— Значи и ти, и ти си жаден? — попитах го аз.

فقلت له: وأنت تعطش أيضاً؟

Но той не отговори на въпроса ми. Той каза простичко:

فلم يجب على سؤالي بل اكتفى بأن قال:

— Водата също тъй помага на сърцето…

ربما نقع الماء غلة القلوب.

Аз не разбрах неговия отговор, но млъкнах… Знаех, че не бива да го разпитвам.

فلم أدرك معنى لجوابه وسكتُ…لعلمي أن من العبث طرح الأسئلة عليه.

Той беше уморен. Седна. Аз седнах до него. И след кратко мълчание той добави:

وكان قد تعب فجلس وجلست بالقرب منه وساد الصمت بيننا. ثم قال:

— Звездите са хубави поради едно цвете, което не се вижда…

النجوم جميلة لأن فيها زهرة لا ترى.

Аз отговорих — „разбира се“ и без да кажа нещо, погледнах гънките на пясъка, огрени от луната.

فأجبت قائلاً: صدقت. ولم أزد ونظرت إلى غضون الرمال تحت أشعة القمر.

— Пустинята е хубава — добави той.

فأضاف: والصحراء جميلة أيضاً.

Това беше вярно. Аз винаги съм обичал пустинята. Сядаш върху някоя пясъчна дюна. Не виждаш нищо. Не чуваш нищо. И все пак нещо мълчаливо свети…

وكانت الصحراء جميلة. إني أحببت الصحراء منذ أن ولدت. في الصحراء يجلس المرء على كثيب من الرمل ولا يرى شيئاً ولا يسمع شيئاً على أنه يشعر بشيء يش ع في صمتها.

— Пустинята е хубава — каза малкият принц — от това, че някъде в нея има скрит кладенец…

وقال الأمير: إنما يجعل الصحراء جميلة هو أّنها تخفي بئراً في ناحية من أنحائها.

Аз се изненадах, като разбрах изведнъж отде идеше тая тайнствена светлина на пясъка. Когато бях малко момченце, живеех в една старинна къща, за която поверието казваше, че в нея има заровено имане. Разбира се, никой никога не можа да го намери, нито може би го е и потърсил. Но то омагьосваше цялата къща. Моята къща криеше в дъното на сърцето си една тайна…

فدهشت عند سماعي كلامه لأني أدركت فجأة س ر إشعاع الرمال. وذكرت بيتاً كنت أسكنه في حداثتي وكان بيتاً قديماً جاء في إحدى الأساطير أن فيه كنزاً مدفوناً. لم يكتشف أحد هذا الكنز وربما لم يخطر على بال أحد أن يكتشفه على أن الكنز كان يجلل البيت بشيء من السحر والفتون وذلك لأن بيتي كان يخفي س راً في قلبه.

— Да — казах аз на малкия принц, — все едно дали се отнася за къща или за звездите, или за пустинята: онова, което им дава красота, е невидимо!

قلت للأمير الصغير: إنما ما يهب الأشياء جمالها هو شيء خفي لا تراه العيون سواء أكانت تلك الأشياء صحارى أم بيوتاً أم نجوماً.

— Доволен съм — каза той, — че си съгласен с моята лисица!

فقال الأمير: يسرني أن تكون في اتفاق في الرأي مع الثعلب.

Тъй като малкият принц заспиваше, аз го взех на ръце и отново тръгнах. Бях развълнуван. Струваше ми се, че нося крехко съкровище. Струваше ми се дори, че на Земята няма нищо по-крехко.

وغلب النعاس على الأمير الصغير فحملته بين ذراعي وعاودت سيري وقد أخذ التأثر مني مأخذاً بليغاً فكنت أتص ور أني أحمل كنزاً سريع العطب ليس على الأرض شيء أسرع منه إلى العطب.

Гледах под лунната светлина това бледо чело, тия затворени очи, тия кичури коси, полюшвани от вятъра, и си казвах: „Това, което виждам, е само обвивка. Най-важното е невидимо.“

وكنت أنظر في نور القمر إلى ذلك الجبين الشاحب والعينين المغمضتين وخصل الشعر الأشقر يداعبها النسيم وأقول في نفسي: لا أرى منه إلا قشرته أما الشيء الجلل فيه فخف ي عني.

