ترجمة: يوسف غصوب

Преведе от френски Константин Константинов

إلى ليون فيرس

НА ЛЕОН ВЕРТ

أقدم اعتذاري للأطفال لأني أهديت هذا الكتاب لأحد من الكبار. لكن لي عذري الجاد في هذا: ألا وهو أن هذا الشخص من الكبار هو أفضل صديق لي في هذا العالم. ولي عذر آخر: أن هذا الشخص من الكبار بوسعه أن يتفهم كل شيء، بما فيه كتب الأطفال. ولي عذر ثالث: أن هذا الشخص من الكبار يسكن في فرنسا حيث يعاني من الجوع والبرد. وهو بحاجة لمن يواسيه.

Моля децата да ми простят, че посвещавам тая книга на възрастен човек. Имам сериозно извинение за това: тоя възрастен човек е най-добрият ми приятел в света. Имам и друго извинение: тоя възрастен човек може да разбира всичко, дори и книгите за деца. Имам и трето извинение: тоя възрастен човек живее във Франция и търпи там глад и студ. Той наистина има нужда да бъде утешен.

ولكن، إن لم تكفي كل هذه الأعذار، فإني أرغب تقديم هذا الكتاب لهذا لطفل الذي كانه يوماً ذاك الإنسان الكبير. لأن كل الكبار كانوا ذات يوم أطفالاً. (وإن كان القلائل منهم يتذكر هذا). لذلك أصحح إهدائي الذي أقدمه:

Ако всички тия извинения не са достатъчни, тогава искам да посветя тая книга на детето, което тоя възрастен човек е бил някога. Всички възрастни хора са били най-напред деца. (Но малцина от тях си спомнят това.) И така, поправям посвещението си:

إلى ليون فيرث حين كان طفلاً صغيراً.

НА ЛЕОН ВЕРТ, КОГАТО Е БИЛ МАЛКО МОМЧЕ

1

I

رأيت، وأنا في السادسة من عمري، صورة رائعة في كتاب عن «الغابة العذراء» يدعى «قصص حقيقية» وكانت الصورة تمثل ثعباناً (بوا) يبتلع وحشاً. في أعلى الصفحة نسخة عن تلك الصورة.

Когато бях на шест години, видях веднъж в някаква книга за Девствения лес, която се наричаше „Преживени случки“, една великолепна картина. Картината изобразяваше една змия боа, която гълта някакво диво животно. Ето копие от рисунката.

وقرأت في الكتاب: «أن الثعابين تبتلع فريستها بالكامل، من دون أن تمضغها، فإذا ابتلعتها عجزت عن كل حركة ونامت مدة سّتة أشهر حتى تنتهي من هضمها.

В книгата се казваше: „Змиите боа поглъщат плячката си цяла, без да я сдъвкват. След това не могат да помръднат и шест месеца спят, през което време храната им се смила.“

وبعد أن فكرت ملياً فيما يقع في الغابات من الحوادث أخذت قلماً فيه رصاصة ملونة وخططت أول رسم رسمتُه وهو كما ترى.

Тогава дълго мислих за приключенията в джунглите и успях и аз да направя с цветен молив първата си рисунка. Моята рисунка номер 1. Тя беше такава:

ثم أريتُ باكورة فّني الكبار من الناس (أعني الكبار في السن) وسألتهم قائلاً: أما يخيفكم هذا الرسم؟

Показах прекрасното си произведение на възрастните и ги попитах дали моята рисунка не им вдъхва страх.

فأجابوا: متى كانت القبعة تخيف الناس؟

Те ми отговориха: „Че защо една шапка ще вдъхва страх?“

ما كان رسمي يمّثل قبعة بل ثعباناً يهضم فيلاً. ثم رسمت باطن الثعبان عسى أن يفهم الكبار فإنهم في حاجة دائمة إلى الإيضاح. وكان رسمي الثاني كما ترى.

Моята рисунка не изобразяваше шапка. Тя изобразяваше една змия боа, която бе глътнала и смилаше слон. Тогава нарисувах вътрешността на змията боа, та да могат възрастните да разберат. На тях винаги трябва да им обясняваш. Моята рисунка номер 2 беше такава:

فلما أبرزته لكبار الناس تنصحوا لي بأن أدع جانباً رسم الثعابين من الخارج والباطن وقالوا: الأفضل لك أن تعنى بدرس الجغرافية والتاريخ والحساب وقواعد اللغة، فأهملت، وأنا في السادسة من عمري، مستقبلاً باهراً في فن التصوير لأن رسمي الأول والثاني لم يروقا كبار السن.

