Преведе от френски Константин Константинов

НА ЛЕОН ВЕРТ

LÉONOVI WERTHOVI

Моля децата да ми простят, че посвещавам тая книга на възрастен човек. Имам сериозно извинение за това: тоя възрастен човек е най-добрият ми приятел в света. Имам и друго извинение: тоя възрастен човек може да разбира всичко, дори и книгите за деца. Имам и трето извинение: тоя възрастен човек живее във Франция и търпи там глад и студ. Той наистина има нужда да бъде утешен.

Prosím deti, aby mi prepáčili, že som túto knižku venoval dospelému človeku. Mám veľmi závažný dôvod: ten dospelý je mojím najlepším priateľom na celom svete. Mám aj druhý dôvod: ten dospelý vie všetko pochopiť, dokonca i knižky pre deti. Mám ešte tretí dôvod: ten dospelý býva vo Francúzsku, kde zakúsil dosť hladu i zimy. Veľmi potrebuje, aby ho niečo potešilo.

Ако всички тия извинения не са достатъчни, тогава искам да посветя тая книга на детето, което тоя възрастен човек е бил някога. Всички възрастни хора са били най-напред деца. (Но малцина от тях си спомнят това.) И така, поправям посвещението си:

Ak všetky tieto dôvody nestačia, pristanem na to, že túto knižku venujem dieťaťu, ktorým ten dospelý človek kedysi bol. Všetci dospelí boli najprv deťmi. (Ale máloktorý z nich sa na to pamätá.) Opravujem teda svoje venovanie:

НА ЛЕОН ВЕРТ, КОГАТО Е БИЛ МАЛКО МОМЧЕ

LÉONOVI WERTHOVI, KEĎ BOL MALÝM CHLAPCOM

I

I

Когато бях на шест години, видях веднъж в някаква книга за Девствения лес, която се наричаше „Преживени случки“, една великолепна картина. Картината изобразяваше една змия боа, която гълта някакво диво животно. Ето копие от рисунката.

Keď som mal šesť rokov, videl som raz v knižke o pralese, čo sa volala „Pravdivé príbehy“, nádherný obrázok. Bol na ňom veľhad kráľovský, ako prehĺta akéhosi dravca. Tu je kópia tej kresby:

В книгата се казваше: „Змиите боа поглъщат плячката си цяла, без да я сдъвкват. След това не могат да помръднат и шест месеца спят, през което време храната им се смила.“

V knižke sa vravelo: „Veľhady prehĺtajú svoju korisť celú, nerozhryzú ju. Potom sa nemôžu ani pohnúť a pri jej trávení prespia aj šesť mesiacov.“

Тогава дълго мислих за приключенията в джунглите и успях и аз да направя с цветен молив първата си рисунка. Моята рисунка номер 1. Тя беше такава:

Veľa som vtedy premýšľal o dobrodružstvách v džungli a potom sa i mne podarilo farebnou ceruzkou načrtnúť prvú kresbu. Moju kresbu číslo jeden. Bola takáto:

Показах прекрасното си произведение на възрастните и ги попитах дали моята рисунка не им вдъхва страх.

Ukázal som svoje majstrovské dielo dospelým a spýtal som sa, či im kresba naháňa strach.

Те ми отговориха: „Че защо една шапка ще вдъхва страх?“

Odpovedali mi: „Prečo by mal klobúk naháňať strach?“

Моята рисунка не изобразяваше шапка. Тя изобразяваше една змия боа, която бе глътнала и смилаше слон. Тогава нарисувах вътрешността на змията боа, та да могат възрастните да разберат. На тях винаги трябва да им обясняваш. Моята рисунка номер 2 беше такава:

Moja kresba nepredstavovala klobúk. Predstavovala veľhada kráľovského, ako trávi slona. Nakreslil som teda vnútrajšok veľhada, aby to dospelí mohli pochopiť. Vždy potrebujú nejaké vysvetlenia. Moja kresba číslo dva bola takáto:

Възрастните ме посъветваха да не рисувам змиите боа, както те изглеждат отвън и отвътре, и да се занимавам с география, с история, със смятане и с граматика. Ето как, още когато бях шестгодишен, изпуснах великолепното поприще на художник.

