فقلت له: وأنت تعطش أيضاً؟

— Значи и ти, и ти си жаден? — попитах го аз.

فلم يجب على سؤالي بل اكتفى بأن قال:

Но той не отговори на въпроса ми. Той каза простичко:

ربما نقع الماء غلة القلوب.

— Водата също тъй помага на сърцето…

فلم أدرك معنى لجوابه وسكتُ…لعلمي أن من العبث طرح الأسئلة عليه.

Аз не разбрах неговия отговор, но млъкнах… Знаех, че не бива да го разпитвам.

وكان قد تعب فجلس وجلست بالقرب منه وساد الصمت بيننا. ثم قال:

Той беше уморен. Седна. Аз седнах до него. И след кратко мълчание той добави:

النجوم جميلة لأن فيها زهرة لا ترى.

— Звездите са хубави поради едно цвете, което не се вижда…

فأجبت قائلاً: صدقت. ولم أزد ونظرت إلى غضون الرمال تحت أشعة القمر.

Аз отговорих — „разбира се“ и без да кажа нещо, погледнах гънките на пясъка, огрени от луната.

فأضاف: والصحراء جميلة أيضاً.

— Пустинята е хубава — добави той.

وكانت الصحراء جميلة. إني أحببت الصحراء منذ أن ولدت. في الصحراء يجلس المرء على كثيب من الرمل ولا يرى شيئاً ولا يسمع شيئاً على أنه يشعر بشيء يش ع في صمتها.

Това беше вярно. Аз винаги съм обичал пустинята. Сядаш върху някоя пясъчна дюна. Не виждаш нищо. Не чуваш нищо. И все пак нещо мълчаливо свети…

وقال الأمير: إنما يجعل الصحراء جميلة هو أّنها تخفي بئراً في ناحية من أنحائها.

— Пустинята е хубава — каза малкият принц — от това, че някъде в нея има скрит кладенец…

فدهشت عند سماعي كلامه لأني أدركت فجأة س ر إشعاع الرمال. وذكرت بيتاً كنت أسكنه في حداثتي وكان بيتاً قديماً جاء في إحدى الأساطير أن فيه كنزاً مدفوناً. لم يكتشف أحد هذا الكنز وربما لم يخطر على بال أحد أن يكتشفه على أن الكنز كان يجلل البيت بشيء من السحر والفتون وذلك لأن بيتي كان يخفي س راً في قلبه.

Аз се изненадах, като разбрах изведнъж отде идеше тая тайнствена светлина на пясъка. Когато бях малко момченце, живеех в една старинна къща, за която поверието казваше, че в нея има заровено имане. Разбира се, никой никога не можа да го намери, нито може би го е и потърсил. Но то омагьосваше цялата къща. Моята къща криеше в дъното на сърцето си една тайна…

قلت للأمير الصغير: إنما ما يهب الأشياء جمالها هو شيء خفي لا تراه العيون سواء أكانت تلك الأشياء صحارى أم بيوتاً أم نجوماً.

— Да — казах аз на малкия принц, — все едно дали се отнася за къща или за звездите, или за пустинята: онова, което им дава красота, е невидимо!

فقال الأمير: يسرني أن تكون في اتفاق في الرأي مع الثعلب.

— Доволен съм — каза той, — че си съгласен с моята лисица!

وغلب النعاس على الأمير الصغير فحملته بين ذراعي وعاودت سيري وقد أخذ التأثر مني مأخذاً بليغاً فكنت أتص ور أني أحمل كنزاً سريع العطب ليس على الأرض شيء أسرع منه إلى العطب.

Тъй като малкият принц заспиваше, аз го взех на ръце и отново тръгнах. Бях развълнуван. Струваше ми се, че нося крехко съкровище. Струваше ми се дори, че на Земята няма нищо по-крехко.

وكنت أنظر في نور القمر إلى ذلك الجبين الشاحب والعينين المغمضتين وخصل الشعر الأشقر يداعبها النسيم وأقول في نفسي: لا أرى منه إلا قشرته أما الشيء الجلل فيه فخف ي عني.

