nevienam citam. Tas varēja būt jaunas šķirnes baobabs.

Но храстчето скоро спря да расте на височина и почна да си приготвя едно цветче. Малкият принц, който присъствуваше, когато храстчето си сложи една грамадна пъпка, усещаше, че от нея сигурно ще излезе някакво чудесно видение, но цветчето продължаваше и продължаваше да се гизди, прикътано в своята зелена стая.

Bet drīz vien stāds pārstāja augt un sāka izvērsties ziedā. Mazais princis, kas nekad nebija redzējis tik milzīgu pumpuru, juta, ka no tās izplauks  brīnumaina parādība, bet puķe savā zaļajā istabiņa nevarēja vien saposties pietiekami skaista.

То грижливо подбираше своите бои. То се обличаше бавно, то оправяше едно по едно своите листца. То не искаше да излезе съвсем измачкано, както маковете. То искаше да се появи само в пълния блясък на красотата си. Е, да. То беше голяма кокетка!

Viņa ļoti rūpīgi izvēlējās krāsas. Viņa tērpās lēnām, pielaikodama ziedlapiņas citu pēc citas. Viņa negribēja uzplaukt izspūrusi kā magone. Viņa gribēja parādīties visā savā krāšņumā. Ai, jā! Viņa bija ļoti koķeta!

Тайнственото приготвяне на премяната му продължи много-много дни. И ето, че една сутрин точно в часа, когато слънцето изгрява, то се показа.

Viņas noslēpumainā tērpšanās ilga daudzas dienas. Un tad kādu rītu tieši saullēkta stundā viņa atvērās.

И макар че се бе трудило с такова старание, то каза, прозявайки се:

Bet skaistule, kas bija tik rūpīgi posusies, teica žāvādamās:

— Ах, едва се събудих… Моля да ме извините… Цяла съм разрошена…

— Ā! Es tikko atmodos… Lūdzu, piedodiet… Esmu vēl pavisam izspūrusi…

Малкият принц не можа да сдържи възхищението си:

Mazais princis vairs nevarēja apvaldīt savu apbrīnu:

— Колко сте хубава!

— Cik jūs esat skaista!

— Нали — отговори нежно цветето. — И се родих едновременно със слънцето.

— Vai ne, — klusi atbildēja puķe. — Es esmu dzimusi tai pašā stundā, kad saule…

Малкият принц веднага долови, че то не беше много скромно, но пък предизвикваше такова вълнение!

Mazais princis it labi nojauta, ka puķe nav no kautrīgajām, bet viņa bija tik aizkustinoša!

— Сега, струва ми се, е време за закуска — прибави то веднага, — бъдете добър и помислете за мене…

— Man šķiet, ka tagad ir brokastu laiks, — viņa tūdaļ piebilda, — esiet tik laipns, padomājiet par mani…

И малкият принц, съвсем смутен, отиде да потърси една лейка с прясна вода, за да нагости цветчето.

Un mazais princis, pavisam apmulsis, sameklēja lejkannu ar svaigu ūdeni un aplaistīja puķi.

Така то много скоро го измъчи със своята суетност, в която имаше и малко подозрителност. Един ден например, говорейки за своите четири бодли, то каза на малкия принц:

Drīz vien puķe viņu galīgi nomocīja ar savu neizprotamo iedomību. Kādu dienu, piemēram, runājot par saviem četriem ērkšķiem, viņa sacīja mazajam princim:

— Сега тигрите със своите нокти могат да дойдат!

— Lai nu nāk tīģeri ar saviem nagiem!

— На моята планета няма тигри — каза малкият принц — и освен това тигрите не ядат трева.

— Uz manas planētas nav tīģeru,— iebilda mazais princis, — un turklāt tīģeri neēd zāli.

— Аз не съм трева — отговори кротко цветчето.

— Es neesmu zāle, — mierīgi atbildēja puķe.

— Извинявайте…

— Piedodiet…

— Аз не се страхувам от тигрите, но се ужасявам от теченията. Нямате ли един параван?