Dospelí mi poradili, aby som prestal kresliť otvorené alebo zatvorené veľhady a aby som sa radšej zaujímal o zemepis, dejepis, počty a gramatiku. Tak som sa teda vo veku šiestich rokov vzdal skvelej maliarskej kariéry.

Бях обезсърчен от неуспеха на моята рисунка номер 1 и на рисунката си номер 2. Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.

Odradil ma neúspech mojej kresby číslo jeden a mojej kresby číslo dva. Dospelí sami nikdy nič nechápu a deti to unavuje, keď im treba stále a stále čosi vysvetľovať.

Така че трябваше да си избера друг занаят и се научих да управлявам самолети. Летял съм по малко навсякъде из света. И вярно е, че географията много ми послужи.

Musel som si teda vybrať iné povolanie a naučil som sa pilotovať lietadlo. Lietal som skoro po celom svete. A len čo je pravda, zemepis mi bol veľmi na osoh.

От пръв поглед можех да различавам Китай от Аризона. Това е много полезно, ако човек се заблуди нощем.

Na prvý pohľad som rozoznal Čínu od Arizony. Je to naozaj užitočné, keď človek v noci zablúdi.

През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастни хора. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не ме накара да имам по-хубаво мнение за тях.

Tak som mal v živote veľmi mnoho príležitostí stýkať sa s množstvom vážnych ľudí. Žil som dlho s dospelými. Pozoroval som ich celkom zblízka. Moju mienku to priveľmi nezlepšilo.

Когато срещнех някой възрастен, който ми се струваше, че разбира малко повече, аз го проверявах с рисунката си номер 1, която бях запазил. Исках да зная дали той наистина е способен да разбира.

Keď som medzi nimi stretol niekoho, čo sa mi zdal trochu bystrejší, skúsil som to uňho s kresbou číslo jeden, ktorú som si stále schovával. Chcel som vedieť, či je naozaj chápavý.

Но всякога ми се отговаряше: „Това е шапка“.

Ale zakaždým mi odpovedal: „To je klobúk.“

Тогава аз не му приказвах нито за змии боа, нито за девствени гори, нито за звезди. Приспособявах се към него. Приказвах му за бридж, за голф, за политика и за вратовръзки. И възрастният биваше много доволен, че се е запознал със също такъв разсъдителен човек.

A tak som mu nerozprával ani o veľhadoch, ani o pralesoch, ani o hviezdach. Prispôsobil som sa jeho chápavosti. Rozprával som mu o bridži, o golfe, o politike a o kravatách. A dospelý bol veľmi spokojný, že spoznal takého rozumného človeka.

II

II

Живях така сам, без да имам с кого да разговарям истински, докато преди шест години ми се случи едно принудително кацване в Сахарската пустиня.

Tak som žil samotársky a nemal som nikoho, s kým by som si vážne pohovoril, až do tých čias, kým ma pred šiestimi rokmi nepostihla na saharskej púšti porucha motora.

Нещо се бе счупило в мотора на самолета ми. И тъй като нямах нито механик, нито пътници, приготвях се да извърша сам една трудна поправка.

Čosi sa v ňom polámalo. A pretože som nemal so sebou ani mechanika, ani cestujúcich, chystal som sa, že sa tú neľahkú opravu pokúsim urobiť sám.

За мене това беше въпрос на живот или смърт. Имах вода за пиене едва за осем дни.

Bola to pre mňa otázka života alebo smrti. Pitnú vodu som mal sotva na osem dní.

И така, първата вечер заспах върху пясъка, далеч на хиляда мили от каквото и да е населено място. Бях откъснат от света повече, отколкото някой корабокрушенец върху сал сред океана.

Prvý večer som teda zaspal na piesku, tisíc míľ od akéhokoľvek obývaného kraja. Bol som oveľa opustenejší ako stroskotanec na plti uprostred oceána.