Гледах под лунната светлина това бледо чело, тия затворени очи, тия кичури коси, полюшвани от вятъра, и си казвах: „Това, което виждам, е само обвивка. Най-важното е невидимо.“

وافترت شفتاه عن ابتسامة خفيفة فقلت أيضاً في نفسي: إنما يؤثر ف ي هذا الأثر من هذا الأمير الصغير النائم هو إخلاصه لزهرته، إنما هو صورة هذه الوردة التي تشع في صدره إشعاع المصباح حتى أثناء رقاده. وعندما خطرت هذه الصورة في بالي زاد شعوري بسرعة انعطابه فإن المصباح ليطفئه أدنى ريح تهب عليه، فعلى صاحبه أن يصونه دون كل ريح.

И тъй като полуотворените му устни очертаха една смътна усмивка, аз си казах още: „Онова, което толкова ме вълнува в тоя малък спящ принц, то е неговата вярност към едно цветче, то е образът на розата, която свети в него като пламък на лампа, дори когато той спи…“ И усещах, че той е още по-крехък. Трябва добре да пазим лампите: един повей на вятъра може да ги угаси…

ثم تابعت المسير وعثرت على البئر عند طلوع الفجر.

И вървейки така, призори намерих кладенеца.

25

XXV

قال الأمير الصغير: يحتشد الناس في القطارات السريعة وقد غرب عن بالهم ما يطلبون فهم في حركة دائمة يدورون في حلقة حول نفوسهم.

— Хората — каза малкият принц — се пъхат в бързите влакове, но не знаят вече какво търсят. И затова почват да се движат, но се въртят в кръг…

ثم أردف:

И добави:

وما تجدي هذه الحركة؟

— Напразно…

بلغنا بئراً لم تكن كآبار الصحراء حفائر في الرمل، أما البئر التي وجدناها فهي أشبه بآبار القرى على أنه لم يكن من قرية هناك. وكنت أحسب نفسي في حلم فقلت للأمير الصغير: عجيب أمر هذه البئر.

Кладенецът, до който бяхме стигнали, не приличаше на сахарските кладенци. Сахарските кладенци са обикновени дупки, изкопани в пясъка. Тоя приличаше на селски кладенец. Но тук нямаше никакво село и мен ми се стори, че сънувам.

كل شيء جاهز فيها ففيها البكرة والدلو والحبل.

— Чудно нещо — казах аз на малкия принц, — всичко е готово: и чекръкът, и кофата, и въжето…

فضحك الأمير الصغير وقبض على الحبل وأدار البكرة فأّنت كما تئن دوارة الهواء إذا هبت عليها الريح بعد سكون طويل.

Той се засмя, пипна въжето, завъртя чекръка. И чекръкът заскрибуца като някой стар ветропоказател, който отдавна не е бил въртян от вятъра.

وقال الأمير الصغير: ألا تسمع، فإننا أيقظنا هذه البئر فأخذت في الغناء.

— Чуваш ли — рече малкият принц, — ние събудихме тоя кладенец и той пее…

وخشيت أن يتعب فقلت له:

Аз не исках малкия принц да се изморява:

دعني أستقي فإن هذا العمل لمضنك.

— Остави ме аз да въртя — казах му аз, — много е тежко за тебе.

وطفقت أسحب الدلو وئيداً حتى بلغ حافة البئر فأثبته عليها، وغناء البكرة لا يزال يتردد في سمعي، وكان الماء في الدلو يضطرب فرأيت فيه أشعة الشمس تضطرب.

Изкарах бавно кофата до ръба на кладенеца. И я закрепих там здраво. Песента на чекръка продължаваше в ушите ми, а във водата, която още трептеше, виждах как трепти слънцето.

وقال الأمير الصغير: إني عطشان لهذا الماء فاسقني منه.

— Жаден съм тъкмо за тая вода — каза малкият принц, — дай ми да пия…

وأدركت ما يقصد.

И аз разбрах какво бе търсил той!

فرفعت الدلو وأدنيته من شفتيه فشرب وعيناه مغمضتان، فكان مشهداً حلواً ومهرجاناً روحياًً، فإن هذا الماء لم يكن شراباً كسائر الأشربة بل إنه نَبع من سرانا تحت النجوم، ومن غناء البكرة، ومن تعب ذراعي، فهو لذيذ على القلب، يتلقاه القلب كما يتلقى الهدية.

Дигнах кофата до устните му. Той пи със затворени очи. Това беше приятно, като празник. Тая вода беше нещо съвсем различно от обикновената вода за пиене. Тя се бе родила от дългия вървеж под звездите, от песента на чекръка, от усилията на ръцете ми. Тя беше благодатна за сърцето, като подарък.