— Man nemaz nav bail no tīģeriem, bet es šausmīgi neciešu caurvēju. Vai jums būtu kāds aizsegs?

„Да се ужасява от теченията… това не е присъщо на растенията — помисли си малкият принц. — Това цветче е с много сложен характер…“

“Augs necieš caurvēju… ļoti savādi,” mazais princis nodomāja. “Šī puķe ir ļoti komplicēta…”

— Вечер ще ме покривате със стъклен похлупак. Тук у вас става много студено. Лошо сте се обзавели. Там, отдето ида…

— Vakarā apsedziet mani ar stikla kupolu. Pie jums ir ļoti auksts. Te ir tik nemājīgi. Tur, no kurienes es nāku…

Но то не се доизказа. То беше дошло под формата на семе. Не можеше да знае нищо за другите светове. Посрамено, че се е оставило да го хванат, като измисля такава плитка лъжа, то покашля два-три пъти, за да накара малкия принц да се почувствува виновен:

Bet tad viņa apklusa. Viņa taču bija atnesta šurp sēklas veidā. Ko gan viņa varēja zināt par citām pasaulēm. Apkaunota, ka ļāvusi pārsteigt sevi tik naivos melos, puķe divas vai trīs reizes iekāsējās, lai mazais princis sajustu savu vainu.

— Ами паравана? …

— Kur ir aizsegs?…

— Аз щях да го донеса, но вие ми заговорихте!

— Es jau devos pēc tā, bet jūs runājāt ar mani!

Тогава то засили кашлицата си, за да предизвика все пак угризения у малкия принц.

Tad puķe sāka vēl stiprāk kāsēt, lai viņam iedvestu sirdsapziņas pārmetumus.

Така въпреки обичта си, която го караше да мисли най-хубавото за цветчето, малкият принц бързо почна да се съмнява в него. Той сметна незначителните му думи за сериозни и стана много нещастен.

Un tā mazais princis, lai arī viņam piemita mīlestības laba griba, drīz vien bija sācis šaubīties par puķi. Vieglprātīgos vārdus viņš bija uzņēmis nopietni un kļuvis ļoti nelaimīgs.

„Не трябваше да го слушам — призна ми той един ден, — човек никога не бива да слуша цветята. Трябва да ги гледа и да вдъхва аромата им. Моето цветче изпълни с благоухание цялата ми планета, но аз не умеех да се радвам на това. Ония думи за ноктите, вместо да ме раздразнят, трябваше да ме трогнат…“

“Man nevajadzēja puķē klausīties,” viņš man atzinās kādu dienu, “nekad nevajag klausīties puķēs. Tās jāuzlūko un jāelpo to smarža. Manējā ar savu smaržu apdvesa visu planētu, bet es nepratu par to priecāties. Šīm runām par nagiem vajadzēja modināt līdzjūtību, bet es noskaitos…”

И ми довери още нещо:

Un vēl viņš atzinās:

„Тогава аз нищо не можех да разбирам! Би трябвало да го преценявам не по думите, а по делата му. То ме изпълваше с благоухание и със светлина. В никакъв случай не биваше да бягам! Зад жалките му хитрини трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са изпълнени с толкова противоречия! Но аз бях много млад и не знаех как трябва да го обичам!“

“Toreiz es viņu nesapratu! Man vajadzēja par viņu spriest pēc darbiem, nevis pēc vārdiem. Viņa apdvesa mani ar savu smaržu un darīja gaišāku manu dzīvi. Man nevajadzēja bēgt prom! Man vajadzēja nojaust viņas maigumu zem nožēlojamā viltības aizsega. Puķes ir tik pretrunīgas! Bet es biju pārāk jauns, lai prastu mīlēt.”

IX

IX

Мисля, че той използува за бягството си от своята планета прелета на дивите птици. В утрото на заминаването той подреди много добре планетата си. Изчисти като коминочистач действуващите вулкани. Той имаше два действуващи вулкани. Така му беше много удобно да стопля сутрешната си закуска.