Представете си моята изненада на заранта, когато едно странно гласче ме събуди. То каза:

Tak si viete predstaviť, aký som bol prekvapený, keď ma na svitaní zobudil čudný hlások. Povedal:

— Моля… нарисувай ми една овца!

— Prosím… nakresli mi ovečku!

— Какво?

— Čože?

— Нарисувай ми една овца…

— Nakresli mi ovečku…

Аз скочих на нозе, като че ме бе треснала мълния. Потърках добре очите си. Погледнах внимателно наоколо си. И видях едно необикновено момченце, което се взираше сериозно в мене.

Vyskočil som na rovné nohy, akoby do mňa udrel blesk. Poriadne som si pretrel oči. Dobre som sa podíval. A zazrel som veľmi zvláštneho chlapčeka, ktorý ma vážne pozoroval.

Ето най-хубавия негов портрет, който по-късно можах да нарисувам.

Toto je jeho najlepší portrét, aký sa mi neskôr podarilo urobiť.

Но, разбира се, моята рисунка съвсем не е тъй пленителна, както бе моделът. Не съм виновен аз за това. Още когато бях шестгодишен, възрастните ме бяха обезсърчили в попрището ми на художник и аз не се научих да рисувам нищо друго освен змиите боа, както изглеждат отвън и отвътре.

Prirodzene, moja kresba nie je ani zďaleka taká očarujúca ako jej model. Ja za to nemôžem. Dospelí mi vzali odvahu stať sa slávnym maliarom, keď som mal šesť rokov, a ja som sa naučil kresliť iba zatvorené a otvorené veľhady.

Така че с разширени от учудване очи гледах това видение. Не забравяйте, че бях на хиляда мили далеч от всяко населено място. Ала моето момченце не ми изглеждаше нито заблудено, нито че умира от умора, нито че умира от глад, нито че умира от жажда, нито че умира от страх.

Začudovane som teda vyvaľoval oči na to zjavenie. Nezabúdajte, že som bol na tisíc míľ ďaleko od akéhokoľvek obývaného kraja. A ten chlapček sa mi nezdal ani zmätený, ani na smrť unavený, ani polomŕtvy od hladu, ani polomŕtvy od smädu, ani na smrť vyľakaný.

То съвсем не приличаше на загубено сред пустинята дете, далеч на хиляда мили от всяко населено място. Най-сетне, когато можах да проговоря, аз му казах:

Vôbec nevyzeral ako dieťa, čo sa stratilo uprostred púšte, tisíc míľ od akéhokoľvek obývaného kraja. Keď sa mi napokon podarilo prehovoriť, povedal som mu:

— А… какво правиш ти тук?

—Ale… čo tu robíš?

И тогава тихичко, като че казваше нещо твърде сериозно, то ми повтори:

A tu mi celkom tichučko, ako čosi veľmi vážne, zopakoval:

— Моля, нарисувай ми една овца…

— Prosím… nakresli mi ovečku…

Когато загадката е много внушителна, не смееш да не се подчиниш. Колкото безсмислено да ми изглеждаше това — далеч на хиляда мили от всички населени места и заплашен от смъртна опасност, — аз все пак извадих от джоба си лист хартия и писалка.

Keď na nás tajomstvo silne zapôsobí, neopovážime sa neposlúchnuť. Aj keď sa mi to zdalo na tomto mieste, vzdialenom tisíc míľ od všetkých obývaných miest, a v nebezpečenstve smrti nezmyselné, vytiahol som z vrecka papier a plniace pero.

Но като си спомних, че съм учил най-много география, история, смятане и граматика, казах на момченцето (с малко лошо настроение), че не умея да рисувам. То ми отговори:

Ale vtom som si spomenul, že som sa učil najmä zemepis, dejepis, počty a gramatiku, a povedal som chlapčekovi (trochu namrzene), že neviem kresliť. Odpovedal mi:

— Нищо. Нарисувай ми една овца.

— To nič. Nakresli mi ovečku.