وذكرت أني لما كنت طفلاً صغيراً وكانت تقدم إل ي الهدايا في عيد الميلاد، كان نور شجرة الميلاد، وموسيقى قداس نصف الليل، ولطافة ابتسامات الأهل والأقارب، تش ع في تلك الهدايا وتجعل منها شيئاً ثميناً.

Когато бях малко момченце светлината от коледната елха, музиката от среднощната църковна служба, нежността на усмивката, — всичко това правеше моя коледен подарък лъчезарен.

وقال الأمير الصغير: إن الناس في وطنك يربون خمسة آلاف وردة في حديقة واحدة ولا يجدون فيها ما يطلبون.

— Хората, между които живееш ти — каза малкият принц, — отглеждат пет хиляди рози в една и съща градина… и не намират онова, което търсят…

قلت: لا يجدون ما يطلبون.

— Не го намират — отговорих аз.

قال: على أن ما يطلبون قد يكون في وردة واحدة أو في قليل من الماء.

— И все пак онова, което търсят, може да се намери в една-единствена роза или в малко вода…

قلت: هذا مما لا ريب فيه.

— Разбира се — отговорих аз.

وأردف الأمير الصغير قائلاً:

И малкият принц добави:

إن العيون عمي، فإذا طلب المرء شيئاً فليطلبه بقلبه،

— Но очите са слепи! Човек трябва да търси със сърцето си.

وكنت قد شربت فانشرح صدري وسهل تنفسي وكان لون الرمال عند ارتفاع النهار يشبه لون العسل فكنت مغتبطاً أيضاً بهذا اللون على أني كنت كئيباً لا أدري لماذا.

Аз пих вода. Дишах добре. Призори пясъкът има цвят на мед. Чувствувах се щастлив от тоя цвят на мед. Защо би трябвало да ми бъде тъжно…

وقال الأمير الصغير برفق بعد أن جلس بالقرب مني: ألا أنجزت وعدك؟

— Трябва да изпълниш обещанието си — каза ми тихичко малкият принц, който отново бе седнал до мене.

قلت: أي وعد؟

— Какво обещание?

قال: أن ترسم لي كمامة لخروفي فإني مسؤول عن تلك الزهرة.

— Нали знаеш… един намордник за овцата ми… аз съм отговорен за онова цветче!

فأخرجت من جيبي تصاويري فنظر إليها الأمير وضحك وقال:

Извадих от джоба скицника си. Малкият принц го видя и каза разсмян:

بوباباتك تشبه الملفوف بعض الشبه.

— Я, какви са твоите баобаби, те приличат май на зелки…

وكنت فخوراً بتلك البوبابات فامتعضت لكلامه ثم أردفَ فقال:

— О-о!
А пък аз толкова се гордеех с моите баобаби!

أما الثعلب فأذناه تشبهان قليلاً القرون ثم إنهما مفرطتان في الطول

— А лисицата ти… ушите й… те май приличат на рога… и са толкова дълги!

وأخذ يضحك.

И пак се разсмя.

فقلتُ: إنك لجائر في حكمك فإنما الذنب ذنبي إني لا أحسن سوى تصوير ظاهر الثعابين وباطنها.

— Ти си несправедливо, мило мое, аз не можех да рисувам нищо друго освен змии боа — както изглеждат отвън и отвътре.

فقال: لا بأس في ذلك فالصغار يدركون ما تعني.

— О-о! — рече той. — И така е добре, децата знаят.

وخربشت له كمامة ودفعتها إليه وقلبي منكمش وقلت:

Аз изрисувах с молив един намордник. И като го давах на малкия принц, сърцето ми се сви.

إنك عازم على أمر لا أدري ما هو.

— Ти имаш някакви планове, които аз не зная…

فلم يجب على سؤالي

Но той не ми отговори.

بل قال: أتعلم أ ن غداً ذكرى نزولي إلى الأرض وقد م ر عليه سنة كاملة.

Той ми каза:
— Знаеш ли, утре ще стане една година, откак паднах на земята…

سكت قليلاً ثم قال:

Сетне помълча и рече:

قد هبطت قريباً من هنا.

— Паднах съвсем близо оттук…

واحمر وجهه

И се изчерви.

فعاودتني كآبة غريبة لم أدر ما سببها على

И отново, без да разбирам защо, усетих странна тъга.