Man šķiet, ka mazais princis bija nolēmis aizceļot ar gājputniem. Tajā rītā viņš krietni uzposa savu planētu. Viņš rūpīgi iztīrīja darbojošos vulkānus. Viņam bija divi vulkāni, kas darbojās. Uz tiem ļoti ērti no rītiem varēja uzsildīt brokastis.

Той имаше и един угаснал вулкан. Но както сам казваше: „Човек никога не знае какво може да стане!“ и изчисти също тъй и угасналия вулкан. Когато са добре изчистени, вулканите горят полекичка и равномерно, без да изригват. Изригванията на вулканите са като огън в комините.

Viņam piederēja ari viens izdzisis vulkāns. Bet kā mēdz teikt: “Nekad nevar būt drošs!” Tādēļ viņš iztīrīja arī izdzisušo vulkānu. Ja vulkāni ir labi iztīrīti, tie deg mierīgi, vienmērīgi, bez izvirdumiem. Vulkānu izvirdumi ir kā uguns skurstenī.

На нашата планета ние очевидно сме много мънички, за да можем да почистваме вулканите. Затова ни причиняват сума неприятности.

Acīm redzot, uz zemes mēs esam pārāk mazi, lai iztīrītu savus vulkānus. Tādēļ tie sagādā mums tik daudz nepatikšanu.

Също тъй малко натъжен малкият принц изскубна последните стръкчета баобаби. Той мислеше, че никога няма да се върне. Но оная заран всички тия домашни занимания му се сториха извънредно приятни.

Mazais princis mazliet noskumis izrāva pēdējos baobabu dzinumus. Viņš domāja, ka nekad vairs neatgriezīsies. Visi parastie darbi šorīt viņam likās neparasti jauki.

И когато за последен път поля цветчето и се готвеше да го покрие със стъкления похлупак, усети, че ще заплаче.

Kad viņš pēdējo reizi aplaistīja puķi un gatavojās to apsegt ar stikla kupolu, viņam gribējās pat raudāt.

— Сбогом — рече той на цветчето.

— Ardievu, — viņš teica puķei.

Но то не му отвърна.

Bet puķe neatbildēja.

— Сбогом — повтори той.

— Ardievu, — viņš atkārtoja.

Цветчето покашля. Но то не беше от настинка.

Puķe iekāsējās. Tas nebija tādēļ, ka viņa būtu saaukstējusies.

— Аз бях глупава — каза най-сетне то. — Моля те да ми простиш. Дано бъдеш честит.

— Esmu bijusi muļķe, — beidzot viņa teica. — Lūdzu piedod man. Un centies būt laimīgs.

Той се изненада, че нямаше укори. И остана така, объркан, с похлупака в ръце. Той не проумяваше тая кротка нежност.

Mazais princis bija pārsteigts, nedzirdot pārmetumus. Viņš stāvēja, pavisam apmulsis, ar stikla kupolu rokās. Viņš nesaprata šo kluso maigumu.

— Да, разбира се, аз те обичам — каза цветчето. — По моя вина ти нищо не разбра. Това няма никакво значение. Но и ти също така беше глупав като мене. Дано бъдеш щастлив… Остави този похлупак на мира. Не го ща вече!

— Nu, protams, es tevi mīlu, — teica puķe. — Tā bija mana vaina, ka tu par to neko nezināji. Bet tas ir tik nesvarīgi. Arī tu biji tāds pats muļķis kā es. Centies būt laimīgs… Liec šo kupolu mierā. Es to vairs negribu.

— Но вятърът…

— Bet vējš…

— Аз не съм толкова настинала… Хладният нощен въздух ще ми помогне. Аз съм цвете.

— Es jau nemaz neesmu tā saaukstējusies… Svaigais nakts gaiss man darīs labu. Es esmu puķe.

— А животните…

— Bet zvēri…

— Ако искам да видя пеперуди, ще трябва да изтърпя две-три гъсеници. Изглежда, че пеперудите са много хубави. Ако не са те, кой ще ме посети? Ти, ти ще бъдеш далеч. А пък от големите животни не се боя. И аз имам нокти.