И тъй като полуотворените му устни очертаха една смътна усмивка, аз си казах още: „Онова, което толкова ме вълнува в тоя малък спящ принц, то е неговата вярност към едно цветче, то е образът на розата, която свети в него като пламък на лампа, дори когато той спи…“ И усещах, че той е още по-крехък. Трябва добре да пазим лампите: един повей на вятъра може да ги угаси…

وافترت شفتاه عن ابتسامة خفيفة فقلت أيضاً في نفسي: إنما يؤثر ف ي هذا الأثر من هذا الأمير الصغير النائم هو إخلاصه لزهرته، إنما هو صورة هذه الوردة التي تشع في صدره إشعاع المصباح حتى أثناء رقاده. وعندما خطرت هذه الصورة في بالي زاد شعوري بسرعة انعطابه فإن المصباح ليطفئه أدنى ريح تهب عليه، فعلى صاحبه أن يصونه دون كل ريح.

И вървейки така, призори намерих кладенеца.

ثم تابعت المسير وعثرت على البئر عند طلوع الفجر.

XXV

25

— Хората — каза малкият принц — се пъхат в бързите влакове, но не знаят вече какво търсят. И затова почват да се движат, но се въртят в кръг…

قال الأمير الصغير: يحتشد الناس في القطارات السريعة وقد غرب عن بالهم ما يطلبون فهم في حركة دائمة يدورون في حلقة حول نفوسهم.

И добави:

ثم أردف:

— Напразно…

وما تجدي هذه الحركة؟

Кладенецът, до който бяхме стигнали, не приличаше на сахарските кладенци. Сахарските кладенци са обикновени дупки, изкопани в пясъка. Тоя приличаше на селски кладенец. Но тук нямаше никакво село и мен ми се стори, че сънувам.

بلغنا بئراً لم تكن كآبار الصحراء حفائر في الرمل، أما البئر التي وجدناها فهي أشبه بآبار القرى على أنه لم يكن من قرية هناك. وكنت أحسب نفسي في حلم فقلت للأمير الصغير: عجيب أمر هذه البئر.

— Чудно нещо — казах аз на малкия принц, — всичко е готово: и чекръкът, и кофата, и въжето…

كل شيء جاهز فيها ففيها البكرة والدلو والحبل.

Той се засмя, пипна въжето, завъртя чекръка. И чекръкът заскрибуца като някой стар ветропоказател, който отдавна не е бил въртян от вятъра.

فضحك الأمير الصغير وقبض على الحبل وأدار البكرة فأّنت كما تئن دوارة الهواء إذا هبت عليها الريح بعد سكون طويل.

— Чуваш ли — рече малкият принц, — ние събудихме тоя кладенец и той пее…

وقال الأمير الصغير: ألا تسمع، فإننا أيقظنا هذه البئر فأخذت في الغناء.

Аз не исках малкия принц да се изморява:

وخشيت أن يتعب فقلت له:

— Остави ме аз да въртя — казах му аз, — много е тежко за тебе.

دعني أستقي فإن هذا العمل لمضنك.

Изкарах бавно кофата до ръба на кладенеца. И я закрепих там здраво. Песента на чекръка продължаваше в ушите ми, а във водата, която още трептеше, виждах как трепти слънцето.

وطفقت أسحب الدلو وئيداً حتى بلغ حافة البئر فأثبته عليها، وغناء البكرة لا يزال يتردد في سمعي، وكان الماء في الدلو يضطرب فرأيت فيه أشعة الشمس تضطرب.

— Жаден съм тъкмо за тая вода — каза малкият принц, — дай ми да пия…

وقال الأمير الصغير: إني عطشان لهذا الماء فاسقني منه.

И аз разбрах какво бе търсил той!

وأدركت ما يقصد.

Дигнах кофата до устните му. Той пи със затворени очи. Това беше приятно, като празник. Тая вода беше нещо съвсем различно от обикновената вода за пиене. Тя се бе родила от дългия вървеж под звездите, от песента на чекръка, от усилията на ръцете ми. Тя беше благодатна за сърцето, като подарък.

فرفعت الدلو وأدنيته من شفتيه فشرب وعيناه مغمضتان، فكان مشهداً حلواً ومهرجاناً روحياًً، فإن هذا الماء لم يكن شراباً كسائر الأشربة بل إنه نَبع من سرانا تحت النجوم، ومن غناء البكرة، ومن تعب ذراعي، فهو لذيذ على القلب، يتلقاه القلب كما يتلقى الهدية.