أني تجّلدت فقلت:
لم تكن إذن مصادفةً في هذه الأنحاء عندما رأيتك لثمانية أيام خلت تتمشى وحيداً على بعد ألوف الأميال عن كل بلد معمور. فإنك كنت عائداً إلى المكان الذي هبطت فيه.

Но хрумна ми един въпрос:
— Значи не беше случайно, че в оная сутрин преди осем дни ти се разхождаше така, съвсем самичък, далеч на хиляда мили от всички населени области! Върна се пак там, дето си паднал?

فزاد وجه الأمير الصغير احمراراً.

Малкият принц отново се изчерви.

فأضفتُ قائلاً:

А аз добавих с колебание:

ألا تكون الذكرى حملتك على العودة إلى هنا؟

— Може би поради годишнината?

وما كان من عادته الإجابة على ما يطرح عليه من الأسئلة غير أنه احم ر وجهه، واحمرار الوجه جواب بالإيجاب.

Малкият принц пак се изчерви. Той не отговаряше нищо на въпросите, но когато човек се изчервява, това означава „да“, нали?

فقلت: إني متخ وف.

— Ах! — казах му аз. — Страх ме е…

قال:

Но той ми отговори:

عليك الآن أن تنصرف إلى إصلاح طائرتك فامضِ إليها وأنا بانتظارك هنا، فعد إل ي مساء الغد.

— Сега ти трябва да работиш. Трябва да отидеш при машината си. Аз ще те чакам тук. Ела утре вечер…

ولم تطمئن نفسي لكلامه، وذكرت الثعلب، وذكرت حديثه حيث يقول: يتع رض المرء للحزن والبكاء إذا مكّن الغير من تدجينه.

Но аз не бях успокоен. Спомних си за лисицата. Оставиш ли се да те опитомят, има опасност да поплачеш…

26

XXVI

وكان بالقرب من البئر بقية من جدار من الصخر منهدم فلما عدت من عملي في مساء اليوم التالي لمحت عن بعد الأمير الصغير جالساً على أعلى الجدار ورجلاه متدليتان وسمعته يقول:

Встрани до кладенеца имаше развалини от стара каменна стена. На следната вечер, когато се върнах след работа, видях още отдалеч моя малък принц седнал горе на развалините провесил нозе. И го чух, като казваше:

ألا تذكرين، لم يكن لقاؤنا هنا بل قريباً من هنا.

— Та не си ли спомняш? То не е точно тук!

ولا بد من أن يكون قد تلّقى جواباً فإنه قال:

И сигурно някой друг глас му се обади, защото той отвърна:

بلى. بلى. هو يوم ملتقانا غير أن هذا المكان ليس هو المكان الذي التقينا فيه.

— Да! Да! Денят е този, но мястото не е това…

وتابعتُ سيري إلى الجدار وأنا لا أرى أحداً ولا أسمع صوتاً بيد أن الأمير الصغير كان يجيب على أسئلة توجه إليه. وسمعته يقول:

Продължих да вървя към стената. Все така не виждах, нито чувах някого. Но малкият принц отново отвърна:

… لا ريب في ذلك فإنك سترين أين يبدأ أثر خطوي في الرمل، فانتظريني إذا صرت هنالك أما أنا فأكون عندك هذه الليلة.

— … Разбира се. Ще видиш де започват следите ми в пясъка. Ще трябва само да ме почакаш там. Аз ще дойда тая нощ.

وكنت على عشرين متراً من الجدار وما من أحد أراه هناك

Аз бях на двадесет метра от стената и все тъй не виждах нищо.

وسكت الأمير الصغير قليلاً ثم قال:

След кратко мълчание малкият принц продължи:

أرجو أن يكون سمك زعافاً فلا أقاسي الألم طويلاً. هل أنت على ثقة من س مك؟

— Имаш ли хубава отрова? Уверена ли си, че няма да ме накараш да се мъча дълго?

فوقفت عندئذٍ وقد انقبض قلبي ولم ينجلِ لي معنى

Спрях със свито сърце, но все още не можех да разбера.

كلامه حتى تابع فقال: اذهبي الآن… فأنا نازل عن الجدار.

— Сега отивай си — каза той — … искам да сляза.