Възрастните ме посъветваха да не рисувам змиите боа, както те изглеждат отвън и отвътре, и да се занимавам с география, с история, със смятане и с граматика. Ето как, още когато бях шестгодишен, изпуснах великолепното поприще на художник.

إن هؤلاء الكبار لا يدركون شيئاً من تلقاء نفوسهم فلا بد للصغار من أن يشرحوا لهم ويطيلوا الشرح ويك رروا. ولا يخفى ما في هذا من التعب والعناء.

Бях обезсърчен от неуспеха на моята рисунка номер 1 и на рисунката си номер 2. Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.

اضطررت إلى اختيار مهنة أخرى، فتعّلمت قيادة الطائرات و طرت هنا و هناك في مختلف أنحاء العالم. ومما لا ريب فيه أن الجغرافية كانت لي خير معوان في طيراني،

Така че трябваше да си избера друг занаят и се научих да управлявам самолети. Летял съм по малко навсякъде из света. И вярно е, че географията много ми послужи.

فكنت أف رق ،لأول وهلة، و من دون أي تردد، بين بلاد الصين و أريزونا. و في هذا فائدة جّلى ولا سيما إذا ضلّ الطائر طريقه في الليل.

От пръв поглед можех да различавам Китай от Аризона. Това е много полезно, ако човек се заблуди нощем.

واتصلت، في مجرى حياتي، بكثير من أهل الرزانة و الوقار، ولابست كبار الناس ملابسة حميمة، غير أن سوء رأيي فيهم لم يتبدل تبدلاً يذكر.

През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастни хора. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не ме накара да имам по-хубаво мнение за тях.

كنت إذا لقيت أحدهم وبدا أنه على شيء من صفاء الذهن امتحنته بالرسم الأول الذي احتفظت به، لأرى مقدار ما عنده من الفطنة ،

Когато срещнех някой възрастен, който ми се струваше, че разбира малко повече, аз го проверявах с рисунката си номер 1, която бях запазил. Исках да зная дали той наистина е способен да разбира.

والإدراك، فإذا قال : «هذي قبعة»

Но всякога ми се отговаряше: „Това е шапка“.

أضربت عن الكلام على الثعابين و الغابات العذراء و النجوم، وإنحططت إلى مستوى فهمه فحدثته عن «البردج» وعن «الغولف» وعن ربطة العنق وفي السياسة، فيس ر سروراً كثيراً لتع رفه إلى رجل على هذا الجانب من التعقل.

Тогава аз не му приказвах нито за змии боа, нито за девствени гори, нито за звезди. Приспособявах се към него. Приказвах му за бридж, за голф, за политика и за вратовръзки. И възрастният биваше много доволен, че се е запознал със също такъв разсъдителен човек.

2

II

و ظللت هكذا وحيداً لا أجد من أتحدث إليه حديثاً صادقاً حتى اليوم الذي تعطلت فيه طائرتي في الصحراء و قد م ر على هذا الحادث ست سنوات.

Живях така сам, без да имам с кого да разговарям истински, докато преди шест години ми се случи едно принудително кацване в Сахарската пустиня.

وكان العطل في المحرك و لم يكن في الطائرة ميكانيكي و لا ركاب، فتأهبت لإصلاح العطل بنفسي على ما في إصلاحه من الصعوبة،

Нещо се бе счупило в мотора на самолета ми. И тъй като нямах нито механик, нито пътници, приготвях се да извърша сам една трудна поправка.

على أن في إخفاقي أو نجاحي موتي أو حياتي. ولم يكن لد ي من الماء إلا ما يكفيني مدة ثمانية أيام.

За мене това беше въпрос на живот или смърт. Имах вода за пиене едва за осем дни.

نمت في الليلة الأولى على الرمل و بيني و بين أقرب بلد آهل ألف ميل، فكنت في عزلتي أشد انفراداً من غريق على طوف في عرض المحيط.

И така, първата вечер заспах върху пясъка, далеч на хиляда мили от каквото и да е населено място. Бях откъснат от света повече, отколкото някой корабокрушенец върху сал сред океана.