Но тъй като никога не бях рисувал овца, направих му една от двете рисунки, които единствено можех да рисувам. Рисунката на боа, както изглежда отвън. И се смаях, когато чух, че момченцето ми отговори:

Pretože som nikdy nekreslil ovečku, načrtol som mu jednu z tých dvoch kresieb, čo som bol schopný urobiť. Toto je jeho najlepší portrét, aký sa mi neskôr podarilo urobiť. Tú so zatvoreným veľhadom. A celý ohromený som počúval, ako mi chlapček vraví:

— Не! Не! Не ща слон в боа. Боата е много опасно нещо, а слонът заема много място. Там при мене всичко е много мъничко. Трябва ми овца. Нарисувай ми една овца.

— Nie! Nie! Ja nechcem slona vo veľhadovi. Veľhad je veľmi nebezpečný a slon zaberie veľa miesta. U mňa je všetko maličké. Potrebujem ovečku. Nakresli mi ovečku.

И аз нарисувах.

Tak som nakreslil.

То погледна внимателно и рече:

Pozorne si ju prezrel, potom povedal:

— Не! Тая овца е тежко болна. Нарисувай друга.

— Nie! Táto je už veľmi chorá. Urob mi druhú.

Аз нарисувах друга.

Nakreslil som.

Моят приятел се усмихна мило, със снизхождение:

Môj priateľ sa milo, zhovievavé usmial.

— Ти сам виждаш… Това не е овца, а овен. Има рога…

— Ale veď vidíš… to nie je ovečka, to je baran. Má rohy…

Отново поправих рисунката си.

Nuž som kresbu opäť prerábal:

Но както предишните, той не прие и тая:

No odmietol ju ako predošlé:

— Тази е много стара. Искам овца, която да живее дълго.

— Táto je veľmi stará. Chcem takú ovečku, čo bude dlho žiť.

Тогава, изгубил търпение, тъй като бързах да довърша разглобяването на мотора, аз надрасках тая рисунка.

Už som strácal trpezlivosť, pretože som sa ponáhľal, aby som sa mohol pustiť do odmontovania motora, tak som iba načarbal kresbu:

И отсякох:

A vyhlásil som:

— Това е сандъкът. Овцата, която искаш, е вътре.

— To je debnička. Vnútri je ovečka, akú chceš.

И много се изненадах, когато видях, че лицето на моя млад съдник светна:

No bol som naozaj prekvapený, keď som videl, ako sa tvár môjho malého kritika rozžiarila:

— Тъкмо това исках! Мислиш ли, че за тая овца ще трябва много трева?

— Je celkom taká, akú som chcel! Myslíš, že táto ovečka bude potrebovať veľa trávy?

— Защо?

— Prečo?

— Защото там, при мене, всичко е съвсем мъничко…

— Pretože u mňa je všetko maličké…

— Сигурно ще й стигне. Аз ти дадох съвсем малка овца.

— Určite jej postačí. Dal som ti celkom malú ovečku. Sklonil hlavu nad kresbu:

Той наведе глава над рисунката.
— Не е толкова малка… Я гледай! Тя е заспала…

— Nie je až taká maličká… Pozri! Zaspala…

Ето тъй се запознах с малкия принц.

Takto som sa zoznámil s Malým princom.

III

III

Трябваше ми доста време, за да разбера отде бе дошел той. Малкият принц, който ми задаваше много въпроси, като че никога не чуваше моите.

Dlho mi trvalo, kým som pochopil, odkiaľ prišiel. Malý princ mi kládol veľa otázok, no zdalo sa mi, akoby tie moje nikdy nepočul.

Само случайно казани думи ми разкриха постепенно всичко. Така, когато за пръв път видя моя самолет (аз не мога да изрисувам моя самолет, за мене това е много сложна рисунка), той ме попита:

Všetko mi postupne odhalili slová, čo mu náhodou vykĺzli. Tak napríklad, keď zazrel po prvý raz moje lietadlo (nenakreslím lietadlo, pre mňa je to priveľmi zložitá kresba), spýtal sa ma:

— Какво е това нещо?

— Čo je to za vec?

— Това не е „нещо“. То хвърчи. То е самолет. Моят самолет.