Когато бях малко момченце светлината от коледната елха, музиката от среднощната църковна служба, нежността на усмивката, — всичко това правеше моя коледен подарък лъчезарен.

وذكرت أني لما كنت طفلاً صغيراً وكانت تقدم إل ي الهدايا في عيد الميلاد، كان نور شجرة الميلاد، وموسيقى قداس نصف الليل، ولطافة ابتسامات الأهل والأقارب، تش ع في تلك الهدايا وتجعل منها شيئاً ثميناً.

— Хората, между които живееш ти — каза малкият принц, — отглеждат пет хиляди рози в една и съща градина… и не намират онова, което търсят…

وقال الأمير الصغير: إن الناس في وطنك يربون خمسة آلاف وردة في حديقة واحدة ولا يجدون فيها ما يطلبون.

— Не го намират — отговорих аз.

قلت: لا يجدون ما يطلبون.

— И все пак онова, което търсят, може да се намери в една-единствена роза или в малко вода…

قال: على أن ما يطلبون قد يكون في وردة واحدة أو في قليل من الماء.

— Разбира се — отговорих аз.

قلت: هذا مما لا ريب فيه.

И малкият принц добави:

وأردف الأمير الصغير قائلاً:

— Но очите са слепи! Човек трябва да търси със сърцето си.

إن العيون عمي، فإذا طلب المرء شيئاً فليطلبه بقلبه،

Аз пих вода. Дишах добре. Призори пясъкът има цвят на мед. Чувствувах се щастлив от тоя цвят на мед. Защо би трябвало да ми бъде тъжно…

وكنت قد شربت فانشرح صدري وسهل تنفسي وكان لون الرمال عند ارتفاع النهار يشبه لون العسل فكنت مغتبطاً أيضاً بهذا اللون على أني كنت كئيباً لا أدري لماذا.

— Трябва да изпълниш обещанието си — каза ми тихичко малкият принц, който отново бе седнал до мене.

وقال الأمير الصغير برفق بعد أن جلس بالقرب مني: ألا أنجزت وعدك؟

— Какво обещание?

قلت: أي وعد؟

— Нали знаеш… един намордник за овцата ми… аз съм отговорен за онова цветче!

قال: أن ترسم لي كمامة لخروفي فإني مسؤول عن تلك الزهرة.

Извадих от джоба скицника си. Малкият принц го видя и каза разсмян:

فأخرجت من جيبي تصاويري فنظر إليها الأمير وضحك وقال:

— Я, какви са твоите баобаби, те приличат май на зелки…

بوباباتك تشبه الملفوف بعض الشبه.

— О-о!
А пък аз толкова се гордеех с моите баобаби!

وكنت فخوراً بتلك البوبابات فامتعضت لكلامه ثم أردفَ فقال:

— А лисицата ти… ушите й… те май приличат на рога… и са толкова дълги!

أما الثعلب فأذناه تشبهان قليلاً القرون ثم إنهما مفرطتان في الطول

И пак се разсмя.

وأخذ يضحك.

— Ти си несправедливо, мило мое, аз не можех да рисувам нищо друго освен змии боа — както изглеждат отвън и отвътре.

فقلتُ: إنك لجائر في حكمك فإنما الذنب ذنبي إني لا أحسن سوى تصوير ظاهر الثعابين وباطنها.

— О-о! — рече той. — И така е добре, децата знаят.

فقال: لا بأس في ذلك فالصغار يدركون ما تعني.

Аз изрисувах с молив един намордник. И като го давах на малкия принц, сърцето ми се сви.

وخربشت له كمامة ودفعتها إليه وقلبي منكمش وقلت:

— Ти имаш някакви планове, които аз не зная…

إنك عازم على أمر لا أدري ما هو.

Но той не ми отговори.

فلم يجب على سؤالي

Той ми каза:
— Знаеш ли, утре ще стане една година, откак паднах на земята…

بل قال: أتعلم أ ن غداً ذكرى نزولي إلى الأرض وقد م ر عليه سنة كاملة.

Сетне помълча и рече:

سكت قليلاً ثم قال:

— Паднах съвсем близо оттук…

قد هبطت قريباً من هنا.

И се изчерви.

واحمر وجهه

И отново, без да разбирам защо, усетих странна тъга.