و ش د ما كانت دهشتي عندما استيقظت في الصباح على صوت نحيل غريب يقول:

Представете си моята изненада на заранта, когато едно странно гласче ме събуди. То каза:

ارسم لي إذا شئت، خروفاً.

— Моля… нарисувай ми една овца!

قلت: ماذا؟

— Какво?

قال: صور لي خروفاً.

— Нарисувай ми една овца…

فاستويت على قدمي مذعوراً ك من أنق ضت عليه الصاعقة، وأخذت أفرك عين ي. ثم نظرت فإذا ولد صغير غريب الهيئة يحدق إل ي بإنعام ورصانة.

Аз скочих на нозе, като че ме бе треснала мълния. Потърках добре очите си. Погледнах внимателно наоколо си. И видях едно необикновено момченце, което се взираше сериозно в мене.

وقد صورته فيما بعد صوراً عديدة غير أن الصورة التي ترى هي أفضلها.

Ето най-хубавия негов портрет, който по-късно можах да нарисувам.

لكنها هيهات أن تدانيه فتوناً و جمالاً. وما يرجع إل ي الذنب في تقصيري فإن الكبار قد ثبطوا عزيمتي عن مسلك التصوير يوم كنتُ في السادسة من عمري، وما كنت تعلمت من هذا الفن سوى رسم الثعابين من ظاهرها و باطنها.

Но, разбира се, моята рисунка съвсем не е тъй пленителна, както бе моделът. Не съм виновен аз за това. Още когато бях шестгодишен, възрастните ме бяха обезсърчили в попрището ми на художник и аз не се научих да рисувам нищо друго освен змиите боа, както изглеждат отвън и отвътре.

نظرت إلى هذه ال«رؤيا» بعينين ملؤهما الدهشة والحيرة. ولا غرابة فأنا على بعد ألف ميل عن كلّ ناحية معمورة وما من شيء يدل على أ ن هذا الولد ضلّ طريقه أو أنه يهلك جوعاً أو عطشاً أو أنه يموت عياء أو خوفاً،

Така че с разширени от учудване очи гледах това видение. Не забравяйте, че бях на хиляда мили далеч от всяко населено място. Ала моето момченце не ми изглеждаше нито заблудено, нито че умира от умора, нито че умира от глад, нито че умира от жажда, нито че умира от страх.

و ما من شيء ينبئ أنه ضائع في قلب هذه الصحراء على بعد ألف ميل عن كلّ بلد آهل.

То съвсем не приличаше на загубено сред пустинята дете, далеч на хиляда мили от всяко населено място. Най-сетне, когато можах да проговоря, аз му казах:

ولما عاد إل ي روعي واستطعت الكلام قلت: وأنت… ماذا تصنع هنا؟

— А… какво правиш ти тук?

فلم يجب على سؤالي بل ك رر عل ي طلبه الأول وكأّنه يعّلق عليه أهمية كبيرة.

И тогава тихичко, като че казваше нещо твърде сериозно, то ми повтори:

قال: أرسم لي، إذا شئت، خروفاً.

— Моля, нарисувай ми една овца…

فحيال هذا الس ر الغامض الذي أّثر في نفسي تأثيراً بليغاً ما جرؤت على عصيان أمره بل تأ هبت لتلبيته على ما فيه من الغرابة في مكان يبعد ألف ميل عن كلّ بلدِ معمور وعلى ما يحيق بي من خطر الموت.

Когато загадката е много внушителна, не смееш да не се подчиниш. Колкото безсмислено да ми изглеждаше това — далеч на хиляда мили от всички населени места и заплашен от смъртна опасност, — аз все пак извадих от джоба си лист хартия и писалка.

فأخرجت من جيبي ورقة و قلم الحبر ثم ذكرت أّني درست على الأخص الجغرافية و التاريخ و الحساب و قواعد اللغة. فقلت للولد الصغير بنبرة فيها شيء من الامتعاض: إّني لا أحسن الرسم.

Но като си спомних, че съм учил най-много география, история, смятане и граматика, казах на момченцето (с малко лошо настроение), че не умея да рисувам. То ми отговори:

فقال: لا بأس في ذلك. ارسم لي خروفاً.

— Нищо. Нарисувай ми една овца.