— To nie je vec. To lieta. Je to lietadlo… Moje lietadlo.

И се чувствувах горд, като му казах, че летя. Тогава той извика:

A bol som hrdý, že mu môžem oznámiť, že lietam. Vtom vykríkol:

— Как! Ти си паднал от небето!

— Čože! Ty si spadol z neba!

— Да — отвърнах скромно аз.

— Áno, — skromne som odpovedal.

— Ах! Че е смешно…

— Ach? To je smiešne…

Малкият принц се разсмя тъй хубаво, че много ме раздразни. Аз искам моите нещастия да бъдат приемани сериозно. Сетне добави:

A Malý princ vybuchol do veľkého smiechu, čo ma strašne rozhorčilo. Želám si, aby sa moje nehody brali vážne. Potom dodal:

— Значи и ти идеш от небето! От коя планета си?

— Tak aj ty prichádzaš z neba! A z ktorej planéty?

Веднага съзрях един проблясък около загадката на неговото присъствие и тутакси го попитах:

Hneď som vytušil, že tým vrhá trochu svetla do tajomstva svojej prítomnosti na tomto mieste, a rýchlo som sa spýtal:

— Ти значи идеш от друга планета?

— Teda ty prichádzaš z nejakej inej planéty?

Но той не ми отговори. Той поклащаше лекичко глава, като гледаше самолета ми:

No neodpovedal mi. Mierne pokrútil hlavou a neprestal hľadieť na moje lietadlo. O chvíľu sa ozval:

— Право е, че с това нещо ти не би могъл да дойдеш много отдалеч…

— To je pravda, na tomto si nemohol prísť z veľkej diaľky…

И се вдълбочи в размисъл, който продължи много. После извади от джоба си моята овца и потъна в съзерцание на съкровището си.

A nadlho sa zasníval. Potom si vytiahol z vrecka moju ovečku a zahĺbil sa do obdivovania svojho pokladu.

Можете да си представите колко съм бил заинтригуван от тая полуизповед за „другите планети“. И затова се помъчих да узная нещо повече:

Viete si predstaviť, akú zvedavosť mohlo vo mne vzbudiť jeho polopriznanie o „iných planétach“. Pokúsil som sa teda dozvedieť o tom viac:

— Отде идеш ти, мило мое? Де е това „там при мене“? Де искаш да занесеш моята овца?

— Odkiaľ prichádzaš, milý chlapček? Kde je to tvoje „u mňa“? Kam chceš odniesť moju ovečku?

След кратко мълчание, през което размисляше, той ми отговори:

Odpovedal mi po chvíli tichého zamyslenia:

— Хубавото на сандъка, който ми даде, е това, че нощем ще й служи за къща.

— Debnička, čo si mi dal, je naozaj dobrá, v noci ju môže používať ako domček.

— Разбира се. И ако си добър, ще ти дам и една връвчица, за да я връзваш през деня. И едно колче.

— Pravdaže. A keď budeš dobrý, dám ti aj povrázok, aby si ju cez deň mohol priviazať. A kolík.

Предложението сякаш не се хареса на малкия принц:

Tento návrh akoby Malého princa pohoršil.

— Да я връзвам ли? Каква странна мисъл!

— Priviazať? To je čudný nápad!

— Ами ако не я връзваш, тя ще отиде кой знае де и ще се загуби…

— No ak ju nepriviažeš, hocikam zájde a stratí sa.

Моят приятел отново избухна в смях:

A môj priateľ zase vybuchol do smiechu:

— Но накъде мислиш, че ще тръгне тя?

— Ale kam by mala ísť!

— Все едно накъде. Право пред себе си…

— Hocikam. Rovno dopredu…

Тогава малкият принц каза сериозно:

Tu Malý princ vážne poznamenal:

— Няма значение, там при мене всичко е толкова мъничко!

— Nič sa nestane, u mňa je to také malé!

И добави може би с лека тъга:

A možno trochu skľúčene dodal:

— Вървиш ли право пред себе си, няма да отидеш много далеч…

— Ak ide človek rovno dopredu, ďaleko nezájde…