فعاودتني كآبة غريبة لم أدر ما سببها على

Но хрумна ми един въпрос:
— Значи не беше случайно, че в оная сутрин преди осем дни ти се разхождаше така, съвсем самичък, далеч на хиляда мили от всички населени области! Върна се пак там, дето си паднал?

أني تجّلدت فقلت:
لم تكن إذن مصادفةً في هذه الأنحاء عندما رأيتك لثمانية أيام خلت تتمشى وحيداً على بعد ألوف الأميال عن كل بلد معمور. فإنك كنت عائداً إلى المكان الذي هبطت فيه.

Малкият принц отново се изчерви.

فزاد وجه الأمير الصغير احمراراً.

А аз добавих с колебание:

فأضفتُ قائلاً:

— Може би поради годишнината?

ألا تكون الذكرى حملتك على العودة إلى هنا؟

Малкият принц пак се изчерви. Той не отговаряше нищо на въпросите, но когато човек се изчервява, това означава „да“, нали?

وما كان من عادته الإجابة على ما يطرح عليه من الأسئلة غير أنه احم ر وجهه، واحمرار الوجه جواب بالإيجاب.

— Ах! — казах му аз. — Страх ме е…

فقلت: إني متخ وف.

Но той ми отговори:

قال:

— Сега ти трябва да работиш. Трябва да отидеш при машината си. Аз ще те чакам тук. Ела утре вечер…

عليك الآن أن تنصرف إلى إصلاح طائرتك فامضِ إليها وأنا بانتظارك هنا، فعد إل ي مساء الغد.

Но аз не бях успокоен. Спомних си за лисицата. Оставиш ли се да те опитомят, има опасност да поплачеш…

ولم تطمئن نفسي لكلامه، وذكرت الثعلب، وذكرت حديثه حيث يقول: يتع رض المرء للحزن والبكاء إذا مكّن الغير من تدجينه.

XXVI

26

Встрани до кладенеца имаше развалини от стара каменна стена. На следната вечер, когато се върнах след работа, видях още отдалеч моя малък принц седнал горе на развалините провесил нозе. И го чух, като казваше:

وكان بالقرب من البئر بقية من جدار من الصخر منهدم فلما عدت من عملي في مساء اليوم التالي لمحت عن بعد الأمير الصغير جالساً على أعلى الجدار ورجلاه متدليتان وسمعته يقول:

— Та не си ли спомняш? То не е точно тук!

ألا تذكرين، لم يكن لقاؤنا هنا بل قريباً من هنا.

И сигурно някой друг глас му се обади, защото той отвърна:

ولا بد من أن يكون قد تلّقى جواباً فإنه قال:

— Да! Да! Денят е този, но мястото не е това…

بلى. بلى. هو يوم ملتقانا غير أن هذا المكان ليس هو المكان الذي التقينا فيه.

Продължих да вървя към стената. Все така не виждах, нито чувах някого. Но малкият принц отново отвърна:

وتابعتُ سيري إلى الجدار وأنا لا أرى أحداً ولا أسمع صوتاً بيد أن الأمير الصغير كان يجيب على أسئلة توجه إليه. وسمعته يقول:

— … Разбира се. Ще видиш де започват следите ми в пясъка. Ще трябва само да ме почакаш там. Аз ще дойда тая нощ.

… لا ريب في ذلك فإنك سترين أين يبدأ أثر خطوي في الرمل، فانتظريني إذا صرت هنالك أما أنا فأكون عندك هذه الليلة.

Аз бях на двадесет метра от стената и все тъй не виждах нищо.

وكنت على عشرين متراً من الجدار وما من أحد أراه هناك

След кратко мълчание малкият принц продължи:

وسكت الأمير الصغير قليلاً ثم قال:

— Имаш ли хубава отрова? Уверена ли си, че няма да ме накараш да се мъча дълго?

أرجو أن يكون سمك زعافاً فلا أقاسي الألم طويلاً. هل أنت على ثقة من س مك؟

Спрях със свито сърце, но все още не можех да разбера.

فوقفت عندئذٍ وقد انقبض قلبي ولم ينجلِ لي معنى

— Сега отивай си — каза той — … искам да сляза.

كلامه حتى تابع فقال: اذهبي الآن… فأنا نازل عن الجدار.

Тогава и аз сам наведох очи към подножието на стената и подскочих! Там, насочена към малкия принц, се бе изправила една от ония жълти змии, които умъртвяват човека в тридесет секунди.