Man taču ir jāpacieš pāris kāpuru, ja gribu iepazīt tauriņus. Tie laikam ir ļoti skaisti. Kas tad mani apciemos? Tu taču būsi tālu projām. Bet no lieliem zvēriem es nebaidos. Man ir nagi.

И просто душно показа четирите си бодли. Сетне добави:

Un viņa naivi rādīja savus četrus ērkšķus. Pēc tam piebilda:

— Не се бави така, неприятно е. Решил си да заминеш. Върви.

— Nevilcinies, tas uztrauc. Ja esi izlēmis doties projām, tad ej.

Защото не искаше той да го види, че плаче. То беше много гордо цветче…

Viņa negribēja, ka mazais princis redz viņu raudam. Tā bija ļoti lepna puķe…

X

X

Той се намираше в областта на астероидите 325, 326, 327, 328, 329 и 330. И за да бъде зает с нещо и за да се просвети, започна с посещения на тия планети.

Vistuvāk mazā prinča planētai atradās asteroīdi 325., 326., 327., 328., 329. un 330. Tāpēc tos viņš apciemoja vispirms, lai sameklētu tur kādu nodarbošanos vai iemācītos kaut ko.

Първата бе обитавана от един цар. Облечен в пурпурни дрехи и хермелин, царят седеше на един прост, но в същото време величествен престол.

Pirmo apdzīvoja kāds karalis. Tērpies purpurā un sermuļādās, viņš sēdēja uz ļoti vienkārša un tomēr majestātiska troņa.

— А! Ето един поданик — извика царят, когато съзря малкия принц.

— Lūk, pavalstnieks! — karalis iesaucās, ieraudzījis mazo princi.

А малкият принц се запита: „Как може да ме познае, щом никога не ме е виждал!“

Un mazais princis nodomāja: “Kā gan viņš mani pazīst, ja nekad nav redzējis?”

Той не знаеше, че за царете светът е много опростен. Всички хора им са поданици.

Viņš nezināja, ka karaļi pasauli vienkāršo. Visi cilvēki viņiem ir pavalstnieki.

— Приближи се, за да те видя по-добре — каза му царят, който се почувствува много горд, че най-сетне е цар на някого.

— Panāc tuvāk, lai es tevi labāk redzu, — teica karalis, kas jutās gauži lepns, ka ir kādam karalis.

Малкият принц потърси с очи де да седне, но цялата планета бе заета от великолепната хермелинова наметка. И остана прав, но тъй като бе уморен, прозя се.

Mazais princis ar skatienu meklēja, kur apsēsties, bet visu planētu pilnīgi aizņēma krāšņais sermuļādu apmetnis. Tā nu viņš palika stāvam, bet, tā kā bija noguris, nožāvājās.

— Да се прозява човек в присъствието на царя е противно на етикета. Забранявам ти това.

— Žāvāties karaļa klātbūtnē ir pret etiķetes noteikumiem, — teica karalis. — Es tev to aizliedzu.

— Не мога да спра прозявката си — отговори съвсем смутен малкият принц. — Аз ида след дълго пътешествие и не съм спал…

— Es nevaru savaldīties, — pavisam apmulsis, atbildēja mazais princis. — Mans ceļojums bija ilgs, un es neesmu nemaz gulējis…

— Тогава — каза му царят — заповядвам ти да се прозяваш. От години не съм виждал никого да се прозява. За мене прозевките са любопитни неща. Хайде! Прозей се пак. Това е заповед.

— Tad es tev pavēlu žāvāties, — sacīja karalis. — Gadiem ilgi neesmu redzējis kādu žāvājamies. Žāvas ir ievērības cienīga parādība. Nu, nožāvājies vēlreiz! Tā ir pavēle.

— Това ме плаши, не мога вече… — отвърна цял зачервен малкият принц.

— Es kautrējos… vairs nevaru… — iebilda mazais princis gluži nosarcis.

— Хм! Хм! — отговори царят. — Тогава заповядвам ти ту да се прозяваш, ту да…

— Hm! Hm! — atteica karalis. — Tad es… es tev pavēlu brīžiem žāvāties un brīžiem ne.

Той заговори бързо и малко неясно и изглеждаше докачен.