و لم أكن رسمت من قبل خروفاً فرسمت له أحد الرسمين اللذين في متناول قلمي. وهو رسم الثعبان في هيئته الخارجية. وما أشد ما كانت دهشتي عندما سمعت الولد يقول:

Но тъй като никога не бях рисувал овца, направих му една от двете рисунки, които единствено можех да рисувам. Рисунката на боа, както изглежда отвън. И се смаях, когато чух, че момченцето ми отговори:

لا، لا. أنا ما أردت فيلاً في ثعبان. فالثعبان شديد الخطر، أما الفيل فيضيق به موطني. إن موطني صغير، صغير جداً. أنا بحاجة إلى خروف، فأرسم لي خروفاً.

— Не! Не! Не ща слон в боа. Боата е много опасно нещо, а слонът заема много място. Там при мене всичко е много мъничко. Трябва ми овца. Нарисувай ми една овца.

فرسمت له خروفاً.

И аз нарисувах.

فأنعم النظر فيه ثم قال:

То погледна внимателно и рече:

لا، لا. هذا خروف مريض. وقد تفاقم مرضه فأرسم لي غيره.

— Не! Тая овца е тежко болна. Нарисувай друга.

فرسمت له غيره.

Аз нарисувах друга.

فابتسم ابتسامة حلوة وقال مترّفقاً بجهلي:

Моят приятел се усмихна мило, със снизхождение:

ألا ترى … ليس هذا خروفاً. هذا كبش ذو قرنين.

— Ти сам виждаш… Това не е овца, а овен. Има рога…

فرسمت له خروفاً آخر.

Отново поправих рисунката си.

فلم يرض عنه بل رفضه كما رفض الخروفين السابقين وقال:

Но както предишните, той не прие и тая:

هذا خروف قد شاخ وأنا أريد خروفاً فتياً يع مر طويلاً.

— Тази е много стара. Искам овца, която да живее дълго.

ففرغ عندئذٍ صبري وكنت أنوي الإسراع في تفكيك المح رك فخربشت له الصورة التي ترى

Тогава, изгубил търпение, тъй като бързах да довърша разглобяването на мотора, аз надрасках тая рисунка.

وقلت:

И отсякох:

هذا هو الصندوق. أ ما الخروف ففي داخله.

— Това е сандъкът. Овцата, която искаш, е вътре.

ونظرت إليه فإذا وجهه يتهّلل حبوراً، فعجبت لأطوار هذا الولد الذي جعل نفسه حكماً في تصويري. ثم قال:

И много се изненадах, когато видях, че лицето на моя млад съдник светна:

هذا ما كنت أبتغي. ولكن أتراه يحتاج إلى كثير من العشب؟

— Тъкмо това исках! Мислиш ли, че за тая овца ще трябва много трева?

قلت: ولماذا؟

— Защо?

قال: لأن موطني صغير جداً.

— Защото там, при мене, всичко е съвсем мъничко…

قلت: مهما كان صغيراً فكن على يقين من أ ن عشبه يكفيه فإني أعطيتك خروفاً على غاية من الصغر.

— Сигурно ще й стигне. Аз ти дадох съвсем малка овца.

فحنا رأسه على الرسم وقال: لا أراه صغيراً بقدر ما تتو هم … أنظر فإنه قد نام.

Той наведе глава над рисунката.
— Не е толкова малка… Я гледай! Тя е заспала…

هكذا عرفت الأمير الصغير.

Ето тъй се запознах с малкия принц.

3

III

قضيت مدة طويلة قبل أن أعرف من أين كان مجيئه. فإ ن هذا الأمير الصغير كان يلقي عل ي الكثير من الأسئلة ولا يصغي إلى ما أطرح عليه منها

Трябваше ми доста време, за да разбера отде бе дошел той. Малкият принц, който ми задаваше много въпроси, като че никога не чуваше моите.

وما عرفت عنه ما عرفت إ ّ لا من خلال ألفاظ كان ينطق بها مصادفة. ومن ذلك أّنه عندما رأى طائرتي لأول م رة (لا أرسم الطائرة فرسمها معقد يعجز عنه قلمي) سألني قائلاً:

Само случайно казани думи ми разкриха постепенно всичко. Така, когато за пръв път видя моя самолет (аз не мога да изрисувам моя самолет, за мене това е много сложна рисунка), той ме попита:

ما هذا الشيء الذي أرى؟

— Какво е това нещо?