فالتفتُ إلى أسفل الجدار ووثبتُ ذعراً فإني رأيت عنده حية صفراء من الأراقم التي تقضي على الملسوع في لحظة وهي منتصبة في

Бъркайки в джоба, за да измъкна револвера си, аз хукнах, но от шума на стъпките ми змията тихичко се плъзна по пясъка, като ручейче, което замира, и без много да бърза, мушна се с лек металичен звук между два камъка.

وجه الأمير الصغير فأسرعت إليها وقد انتشلت المسدس من جيبي لكنها أحست بي فهبطتْ وئيداً إلى الرمل كما يهبط الماء الصاعد من النافورة إذا سد مجراه وانسابت على مهل بين الحجارة ولها خشخشة كخشخشة الحلي المعدنية.

Стигнах до стената точно навреме, за да мога да взема на ръце моя мъничък принц, бял като сняг.

وما إن انتهيت إلى الجدار حتى تلقيت الأمير الصغير بين ذراعي وكان لونه ممتقعاً شاحباً فقلت له:

— Каква е тая работа? Сега разговаряш със змиите!

ما هذه القصة! إنك تحاور الآن الحيات!

Развих златното му шалче, което той постоянно носеше. Намокрих слепите му очи и го накарах да пие вода. И не смеех да го попитам нищо. Той ме погледна сериозно и обви ръце около шията ми. Усещах, че сърцето му бие като сърце на умиращо птиче, ударено с пушка. Той ми каза:

ونزعت عنه منديله الذهبي اللون الذي ما كان يفارق عنقه ورطبت صدغيه بالماء وسقيته وأخذت أنظر إليه لا أجرؤ على طرح أي سؤال عليه، فحدق إل ي ملياً ثم ط وق عنقي بذراعيه، فأحسست بقلبه ينتفض كما ينتفض قلب عصفور رماه الصياد فأصماه، فهو يموت. وقال لي:

— Доволен съм, че си разбрал в какво се състои повредата на машината ти. Сега ще можеш да си отидеш у вас…

قد سرني أنك وجدت ما كان ينقص طائرتك، ففي وسعك الآن أن تعود إلى موطنك.

— Отде знаеш?

فقلت له: وكيف عرفت ذلك؟

Аз тъкмо смятах да му кажа, че въпреки всяко очакване бях успял да поправя повредата.

كان في نيتي عند مجيئي أن أخبره بأني تمكنت من إصلاح الطائرة بعد أن قطعت كل أمل من إصلاحها.

Той не отговори на въпроса ми, но добави:

فلم يجب على سؤالي بل قال:

— И аз също тъй днес се връщам в къщи.

وأنا أيضاً أعود اليوم إلى موطني.

Сетне каза тъжно:

ثم قال والكآبة ملء صوته:

— То е много по-далеч… много по-мъчно…

إن موطني لأبعد من موطنك والطريق إليه أشقُّ من طريقك وأصعب.

Чувствувах ясно, че ставаше нещо необикновено. Стисках го в прегръдките си като малко дете и все пак струваше ми се, че той се изплъзва от мене, смъква се отвесно в някаква пропаст и аз не мога да сторя нищо, за да го задържа…

وكنت أتوقع حدوث أمر جلل، فضممته بين ذراعي ضماً شديداً كما تضم الأم طفلها، وكان يخيل إل ي أني بالرغم من ض مي له ينفلت مّني وينحدر تواً في هاوية فلا أستطيع إمساكه.وكان نظره عميقاً شارداً.

Погледът му бе сериозен, зареян много надалеч.

وقال:

— Аз имам твоята овца. Имам и сандъка за овцата. Имам и намордника…

عندي الآن الخروف وعندي صندوق الخروف وعندي الكمامة،

И се усмихна тъжно.

ثم ابتسم ابتسامة كئيبة.

Аз чаках дълго. Усещах, че той постепенно се затопля.

وسكت وانتظرتُ ملياً. ثم شعرت بأن الحرارة ترجع إليه قليلاً قليلا فقلت:

— Мило мое, тебе те беше страх…

أراك قد خفت يا عزيزي.

Него, разбира се, го беше страх, но той се засмя тихичко:

وما من ريب في أنه خاف بيد انه ضحك ضحكة لطيفة وقال:

— Довечера много повече ще ме е страх…

وفي هذا المساء يكون خوفي أعظم.