Viņš sastostījās un likās esam saīdzis.

Защото царят извънредно много държеше неговия авторитет да бъде уважаван. Той не можеше да търпи неподчинение. Той бе абсолютен монарх. Но тъй като беше много добър, даваше разумни заповеди.

Jo karalis raudzījās, lai viņa autoritāte tiktu respektēta. Viņš necieta nepaklausību. Viņš bija absolūtais monarhs. Bet, tā kā bija ļoti labs, viņš deva saprātīgas pavēles.

„Ако заповядам — казваше той обикновено, — ако заповядам на някой генерал да се превърне на морска птица и ако генералът не се подчини, генералът няма да бъде виновен. Виновен ще бъда аз.“

“Ja es pavēlētu,” karalis mēdza teikt, “ja es pavēlētu kādam ģenerālim pārvērsties par kaiju un ja šis ģenerālis neklausītu, tā nebūtu viņa vaina. Tā būtu mana vaina.”

— Мога ли да седна? — попита несмело малкият принц.

— Vai drīkstu apsēsties? — bailīgi ievaicājās mazais princis.

— Заповядвам ти да седнеш — отговори му царят и величествено поприбра края на хермелиновата си наметка.

— Es tev pavēlu apsēsties, — atbildēja karalis, majestātiski sakārtodams sava sermuļādu apmetņa malu.

Но малкият принц се чудеше. Планетата беше съвсем мъничка. Над кого можеше да царува царят?

Mazais princis bija neziņā. Planēta tik niecīga — pār ko gan karalis valda?

— Господарю — каза му той, — моля ви да ме извините, че ви запитвам…

— Jūsu majestāte, — viņš teica, — lūdzu, piedodiet, ka uzdrošinos jums jautāt…

— Заповядвам ти да ме запиташ — побърза да отговори царят.

— Es tev pavēlu jautāt, — karalis steidzīgi noteica.

— Господарю, над кого царувате вие?

— Majestāt, pār ko jūs valdāt?

— Над всичко — отговори съвсем простичко царят.

— Pār visu, — karalis vientiesīgi atbildēja.

— Над всичко ли?

— Pār visu?

С едно скромно движение царят посочи своята планета, другите планети и звездите.

Karalis ar necilu žestu norādīja uz savu planētu, uz pārējām planētām un zvaigznēm.

— Над всичко това ли? — рече малкият принц.

— Pār visu šo? — mazais princis pārjautāja.

— Над всичко това… — отговори царят.

— Pār visu šo… — karalis atbildēja.

Защото той беше не само абсолютен, но и универсален монарх.

Jo viņš bija ne tikai absolūtais, bet arī universālais monarhs.

— И звездите подчиняват ли ви се?

— Un zvaigznes jums paklausa?

— Разбира се — каза му царят. — Те веднага се подчиняват. Аз не търпя неподчинение.

— Protams, — karalis atteica. — Viņas klausa uz vārda. Es neciešu nedisciplinētību.

Подобно могъщество смая малкия принц. Ако той разполагаше с него, би могъл да присъствува не на четиридесет и четири, но на седемдесет и два или дори на сто, че дори и на двеста слънчеви залеза в един и същ ден, без ни веднъж да мръдне стола си!

Šāda vara mazajā princī izraisīja izbrīnu. Ja tāda būtu viņa rokās, tad viņš varētu vienā un tai pašā dienā noraudzīties nevis četrdesmit četros, bet septiņdesmit divos vai ari simt vai divsimt saulrietos, pat neizkustinot no vietas savu krēslu!

И тъй като припомнянето на неговата изоставена планета малко го натъжи, той се осмели да помоли царя за едно благоволение.

Un, tā kā princi atkal pārņēma skumjas, atceroties savu mazo planētu, viņš iedrošinājās palūgt karalim kādu žēlastību:

— Иска ми се да видя един слънчев залез… направете ми това удоволствие… Заповядайте на слънцето да залезе…

— Es gribētu redzēt saulrietu… Dariet man šo prieku… Pavēliet saulei, lai tā noriet…