— Това не е „нещо“. То хвърчи. То е самолет. Моят самолет.

وكنت فخوراً عندما أنبأته بأني أطير.

И се чувствувах горд, като му казах, че летя. Тогава той извика:

فصاح عندئذٍ: ماذا! أتكون هبطت من السماء؟

— Как! Ти си паднал от небето!

قلت متواضعاً: نعم.

— Да — отвърнах скромно аз.

قال: زه. زه. هذا أمر غريب.

— Ах! Че е смешно…

ثم ضحك الأمير الصغير ضحكة صافية امتعضت منها امتعاضاً كثيراً فأنا أكره الاستخفاف بما ينزل بي من المصائب. ثم أردف قائلاً:

Малкият принц се разсмя тъй хубаво, че много ме раздразни. Аз искам моите нещастия да бъдат приемани сериозно. Сетне добави:

وأنت أيضاً أتيت من السماء! فمن أ ي الكواكب أنت؟

— Значи и ти идеш от небето! От коя планета си?

فعلى ضوء كلامه هذا انكشف لي شيء من س ر وجوده في تلك الصحراء فبادرته قائلاً:

Веднага съзрях един проблясък около загадката на неговото присъствие и тутакси го попитах:

أتكون هبطت من أحد الكواكب؟

— Ти значи идеш от друга планета?

فلم يجب و أخذ يهز رأسه ه زاً وئيداً وينظر إلى طائرتي ثم قال:

Но той не ми отговори. Той поклащаше лекичко глава, като гледаше самолета ми:

ما أراك تستطيع المجيء من بلد قصي على مثل هذه الطائرة…

— Право е, че с това нещо ти не би могъл да дойдеш много отдалеч…

ثم استسلم لبحران متماد. ول ما آب من بحرانه أخرج الخروف من جيبه وجعل ينظر إلى «كنزه» ويتأ مله تأملاً عميقاً.

И се вдълбочи в размисъл, който продължи много. После извади от джоба си моята овца и потъна в съзерцание на съкровището си.

إن ما فاه به الأمير الصغير عن «الكواكب الأخرى» أثار فضولي وزاد في حيرتي فحاولت أن أعرف عنه فوق ما عرفت فقلت:

Можете да си представите колко съм бил заинтригуван от тая полуизповед за „другите планети“. И затова се помъчих да узная нещо повече:

من أين جئت يا عزيزي الصغير؟ وأين موطنك؟ وإلى أين تذهب بالخروف؟

— Отде идеш ти, мило мое? Де е това „там при мене“? Де искаш да занесеш моята овца?

ففكر قليلاً ثم قال:

След кратко мълчание, през което размисляше, той ми отговори:

من حسنات هذا الصندوق الذي أعطيتني إياه إنه يصلح أن يكون له مأوى في الليل.

— Хубавото на сандъка, който ми даде, е това, че нощем ще й служи за къща.

قلت: هذا مما لا ريب فيه. وإّني لأعطيك إن كنت لطيفاً، حبلاً لتربطه في النهار ثم وتداً.

— Разбира се. И ако си добър, ще ти дам и една връвчица, за да я връзваш през деня. И едно колче.

وكأنّه اغتاظ مما عرضت عليه فقال:

Предложението сякаш не се хареса на малкия принц:

أيربط الخروف ؟ إّنها لفكرة غريبة!…

— Да я връзвам ли? Каква странна мисъл!

قلت: إن لم تربطه ذهب في كلّ مذهب وضاع.

— Ами ако не я връзваш, тя ще отиде кой знае де и ще се загуби…

فأغرب صديقي الصغير ضحكاً ثم قال:

Моят приятел отново избухна в смях:

وأين تراه يذهب؟

— Но накъде мислиш, че ще тръгне тя?

قلت: يذهب في كلّ مذهب، يذهب تواً في اتجاه وجهه.

— Все едно накъде. Право пред себе си…

فترضن الأمير الصغير وقال:

Тогава малкият принц каза сериозно:

لا بأس في ذلك فإ ن موطني على غاية من الصغر.

— Няма значение, там при мене всичко е толкова мъничко!

ثم أردف بصوت فيه بعض الكآبة:

И добави може би с лека тъга: