Маленький принц / Малкият принц — czytaj online

Ukraińsko-bułgarska dwujęzyczna książka

Антуан де Сент-Екзюпері

Маленький принц

Антоан дьо Сент-Екзюпери

Малкият принц

Переклад: Анатолій Жаловський

Преведе от френски Константин Константинов

ЛЕОНОВІ ВЕРТУ

НА ЛЕОН ВЕРТ

Даруйте мені, дітки, що я присвятив цю книжку дорослому. У мене дуже поважне виправдання: той дорослий — мій найкращий приятель. Є й друге виправдання: той дорослий може зрозуміти все на світі, навіть дитячі книжки. I нарешті третє: дорослий живе у Франції, зазнає там голоду й холоду. Йому так треба, щоб його хтось потішив.

Моля децата да ми простят, че посвещавам тая книга на възрастен човек. Имам сериозно извинение за това: тоя възрастен човек е най-добрият ми приятел в света. Имам и друго извинение: тоя възрастен човек може да разбира всичко, дори и книгите за деца. Имам и трето извинение: тоя възрастен човек живее във Франция и търпи там глад и студ. Той наистина има нужда да бъде утешен.

Та коли все це не може виправдати, то я згоден присвятити отсю книжечку тому хлопцеві, яким був колись мій дорослий приятель. Усі-бо дорослі спершу були дітьми, тільки мало хто з них про теє пам’ятає. Отож я виправлю присвяту:

Ако всички тия извинения не са достатъчни, тогава искам да посветя тая книга на детето, което тоя възрастен човек е бил някога. Всички възрастни хора са били най-напред деца. (Но малцина от тях си спомнят това.) И така, поправям посвещението си:

ЛЕОНОВІ ВЕРТУ, КОЛИ ВІН БУВ МАЛЕНЬКИМ

НА ЛЕОН ВЕРТ, КОГАТО Е БИЛ МАЛКО МОМЧЕ

РОЗДІЛ ПЕРШИЙ

I

Коли мав я шість років, у книжці під назвою «Билиці» — там про тропічні ліси розповідалося — побачив якось химерний малюнок. На малюнку здоровезний удав ковтав якогось хижака. Ось копія того малюнка.

Когато бях на шест години, видях веднъж в някаква книга за Девствения лес, която се наричаше „Преживени случки“, една великолепна картина. Картината изобразяваше една змия боа, която гълта някакво диво животно. Ето копие от рисунката.

У книжці було написано: «Удав ковтає свою жертву цілою, не прожовуючи. Після цього він не може й ворухнутися, спить собі півроку, аж поки перетравить їжу».

В книгата се казваше: „Змиите боа поглъщат плячката си цяла, без да я сдъвкват. След това не могат да помръднат и шест месеца спят, през което време храната им се смила.“

Я чимало думав про сповнене пригод життя в джунглях та й собі намалював кольоровим олівцем мій перший малюнок. Малюнок № 1. Ось що я зобразив.

Тогава дълго мислих за приключенията в джунглите и успях и аз да направя с цветен молив първата си рисунка. Моята рисунка номер 1. Тя беше такава:

Я показав цей твір дорослим і спитав, чи не лякає він їх.

Показах прекрасното си произведение на възрастните и ги попитах дали моята рисунка не им вдъхва страх.

А мені на те:
— Чого б то капелюх нас лякав?

Те ми отговориха: „Че защо една шапка ще вдъхва страх?“

Але ж то був не капелюх. То був удав, що проковтнув слона. Тоді я зобразив удава в розрізі, аби дорослим було зрозуміліше. Їм завжди треба все тлумачити. Ось мій малюнок № 2.

Моята рисунка не изобразяваше шапка. Тя изобразяваше една змия боа, която бе глътнала и смилаше слон. Тогава нарисувах вътрешността на змията боа, та да могат възрастните да разберат. На тях винаги трябва да им обясняваш. Моята рисунка номер 2 беше такава:

Дорослі порадили мені не малювати більше гаддя ні в натурі, ні в розрізі, а краще цікавитися географією, історією, математикою та граматикою. Отак і сталося, що я в шість років зрікся блискучої малярської кар’єри.

Възрастните ме посъветваха да не рисувам змиите боа, както те изглеждат отвън и отвътре, и да се занимавам с география, с история, със смятане и с граматика. Ето как, още когато бях шестгодишен, изпуснах великолепното поприще на художник.

Зазнавши провалу з малюнками №1 і №2, я геть зневірився в собі. Дорослі такі нетямовиті, а діти просто не в змозі розжовувати їм усе.

Бях обезсърчен от неуспеха на моята рисунка номер 1 и на рисунката си номер 2. Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.

Отож я мусив обрати собі інше ремесло, і я навчився керувати літаками. Я облетів майже цілий світ. I географія, сказати по щирості, стала мені у великій пригоді.

Така че трябваше да си избера друг занаят и се научих да управлявам самолети. Летял съм по малко навсякъде из света. И вярно е, че географията много ми послужи.

Я умів з першого погляду одрізнити Китай од Арізони. То вельми корисно, надто як уночі з курсу зіб’єшся.

От пръв поглед можех да различавам Китай от Аризона. Това е много полезно, ако човек се заблуди нощем.

На своєму віку я зустрічав чимало всяких поважних людей і мав з ними стосунки. Жив довго між дорослих. Бачив їх зовсім близько. I від того моя думка про них не покращала.

През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастни хора. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не ме накара да имам по-хубаво мнение за тях.

Коли мені здибався дорослий, людина ніби-то кмітлива, я поцікавився його думкою про свій малюнок №1, який я беріг. Хотілося знати, чи він справді може второпати.

Когато срещнех някой възрастен, който ми се струваше, че разбира малко повече, аз го проверявах с рисунката си номер 1, която бях запазил. Исках да зная дали той наистина е способен да разбира.

Але дорослий незмінно відповідав мені: «Це капелюх».

Но всякога ми се отговаряше: „Това е шапка“.

Тоді я вже не говорив з ним ні про полозів, ні про тропічні ліси, ні про зорі. Я пристосовувався до його тями. Заводив з ним мову про гольф і бридж, про політику і краватки. I дорослий так тішився: познайомитися з такою розважливою людиною.

Тогава аз не му приказвах нито за змии боа, нито за девствени гори, нито за звезди. Приспособявах се към него. Приказвах му за бридж, за голф, за политика и за вратовръзки. И възрастният биваше много доволен, че се е запознал със също такъв разсъдителен човек.

РОЗДІЛ II

II

Так жив я сам-один, не маючи нікого, з ким міг погомоніти-порадитися, аж до аварії, що спіткала мене шість років тому в Сахарі.

Живях така сам, без да имам с кого да разговарям истински, докато преди шест години ми се случи едно принудително кацване в Сахарската пустиня.

Почав давати збої двигун мого літака. Ні механік, ні пасажири зі мною не летіли, довелося поратися самому, хоч ремонт був складний.

Нещо се бе счупило в мотора на самолета ми. И тъй като нямах нито механик, нито пътници, приготвях се да извърша сам една трудна поправка.

Тут таке: або пан, або пропав. Питної води я мав ледве на тиждень.

За мене това беше въпрос на живот или смърт. Имах вода за пиене едва за осем дни.

Отож першого вечора я заснув на піску в пустелі за тридев’ять земель від будь-якої людської оселі. Я був ще самотніший, ніж потерпілий на плоту посеред океану.

И така, първата вечер заспах върху пясъка, далеч на хиляда мили от каквото и да е населено място. Бях откъснат от света повече, отколкото някой корабокрушенец върху сал сред океана.

Уявіть собі мій подив, коли на зорі мене збудив якийсь чудний голосочок. Він сказав:

Представете си моята изненада на заранта, когато едно странно гласче ме събуди. То каза:

— Прошу… намалюй мені баранця.

— Моля… нарисувай ми една овца!

— Га?

— Какво?

— Намалюй мені баранця…

— Нарисувай ми една овца…

Я скочив, наче мене громом ударило. Старанно протер очі. Пильно роззирнувся навкруг. I побачив дивовижного хлопчика, що поважно мене розглядав.

Аз скочих на нозе, като че ме бе треснала мълния. Потърках добре очите си. Погледнах внимателно наоколо си. И видях едно необикновено момченце, което се взираше сериозно в мене.

Ось його найкращий портрет, якого мені пощастило згодом намалювати.

Ето най-хубавия негов портрет, който по-късно можах да нарисувам.

Та, звісно, на моєму малюнку він далеко не такий гарний, як був насправді. Не я тут виною. Коли я мав шість років, дорослі відбили у мене охоту до того, щоб стати художником, і я тільки й навчився, що малювати удавів — у натурі та в розрізі.

Но, разбира се, моята рисунка съвсем не е тъй пленителна, както бе моделът. Не съм виновен аз за това. Още когато бях шестгодишен, възрастните ме бяха обезсърчили в попрището ми на художник и аз не се научих да рисувам нищо друго освен змиите боа, както изглеждат отвън и отвътре.

Отож я виряченими від подиву очима дивився на цю прояву. Не забувайте, що я був за тридев’ять земель, на безлюдді. А проте зовсім не здавалося, щоб це хлоп’я заблукало або вкрай зморилося чи вмирає з голоду, спраги або зі страху.

Така че с разширени от учудване очи гледах това видение. Не забравяйте, че бях на хиляда мили далеч от всяко населено място. Ала моето момченце не ми изглеждаше нито заблудено, нито че умира от умора, нито че умира от глад, нито че умира от жажда, нито че умира от страх.

На око годі було сказати, що це дитина, яка загубилася серед пустелі, запропастилася край світу. Нарешті до мене вернулася мова, і я сказав:

То съвсем не приличаше на загубено сред пустинята дете, далеч на хиляда мили от всяко населено място. Най-сетне, когато можах да проговоря, аз му казах:

— А… що ти тут робиш?

— А… какво правиш ти тук?

Та він знову попросив тихо й вельми поважно:

И тогава тихичко, като че казваше нещо твърде сериозно, то ми повтори:

— Прошу… намалюй мені баранця…

— Моля, нарисувай ми една овца…

Таємнича поява так вразила мене, що я не посмів одмовитися. I хоч яким безглуздям це могло здатися тут, за тридев’ять земель від людей, коли на мене чигала смерть, я добув із кишені аркуш паперу та самописку.

Когато загадката е много внушителна, не смееш да не се подчиниш. Колкото безсмислено да ми изглеждаше това — далеч на хиляда мили от всички населени места и заплашен от смъртна опасност, — аз все пак извадих от джоба си лист хартия и писалка.

Але одразу ж згадав, що вчився передусім географії, історії, математики та граматики, і сказав хлопцеві (трохи навіть сердито), що не вмію малювати. Він одмовив:

Но като си спомних, че съм учил най-много география, история, смятане и граматика, казах на момченцето (с малко лошо настроение), че не умея да рисувам. То ми отговори:

— Байдуже. Намалюй мені баранця.

— Нищо. Нарисувай ми една овца.

Я зроду не малював баранів і тому відтворив для нього один із двох малюнків, що тільки й умів малювати: удава в натурі. I здивувався непомалу, коли хлоп’я одмовило:

Но тъй като никога не бях рисувал овца, направих му една от двете рисунки, които единствено можех да рисувам. Рисунката на боа, както изглежда отвън. И се смаях, когато чух, че момченцето ми отговори:

— Та ні! Я не хочу слона в удаві. Удав дуже небезпечний, а слон надто здоровенний. У мене все маленьке. Мені треба баранця. Намалюй баранця.

— Не! Не! Не ща слон в боа. Боата е много опасно нещо, а слонът заема много място. Там при мене всичко е много мъничко. Трябва ми овца. Нарисувай ми една овца.

I я намалював.

И аз нарисувах.

Він глянув пильно та й каже:

То погледна внимателно и рече:

— Ні! Цей баранець зовсім хирявий. Намалюй іншого.

— Не! Тая овца е тежко болна. Нарисувай друга.

Я намалював.

Аз нарисувах друга.

Мій приятель усміхнувся лагідно й поблажливо:

Моят приятел се усмихна мило, със снизхождение:

— Ти ж добре бачиш — це не баранець, а баранисько. Ще й рогатий…

— Ти сам виждаш… Това не е овца, а овен. Има рога…

Тоді я зобразив ще одного.

Отново поправих рисунката си.

Та він забракував і цей малюнок:

Но както предишните, той не прие и тая:

— Це надто старий. Я хочу такого баранця, щоб жив довго.

— Тази е много стара. Искам овца, която да живее дълго.

I тут мені терпець урвався — адже треба було якнайхутчій розбирати й лагодити двигун, — і я награмузляв такий малюнок.

Тогава, изгубил търпение, тъй като бързах да довърша разглобяването на мотора, аз надрасках тая рисунка.

I заявив:

И отсякох:

— Ось тобі ящик. А в ньому той баранець, який тобі до вподоби.

— Това е сандъкът. Овцата, която искаш, е вътре.

Я був неабияк вражений, побачивши, як заяснів мій юний суддя:

И много се изненадах, когато видях, че лицето на моя млад съдник светна:

— Саме такого я й хотів! Як ти гадаєш, багато паші треба для цього баранця?

— Тъкмо това исках! Мислиш ли, че за тая овца ще трябва много трева?

— А хіба що?

— Защо?

— Таж у мене вдома все маленьке.

— Защото там, при мене, всичко е съвсем мъничко…

— Йому, певне, вистачить. Я дав тобі зовсім маленького баранчика.

— Сигурно ще й стигне. Аз ти дадох съвсем малка овца.

Хлопчик схилив голову над малюнком.
— Не такий він і маленький! Гляньно, він заснув…

Той наведе глава над рисунката.
— Не е толкова малка… Я гледай! Тя е заспала…

Так я познайомився з маленьким принцом.