فالتفتُ إلى أسفل الجدار ووثبتُ ذعراً فإني رأيت عنده حية صفراء من الأراقم التي تقضي على الملسوع في لحظة وهي منتصبة في

Тогава и аз сам наведох очи към подножието на стената и подскочих! Там, насочена към малкия принц, се бе изправила една от ония жълти змии, които умъртвяват човека в тридесет секунди.

وجه الأمير الصغير فأسرعت إليها وقد انتشلت المسدس من جيبي لكنها أحست بي فهبطتْ وئيداً إلى الرمل كما يهبط الماء الصاعد من النافورة إذا سد مجراه وانسابت على مهل بين الحجارة ولها خشخشة كخشخشة الحلي المعدنية.

Бъркайки в джоба, за да измъкна револвера си, аз хукнах, но от шума на стъпките ми змията тихичко се плъзна по пясъка, като ручейче, което замира, и без много да бърза, мушна се с лек металичен звук между два камъка.

وما إن انتهيت إلى الجدار حتى تلقيت الأمير الصغير بين ذراعي وكان لونه ممتقعاً شاحباً فقلت له:

Стигнах до стената точно навреме, за да мога да взема на ръце моя мъничък принц, бял като сняг.

ما هذه القصة! إنك تحاور الآن الحيات!

— Каква е тая работа? Сега разговаряш със змиите!

ونزعت عنه منديله الذهبي اللون الذي ما كان يفارق عنقه ورطبت صدغيه بالماء وسقيته وأخذت أنظر إليه لا أجرؤ على طرح أي سؤال عليه، فحدق إل ي ملياً ثم ط وق عنقي بذراعيه، فأحسست بقلبه ينتفض كما ينتفض قلب عصفور رماه الصياد فأصماه، فهو يموت. وقال لي:

Развих златното му шалче, което той постоянно носеше. Намокрих слепите му очи и го накарах да пие вода. И не смеех да го попитам нищо. Той ме погледна сериозно и обви ръце около шията ми. Усещах, че сърцето му бие като сърце на умиращо птиче, ударено с пушка. Той ми каза:

قد سرني أنك وجدت ما كان ينقص طائرتك، ففي وسعك الآن أن تعود إلى موطنك.

— Доволен съм, че си разбрал в какво се състои повредата на машината ти. Сега ще можеш да си отидеш у вас…

فقلت له: وكيف عرفت ذلك؟

— Отде знаеш?

كان في نيتي عند مجيئي أن أخبره بأني تمكنت من إصلاح الطائرة بعد أن قطعت كل أمل من إصلاحها.

Аз тъкмо смятах да му кажа, че въпреки всяко очакване бях успял да поправя повредата.

فلم يجب على سؤالي بل قال:

Той не отговори на въпроса ми, но добави:

وأنا أيضاً أعود اليوم إلى موطني.

— И аз също тъй днес се връщам в къщи.

ثم قال والكآبة ملء صوته:

Сетне каза тъжно:

إن موطني لأبعد من موطنك والطريق إليه أشقُّ من طريقك وأصعب.

— То е много по-далеч… много по-мъчно…

وكنت أتوقع حدوث أمر جلل، فضممته بين ذراعي ضماً شديداً كما تضم الأم طفلها، وكان يخيل إل ي أني بالرغم من ض مي له ينفلت مّني وينحدر تواً في هاوية فلا أستطيع إمساكه.وكان نظره عميقاً شارداً.

Чувствувах ясно, че ставаше нещо необикновено. Стисках го в прегръдките си като малко дете и все пак струваше ми се, че той се изплъзва от мене, смъква се отвесно в някаква пропаст и аз не мога да сторя нищо, за да го задържа…

وقال:

Погледът му бе сериозен, зареян много надалеч.

عندي الآن الخروف وعندي صندوق الخروف وعندي الكمامة،

— Аз имам твоята овца. Имам и сандъка за овцата. Имам и намордника…

ثم ابتسم ابتسامة كئيبة.

И се усмихна тъжно.

وسكت وانتظرتُ ملياً. ثم شعرت بأن الحرارة ترجع إليه قليلاً قليلا فقلت:

Аз чаках дълго. Усещах, че той постепенно се затопля.

أراك قد خفت يا عزيزي.

— Мило мое, тебе те беше страх…

وما من ريب في أنه خاف بيد انه ضحك ضحكة لطيفة وقال:

Него, разбира се, го беше страх, но той се засмя тихичко:

وفي هذا المساء يكون خوفي أعظم.

— Довечера много повече ще ме е страх…