Ето тъй се запознах с малкия принц.

РОЗДІЛ III

III

Збігло чимало часу, поки я втямив, звідки він узявся. Маленький принц про все допитувався в мене, зате моїх питань, здавалося, не чув.

Трябваше ми доста време, за да разбера отде бе дошел той. Малкият принц, който ми задаваше много въпроси, като че никога не чуваше моите.

Лише з випадково зронених слів мені помалу все стало зрозумілим. Так, побачивши мій літак уперше (я не малюватиму літака — для мене це дуже морочливо), він спитав:

Само случайно казани думи ми разкриха постепенно всичко. Така, когато за пръв път видя моя самолет (аз не мога да изрисувам моя самолет, за мене това е много сложна рисунка), той ме попита:

— Що то за штуковина?

— Какво е това нещо?

— То не штуковина. Ця річ літає. Це літак. Мій літак.

— Това не е „нещо“. То хвърчи. То е самолет. Моят самолет.

I я гордо розтлумачив йому, що вмію літати. Тоді він вигукнув:

И се чувствувах горд, като му казах, че летя. Тогава той извика:

— Як? Ти упав з неба?

— Как! Ти си паднал от небето!

— Авжеж, — відказав я скромно.

— Да — отвърнах скромно аз.

— От дивина!

— Ах! Че е смешно…

I маленький принц так голосно зареготав, що мені стало досадно. Я хочу, щоб моєму лихові бодай співчували. Потім він додав:

Малкият принц се разсмя тъй хубаво, че много ме раздразни. Аз искам моите нещастия да бъдат приемани сериозно. Сетне добави:

— Отже, і ти прибув з неба. А з якої планети?

— Значи и ти идеш от небето! От коя планета си?

Ось де розгадка його таємничої появи тут, у пустелі!

Веднага съзрях един проблясък около загадката на неговото присъствие и тутакси го попитах:

— То ти потрапив сюди з іншої планети? — гостро спитав я.

— Ти значи идеш от друга планета?

Та він не відповів. Розглядаючи мого літака, він тихо хитав головою:

Но той не ми отговори. Той поклащаше лекичко глава, като гледаше самолета ми:

— Але ж на ньому ти не міг прилетіти здалеку…

— Право е, че с това нещо ти не би могъл да дойдеш много отдалеч…

I надовго поринув у роздуми. Потім дістав з кишені мого баранця і почав роздивлятися цей скарб.

И се вдълбочи в размисъл, който продължи много. После извади от джоба си моята овца и потъна в съзерцание на съкровището си.

Уявляєте, як зацікавило мене оте напіввизнання, ота загадка про інші планети. Я спробував дізнатися більше.

Можете да си представите колко съм бил заинтригуван от тая полуизповед за „другите планети“. И затова се помъчих да узная нещо повече:

— Звідки ж ти прибув, хлопче? Де твій дім? Куди ти хочеш забрати мого баранця?

— Отде идеш ти, мило мое? Де е това „там при мене“? Де искаш да занесеш моята овца?

На хвилю він замислився, потім промовив:

След кратко мълчание, през което размисляше, той ми отговори:

— Добре, що ти дав мені ящик: баранець тут ночуватиме, це буде його оселя.

— Хубавото на сандъка, който ми даде, е това, че нощем ще й служи за къща.

— Атож. А коли ти шануватимешся, я дам тобі ще й мотузок, щоб припинати його удень. I пакіл.

— Разбира се. И ако си добър, ще ти дам и една връвчица, за да я връзваш през деня. И едно колче.

Мої слова нібито прикро вразили маленького принца.

Предложението сякаш не се хареса на малкия принц:

— Припинати? Яке безглуздя!

— Да я връзвам ли? Каква странна мисъл!

— Бач, коли його не припнеш, він залізе в шкоду або втече.

— Ами ако не я връзваш, тя ще отиде кой знае де и ще се загуби…

Мій приятель знову засміявся:

Моят приятел отново избухна в смях:

— А куди ж, по-твоєму, йому тікати?

— Но накъде мислиш, че ще тръгне тя?

— Будь-куди. Просто перед собою, куди очі світять.

— Все едно накъде. Право пред себе си…

Тоді маленький принц зауважив серйозно:

Тогава малкият принц каза сериозно:

— Пусте, у мене там усе дуже маленьке.

— Няма значение, там при мене всичко е толкова мъничко!

I дещо журливо додав:

И добави може би с лека тъга:

— Коли йти просто перед собою, куди очі світять, то далеко не зайдеш.

— Вървиш ли право пред себе си, няма да отидеш много далеч…